Премеждията на един дух

     Аз съм дух. Тежка верига свързва ефирното ми тяло със земните неволи. Докато бях още човек, аз бях затворен в онази ужасна черупка, която наричат "тяло". Когато Косачът на души дойде, той взе онази смешна девет-грамова  фукла - душата, а аз полетях свободен. Уви, радостта ми продължи само девет минути, които от незнание пропилях в подигравки над черупката, която обитавах цели осемдесет и девет земни години. Тъкмо видях светлини, от които се носеше чудна мелодия и бях готов да политна към тях, когато нещо ме смъкна надолу Косачът ми се изсмя и каза, че за да стигна до онези светлини, трябва аз и душата да станем едно цяло. Първо, обаче, тя трябва да бъде преработена, за да се изчисти от формите, които беше създала, докато обитавахме черупката. През това време аз ще бъда вързан за нея с тази грозна верига. Тя е достатъчно дълга, за да пребродя Земята на длъж и на шир, но ме ограничава да се издигна поне при Сифилиите - духовете на въздуха, чиито души са преработени, но още свикват едни с други. Е, значи онези глупости, че след смъртта ставаме волни и свободни, са доста пресилени.
     То се беше видяло, че трябва да се чака. Реших, че е най-добре да видя какви ги е сътворила онази, моята, без която няма как да продължа към пеещите светлини. Знаех, че тези форми бродят сред хората като сенки и търсят ли търсят начини да намерят своето място. Понеже черупките са много плътни, те рядко могат да общуват с тях и им се ядосват толкова много, че понякога го повреждат до неузнаваемост.
     Още с първото ми стъпване на земята, усетих някакво присъствие, което нямаше нищо общо с черупка. Огледах се и видях близо до едно дърво създание в тяло на мечка и човешко лице, на чието чело стърчеше огромен рог. Съществото приклекна и засъска като змия:
     - Ето, виждаш ли какво създаде дребната ти душица със своята вечна ревност?! Тромава и нежелана, отвсякъде пъдена, уж гледам с човешки очи, но съм готова да набуча на рога си всяка по-млада жена, която се изправи на пътя ми. Всеки път, когато се нахвърляше на горкия си мъж с измислици за изневери, тази нещастна душа правеше снага ми по-тромава, а рогът ми - по-остър. Превърнах се в това жалко създание - без дух, без душа... само злоба и ревност поддържат мизерното ми съществуване.
     Спомних си сцените на ревност, от които се задушавах и исках да политна волен над безкрая. Така и не успявах. Затова и се чувствах виновен пред тази уродлива сянка, която страдаше в своята безизходица. Не казах нищо и побързах да се пусна към някое друго място.
     Тогава видях сянка, която приличаше на красиво, стройно момиче, разпуснало свободно дългите си руси коси. Тя се усмихваше и за малко да помисля, че съм срещнал някоя форма на благословия, когато видях люспестата опашка, която издайнически се подаваше из под дългата бяла роба.
     - Хъмм, не ме ли позна, красиво духче? Аз съм ласкателството. Твоята мазна душичка обичаше да обсипва с мили думи тези, от които зависеше, въпреки че тайно ги ненавиждаше и кроеше планове как да заеме тяхното място. Ето в какво ме превърна - да стоя безпътна на пътя и да примамвам с хубост тези, които могат да ме видят, а после да изстискам с дългата си опашка и последната капка живот, която им е останала. Ама добре съм си аз - поне хубост имам.
     Да, спомних си - как можех да забравя? Всеки път, когато се опитвах да се противопоставя на долнопробните ласкателства на душата, тя ме приспиваше с омайна песен и когато идвах на себе си ми се искаше да вия. Само веднъж успях и тогава затвориха черупката ни на онова място с меките, бели стени. Тогава, душата започна да проклина денонощно и накрая ни пуснаха,  заради една от поредните ù лъжи.
      Тъкмо си спомних лъжите, когато пред мен се появи огромно черно кълбо. Щом го приближих, от него щръкнаха игли във всички посоки. То не говореше, но и нямаше нужда. Всички изречени чрез черупката лъжи бяха казали достатъчно приживе. От тях беше останало само това противно създание, готово да наниже на иглите си всеки, който го забележи.
     Прелетях няколкостотин метра, когато видях ужасяващ чакал да гризе собствената си опашка и да храчи кръв. Беше толкова отблъскващ, че не стъпих земята, а увиснах над него. Той вдигна кървавата си муцуна и зави срещу мен:
     - Ауу-у! Гнус те е да ме погледнеш, а? Не позна ли алчността на твоята душа? Все така лапаше, лапаше, докато накрая остана да плюе собствената си кръв. Всеки път, когато някой заможен човек мине оттук, аз се хвърлям върху му...
     Отлетяха. Не можех да слушам повече това изчадие. Спомних си за всички онези мигове, когато се измъчвах от страшни спазми, докато слушах как звънят откраднатите жълтици.
     Тръгнах си от земята. Можех само да тръпна от ужас за това какви други форми е създала моята душа. Не исках да навестявам и близките на някогашната ни черупката. Щях да видя само затворени духове, на които им предстои да видят творенията на душите си. Нямаше как да ги предупредя, а и сигурно не трябваше.
     Изведнъж ми домъчня за моята душа. След като формите-сенки, които беше създала страдаха толкова много, какво ли изпитваше тя сега? Тогава чух отново мелодията на духовете-светлини и един глас ми заговори:
                                  Нима не знаеш, че на света
                                  надежда има в любовта?
                                  Когато тя до злото се докосне,
                                  настъпва радост, мир, а после -
                                  пречистени и живи, духът,
                                  с душата своя, намират път.
                                  Път към ново развитие,
                                  без измами, лъжи и кръвопролитие.
     Е, щом с любов лекуват душата ми, някак ми олекна и веригата не ми се струва толкова грозна. Ще чакам с любов.

29/07/09