Дните ставаха все по-дълги. Все по-дълги, докато накрая не се случи трагедия. След поредния експеримент попаднах в дупка на времето, от която няма измъкване. Всичко беше сиво, в душата ми беше сиво, студенината в мен сякаш грееше и осветяваше, подчертаваше студенината наоколо. Нямаше измъкване от този свят, пълен с малки джуджета и сиви пламъци, искрящи от никъде, със светлина, отиваща наникъде, сияеща сякаш от нищото. Цялото небе беше един голям бял облак и нямаше нищо под него освен мен и страховете ми. Целият свят беше съшит от страхове и тревоги, надежди, които никога нямаше да как бъдат удовлетворени, и тъга. Злощастието съставляваше обувките, дрехите, дъха ми. Половин човек - оставен от останалия свят. Съвсем сам. После малките хора ме намериха.
Преди няколко месеца не бих помислил, че това е възможно. Пътуванията винаги бяха кратки, достатъчно кратки за да ги забравя след края на работния ден, достатъчно поносими, за да ги преживея отново и отново, при мисълта, че градя настояще ...