Преображението

            Баба винаги е била здрава и жизнена, до самия си край не се оплака, че нещо я боли; освен краката. Помагаше на всички, изгледала беше деца, внуци, че и правнуци. Веднъж баща ми отиде до къщата и, за да и занесе чувал с картофи, който беше поръчала при последното им виждане. Чука на вратата, звъни на звънеца; отговор няма.

– Сигурно пак е хванала пътя нанякъде – помисли си той. Въпреки че се стараеха да запазят добри отношения като за тъща-зет, имаше някаква неизказана вражда между тях. Тя недоволстваше от неговите постъпки, той – от нейните. И се прибра, мислейки, че е отишла на раздумка с приятелките си – както неведнъж е правила. Не знаеше, че лежи в безсъзнание в хола, изпуснала от себе си всички възможни телесни течности; тоест, беше получила тежък инсулт.

Случайно я откри една нейна съседка, която не се задоволяваше само с позвъняване на звънеца. Ако не получеше отговор, започваше да чука на прозореца (къщата беше едноетажна) и в мига, в който надзърна вътре, осъзна какво се е случило. Позвъни на дъщерите и внуците и, и по възможно най-бързия начин я откарахме в болницата. Така и не узнахме колко време е прекарала лежейки на пода, с посинено лице от удара при падането. Беше на 88 години и вече знаехме – дори да оцелее, никога няма да бъде пак същата. Дори тайничко вътре в себе си си мислехме:

– Дали ако оцелее, ще е по-добре и за нея, и за нас? Дали Бог ако я прибере при себе си, няма да и даде това, което ние – хората вече не можем?

Дойде за няколко мига в съзнание; какво е усещала в този момент, нямаше как да разберем. Само успяхме да доловим едва прошепнатото „Стояне, Стояне, идвам“; Стоян бе името на съпруга и, напуснал я преди повече от 30 години. Не може да бъде описано с думи колко силна трябва да е била любовта им, щом след толкова години раздяла, до последно на устата и беше името му.

Това бе последният „проблясък“ и след ден се обадиха от болницата, за да съобщят новината, която вече всички очаквахме. Въпреки че имахме възможност да се подготвим доколкото е възможно за този изход, болката бе огромна. Единствената утеха, която ни остана бе, че живя до последно обградена от любов; не и липсваше нищо, освен, може би, дядо ми  – Стоян, за когото съм я виждал неведнъж да пролива сълзи.

Погребахме я, очаквано, в общ гроб с него. „Най-сетне се събраха“, мислехме си всички в момента на погребението. Тогава дори не подозирахме, че тя не си е отишла, или поне-не съвсем.

Незнайно откъде след два месеца братовчедка ми донесе кученце-бебе, порода „голдън ретривър“. Обикнахме го от мига, в който го видяхме, беше изключително любвеобвилно, миловидно и беззащитно. До момента не бяхме имали домашен любимец, но откакто купихме вила в едно село в покрайнините на София, куче беше дори наложително. Занесохме го там и го кръстихме Пупи – идеята беше на племенницата ми, която току-що бе навършила 7 години и беше първокласник. Пупи растеше буквално пред очите ни – за нея винаги имаше кокали, мръвки и неща, за които повечето кучета само биха мечтали. Така нашият нов член на семейството порасна, заякна, стана верен другар и не бе научена нито да лае, нито на някакъв тип агресия; получаваше единствено любов и ни отвръщаше със същото. Веднъж племенницата ми (събирахме се често на вилата всички с повод и без повод, просто за да разпуснем през уикенда след дългата работна седмица) дойде и каза:

– Не мислите ли, че Пупи има очите на баба Цонка?

Естествено, никой в този момент не и обърна внимание; за нас тя беше още пеленаче, което не разбира нищо. Само я попитахме дали помни баба си (тоест, баба Цонка и беше прабаба) и тя каза, че я помни, дори, че много и липсва.

– Като погледнеш вечер към небето и видиш, че някоя звезда мига – това е баба ти. Тя винаги ще бъде с теб и ще те пази! – казваше майка и, която също не бе превъзмогнала напълно загубата.

Любимата игра на племенницата ми беше „скрабъл“ и тя постоянно редеше нови и нови думи. Родителите и намираха, че по този начин ще бъде и по-подготвена за училище, днес децата се развиват изключително бързо. Един ден, докато малката отново беше разхвърляла цялата стая, вътре влезе Пупи. Двете „бебчета“ се гушнаха, но Пупи сякаш искаше да се отскубне от прегръдката и да отиде към разпилените на килима букви. Започна да ги побутва с лапичка и в един момент на пръв поглед хаотичните части на играта придобиха някакъв смисъл. Сричайки, племенницата ми прочете:

– Ба-ба-ти-е-тук.

Тя не разбра точно какво означава това, но когато в стаята влезе майка и, буквално изпищя.

– Ти ли го написа? – попита, едва сдържайки вълнението в гласа си.

– Не, Пупи си игра със Скрабъла. Какво има?

В този момент братовчедка ми погледна кучето по-съсредоточено и осъзна: това бе любимата и баба, която се е завърнала под друга форма, за да бъде отново със семейството си. Но реши, че няма да казва на никого, за да не я помислят за луда; пък и кой би повярвал? А малката така или иначе нищо не разбра. Само майка и знаеше, че любовта – такава, каквато бе тяхната с баба и – бе надделяла и над смъртта. 

Янко Трендафилов