Вдигнахме наздравици  за Михаил, за нас, за живота като цяло...

- Извинявай, че любопитствам, ти спомена че си тук за рожденния ден на майка си, сам ли си, имаш ли жена, деца, семейство - несигурно попита Роза.

- Да, сам съм, не успях да се оженя. Все срещам, може би неподходящия човек. Имах сериозна връзка с англичанка, собственик на рекламна агенция, идваше в службата, рекламираше изделията. Харесахме се, заживяхме заедно пробно. След време ме представи на родителите си, харесаха ме, едър , здрав мъж и с добра работа. И баща й ме попита '' Ти, Питър кога си взел първото си причастие...''. Отговорих му искрено без да се замислям ''Знам, че съм кръщаван, но ние в семейството ми не държим на такива неща ''. А той не отстъпва '' Но ти да не си мюсулманин ''.

Отговрих му веднага '' Не, християнин съм, православен хритиянин, но в семелството ми сме толерантни към религиите на хората и не ги слагаме на първо място ''.

Кой да подозира, че това било от голямо значение за англичаните, католици, протестанти , и разни подобни.

Постепенно тя охладня към мен, намери някакви дребни причини и се разделихме. А другите ми познати, хайде жени, имаха разни претенции, или не искаха семейство, а само полово общуване без деца. Ами нали човек се събира със себеподобните си за да продължи  човешкия род... Захванах се с нещо като хоби или допълнителен източник на доходи, да ремонтирам мотоциклети, да слагам чипове на леки коли, имам йорк-шоп, така де модерна работилница. В свободното време ходя по света или  идвам за рожденните дни на родителите си и без да се осетя годинките се изтъркаляха.

А ти, виждам че имаш син...

- Моята е твърде  смехотворна. Приеха ме медицина и като невидяла още в първи курс се влюбих в колега, забременях, оженихме се, родих Михаил.

Завърших, взех специалност, бившият ми мъж не успя да вземе специалност от раз. Нали има лекари по морските курорти, БЧКа, започна сезонна работ там. Залюбил се с някаква, тя чак идва в къщи да го търси. Простих му. Подготвих го и взе специалност. Започнахме в една болница, знаеш дежурства, смяни, на Михаил трябва да обръщам внимание, все пак да не забравяме за първите седем години, нали. И улисана в такива ангажименти, не подозирах че отново бившият ми мъж ще постъпи предателски към семейството си. Михаил трябва да е бил 2-3 клас, когато бившият ми сервира сензацията, обичал друга, една стажантка забременяла от него, родителите й уж го заплашвали.

Разделихме се, мен кой ме гледа, но беше тежко за  детето. Върнах се обратно тук, в Окръжна болница, и пуснах слух из квартала и близки, че мъжът ми е на работа зад граница няколко години в Непал или Шри Ланка, не помня вече...

И ето Михаил порасна, абитуриент, приет е за студент в Англия, оказа се, че и без баща му сме се справили. Трудно е без мъж в къщи, останах си по бащино име доктор Димитрова - говореше тя без да затрепери гласа й.

- Симпатично момиче е приятелката му - вметнах ей така - Млади деца, нека да са щастливи

Тя ме погледна малко тъжно, сведе очи и промълви.

- Да, симпатично момиче, но изглежда родителите й са против  връзката им,...той бил дете на разведени родители и какво да очаквали от него. А тя не е някаква сила в науките, даже не се зарадва, че Михаил е приет в Англия, и тук имало университети, и нямало значение от къде имаш диплома, щом имаш парите, всяка диплома можеш да имаш.

- А родителите й как възприемат тази нейна неборбеност...

- Те имат няколко хрантелни магазина, преуспели бизнесмени, така се охарактеризират сами, и като нямали дипломи пак са били по-добре от хора с дипломи. Говорих на Мохаил да си гледа учението, за момичета има време, но той не чува, харесвал я, влюбен бил.

Така само може  да си съсипе бъдещето и мечтите, даже тя го разубеждавала да не ходи в Англия да учи и нямала да идва там с него защото било мрачно, мъгли и дъжд, и англичаните били студени хора.

- Така ли, аз не знаех това за Англия - засмях се - Мога ли да говоря с него, че може да е трудно образованието в Англия, но все пак още е престижно, все пак  за 4-5 години ще бъдеш в досег с една друга култура, друг манталитет. Може би трябва да говоря с него, да не отстъпва и крачка назад, мисле че това не е идея на момичето му а на родителите й, свежа и умна кръв за продължаване на бизнеса им, ако така мога да го нарека.

- Ех, Петър, Петър - промълви тя тихичко - Но, наздраве, днес имам повод за прекрасни, позитични неща. Как наистина бързо минаха  годините, просто не разбрах и Мишката абитуриент,... а аз унесена в учение и грижи по него и пациентите не обръщах особено  внимание на себе си и околните.

А може ли да се приберем...не , по-точно да ме изпратиш до в къщи пеша, от кога не съм се разхождала нощем, ей така безгрижно и безцелно.

               Вървяхме бавничко, за къде да бързаме, нямаме спешна работа или пациент да чака на легло.

Тя се бе облакатила на  ръката ми, нежно допираше понякога глава в рамото ми, бърборехме едновремешни ученически спомени и ни беше приятно в майската вечер.

- А помниш ли, като танцови партньори, как се гледахме в очите, усмихнати и задъхани, а после всички хванати за ръце да се кланяме на публиката...Нее, преди това имаше танц в който момчетата вдигаха през кръста момичетата, подскачахме и пак ни повдигаха,... беше любимият ми танц, чувствах, че хвърча повдигата от силните ти ръце.

Какви деца сме били тогава.

- Ех, години, години, строги години - въздъхнах при тези спомени

Тук-там изфучаваше някое забързано такси и отново тишина.

- Пристигнахме, ето тук живея. Благодаря за прекрасната вечер, Петър. Имам номера на мобилния ти, мога да ти се обадя, нали...Лека нощ ,Петър.

- Лека нощ, доктор Димитрова.

Хладинка повяваше в ранното майско утро. Движението на такситата се усили, профучаваха и частни коли. Празни автобуси изпълняваха първите си курсове по линиите. Започваше нов ден.

               Към 11 часа позвъни мобилният ми

- Петър, добър ден, Михаил ни кани на обяд в 14 часа в същия ресторант, дето бяхме снощи, послучай завършването.

Ще те чакаме.

              Паркирах наблизо аудито, купих цветя от цветарския магазин, пощипнах бузките си за късмет.

С дежурния букет от пет червени рози в целуфан, припках към ресторанта. Пътят ми минаваше покрай начално училище, радостни дечица носеха цветя или малки байрячета, подскачаха около празнично облечените си майки, татковци щракаха с фотоапарати или мобилни. Някои майки любопитно се поглеждаха, с цветя пък няма ни жена, ни дете около него, аа може да са за госпожица-учителката...

Като всяка жена, Роза се зарадва много на букетчето цветя.

- Е, как мина бала млади момко - попитах шеговито - Навярно като нашия с обещания за срещи след 5, 10,15,... 50 години, момичето ти как се чувстваше с такъв страхотен кавалер, с Роза отбелязахме, че сте най-хубавите  .

- Ами никак, може би се разделихме.  Упрекна ме, че съм бил много любезен и внимателен с всички, а трябвало да е само с нея. Мога ли да не поканя на танц госпожа Колева, класната ни. След танца я потърсих из залата, едно момче ми каза, че се е обадила на тяхните и си е тръгнала. Останах до края на тържеството, даже всички ходихме за последно в гимназията за сбогом -  и въздъхна .

Майка му ме погледна. Кимнах й едва забележимо с глава.

- Важното е, че си прекарал добре, я се срещнете някой ден със съучениците си, я не  Ти спомена, че си приет за студент в Англия, но това е общо понятие, университети има и в Манчестър и в Единбург на север, а в Лондон не знам колко са, та  къде по-точно си приет.

- В Кеймбридж - отново въздъхна той, сломен от  раздялата с приятелката си.

И отново въздъхна тежичко. Дилемата, да ида или да не ида, Хамлет дали това се е питал.

Настъпи неловко мълчание. Роза въртеше чашата си с вино, гледаше разсеяно емблемата на салфетката.

- Прекрасен град, аз живея и работя там - наруших смело мълчанието -  Ти колко време учи и се стремеше към Кеймбридж, откакто се помниш, нали.  А сега изведнъж да се откажеш, лично аз не бих го направил. Ако майка ти не възразява ще живееш при мен, има достатъчно място, няма да плащаш квартира или  кампуса. Няма да ти е необходим и студентски кредит, ще работим заедно в йорк-шопа ми когато си свободен, за което ще ти плащам.

Имаш три дни да решиш, но искам отговорът да е да, не се отказвай от мечтите си.

Михаил ме погледна, погледна майка си и не отговори нищо.

- Попитай Петър за мнение, за онази сбирка дето готвите в ''Лозята '' - започна Роза

- Майко, момчетата се събираме, какво толкова, обещаха и момичета да дойдат, ей къде са '' Лозята '', не е на края на света има и градски автобуси в тази посока

- Но това твои съученици ли са - попитах

- Не, познати на мои съученици, те са по-големи от нас и ни поканиха, даже вилата  била на централната алея , и момичетата  били от ТОХа...

- Михаил, познаваме се от няколко дни, моето мнение е, ти нямаш работа там. Я  си представи, че стане някакъв скандал помежду ви, ей така за нищо, сбиете се, дойде полиция и ви претършува и намери нещо , арести и чао Кеймбридж, а можех да уча там пет години.

- Може би сте прави, аз всичко приемам за чиста монета - тихичко продума той

- Ако искаш обади се на момичето си, утре да го вземеш и да идем четеримата  до Дамасцена, мисля че така се казваше, живият музей на розата и до вечерта се връщаме. Ето ключовете на колата иди да я вземеш утре от тях.

            Чакахме ги сутринта с Роза  в едно кафе.Беше ни приятно, че сме се преоткрили след толкова години.

следва...