Преследвачката

Беше четири и половина сутринта. Много ранна есенна сутрин. Времето беше хладно. Подухваше лек ветрец, който повдигаше от време на време от земята някое паднало листо, което след това отново се приземяваше на алеята. Мъжът излезе от къщата и забърза да прекоси двора ù. Движеше се много тихо - беше му станало навик във всичко да е незабележим. В лявата си ръка държеше куфарче. Съвсем обикновено, черно, кожено. Той самият беше облечен по начин, който да не се набива на очи. Дълъг сив шлифер го пазеше от есенния вятър, а на главата си имаше черна, вече доста избеляла, шапка. 

Той затвори след себе си вратичката на двора и тръгна по улицата. Ускори малко крачка. Не закъсняваше и не бързаше за никъде, но трябваше да избяга. Макар и да го правеше вече от 14 години, все още не можеше да свикне с това, което го преследваше, след като напуснеше къщата. Измина една пресечка и зави надясно, по друга улица, също така безлюдна като предишната. Той я усещаше. Тя беше там. Не искаше да се обърне да я погледне. Но беше убеден, че го следва още от мига, в който беше напуснал къщата. Усещаше очите и върху гърба си. Полазиха го тръпки. Но не бяха тръпки от студения вятър. Бяха тръпки от чувството, което го обзе, когато си представи укорителния ù поглед. Опита се да ускори крачка още малко. Бързаше да се скрие. Знаеше, че няма начин да ù избяга, но все пак опитваше. Опитите му продължаваха вече 14 години.

Тя го следваше неотлъчно. Беше решена и този път да не го остави. Ходеше на около три метра след него и не го изпускаше от очи. Не го изпусна и когато той зави по поредната тиха пресечка. Тя беше малка. Изглеждаше колкото 6-7 годишно момиченце. Слабите ù крачета се подаваха от късата ù бяла рокличка. Съвсем неподходяща за сезона и студения вятър, но на нея изглежда не ù пречеше. Босите краченца съвсем леко разбутваха листата, през които минаваше. Нямаше същество, което да излъчва по-голяма невинност от нейната. Беше чиста, неопетнена.  Единственото, към което се стремеше, е да бъде близо до мъжа пред нея. Беше му необходима. Без нея той не би оцелял толкова дълго. И макар той да се боеше от нея и двамата знаеха, че е благодарен, че не е изчезнала и продължава да го преследва. Всъщност тя беше винаги до него. Скриваше се само тогава, когато той трябваше да свърши работата си. Тогава тя не можеше да присъства. Беше нежелана и пречеше. А и тя самата не би го понесла. Трябваше да остане невинна и чиста.  В този момент виждаше само гърба на мъжа пред нея, но знаеше изражението му. Беше го видяла точно на излизане от къщата, когато той се обърна да затвори вратичката на двора. Върху лицето му продължаваше и сега да е изписано изражение на страх и хладнокръвие едновременно.  Тя знаеше, че хладнокръвието е от увереността, която той имаше. А страха го будеше единствено тя. Винаги беше тя. Този голям и сериозен човек се страхуваше от нея - малкото невинно момиченце. Въпреки всичко, се нуждаеше от нея. Тя беше единствената, която той обичаше и не би издържал да живее без нея. Би се побъркал, би станал чудовище без нея. За това той я обичаше толкова много. Тя поставяше границата, която той не можеше да прескочи. Тя защитаваше доброто в него.

Мъжът стигна до стара кооперация. Изкара малка връзка с ключове от джоба на шлифера си. Пъхна един от тях в ключалката и влезе. С друг ключ отключи едната от много пощенски кутии на стената. На нея нямаше име, а седеше само номера на апартамента. Това беше неговата пощенска кутия. Отвори я и изкара от там обикновен плик. Затвори пощенската кутия. Обърна се към стълбището. Тя вече беше там. Гледаше го с укорителния си поглед. Малкото момиченце направо сияеше с невинното си бяло личице. Отново го побиха тръпки. Заизкачва се по стълбите, отново следван от момиченцето. Изкара поредния ключ и отключи едната от вратите на втория етаж. Най-накрая. Влезе в дома си и заключи врата след себе си. Свали старата, избеляла шапка и шлифера и ги закачи в гардероба до вратата, а куфарчето остави на шкафа до него. Влезе във всекидневната и отиде до прозореца. Погледна часовника на стената отсреща - до изгрева имаше още около два часа. Момиченцето продължаваше да го следва по петите и да го наблюдава с осъдителния си поглед. Същият поглед, от който той се опитваше да избяга 14 години и в същото време беше благодарен, че го има. Болеше го от този поглед. Цялото му сърце се свиваше. Тя знаеше. Единствено тя знаеше с какво се беше захванал той преди 14 години и затова го преследваше от тогава. Тя знаеше, че къщата, от която бе излязъл той към четири и половина сутринта, беше чужда къща. Знаеше, че беше поредната поръчка, от която той си изкарваше прехраната. Знаеше, че в куфарчето, което лежеше на шкафа в коридора, има пистолет със заглушител. Знаеше и, че в пълнителя липсва един-единствен куршум. Знаеше, че в плика, който беше взел от пощенската кутия, е поредният му хонорар за свършената работа. Тя знаеше, че той е наемен убиец. А той знаеше, че тя е неговата съвест, без която би станал чудовище.