Преследвачката
Беше четири и половина сутринта. Много ранна есенна сутрин. Времето беше хладно. Подухваше лек ветрец, който повдигаше от време на време от земята някое паднало листо, което след това отново се приземяваше на алеята. Мъжът излезе от къщата и забърза да прекоси двора ù. Движеше се много тихо - беше му станало навик във всичко да е незабележим. В лявата си ръка държеше куфарче. Съвсем обикновено, черно, кожено. Той самият беше облечен по начин, който да не се набива на очи. Дълъг сив шлифер го пазеше от есенния вятър, а на главата си имаше черна, вече доста избеляла, шапка.
Той затвори след себе си вратичката на двора и тръгна по улицата. Ускори малко крачка. Не закъсняваше и не бързаше за никъде, но трябваше да избяга. Макар и да го правеше вече от 14 години, все още не можеше да свикне с това, което го преследваше, след като напуснеше къщата. Измина една пресечка и зави надясно, по друга улица, също така безлюдна като предишната. Той я усещаше. Тя беше там. Не искаше да ...