Четях си книжката, когато мама дойде да ми пожелае лека нощ. Загаси лампата и дойде да ме целуне.

- Мамоооо, вече съм голяма! На цели 12 години съм! Не ме целувай!

 Разбира се, тя не ме послуша и пренебрегна искането ми. Аз, възмутена и огорчена, че никой в тази къща не зачита мнението ми по куп въпроси, се обърнах и, някак като на шега, заспах.

 Улица. Тъмна, мрачна улица. Аз съм сам-самичка. Най-лошото при кошмарите е, че не осъзнаваш, че е кошмар, докато не се събудиш. А събуждането при мен е много сложен процес.

 Чувствам се като изоставено сираче на мръсната, обвита в мъгла улица. Изпитвам страх от всичко - от всеки звук, от всеки смях. Ако тръгна напред, няма връщане назад. Не мога да допускам грешки, защото няма кой да ме защити. Не мога да се оплача на мама, защото другите деца ще ми се смеят. А и, като се замисля, нея я няма. Не мога да избягам, защото няма къде да се скрия. Гледам нечистата улица с надежда - търся светлината, която ще ми посочи коя от двете пресечки да избера. Но я няма. Има само облаци от прах, които заслепяват очите ми. Не мога да стоя на едно място, защото и тук може би ме очаква беда. И тук може някой да ме поквари. Сега вече чувствам гняв. Яд ме е на себе си, че не мога да взема решение. Яд ме е, че не знам коя стъпка да направя - яд ме е, че тя може да е погрешната. Поглеждам се в счупеното стъкло на магазина в тъмната уличка и виждам едно ужасено дете, което иска мама и татко. Иска да си е вкъщи и всичко да е наред. Представям си как съм в мекото, удобно легълце, спокойна и сигурна. Мога да усетя топлината на мама, която се грижи за мен, която ми дава сила и защита. Отварям очи и осъзнавам, че се намирам далеч от легълцето и далеч от майчините ласки. Сама. Почти отчаяна, изтощена от терзанията на разума и ужасена от бъдещето. Няма закрила, няма топлина, няма любов. Вече малкото момиченце не е в Страната на чудесата. Вече е в Живота. Истинският живот, с истинската злоба, лицемерие и омраза. Истинската борба за оцеляване, истинската болка и разочарование. Докато усетиш истинското щастие, си толкова изтощен от злини, че не можеш да му се порадваш. В най-добрия случай ще усетиш изобщо, че го има. И все още седя и гледам двете пресечки. И все още се чудя -накъде? Едната е тъмна - само оттук-оттам се появяват светлинки, а другата е светла, но като че ли на петна. Всъщност ми изглеждат почти еднакви, но съм сигурна, че не са. Но какво разбирам аз - все пак съм едно малко и неопитно дете. ”Единият път е лесен, но грешен, а другият е труден, но правилен.” Да, да, да -омръзнаха ми тези клишета. Но защо ли винаги в такива ситуации точно за тях се сещам? Може да има някакъв смисъл в тези, на пръв поглед, несмислени думи. Само че от тях започнах още повече да се вайкам. Направо човек да ми завиди! Някой ще си каже ”Е, хайде де - седиш от тридесет минути, гледаш два пътя и се чудиш кой да си избереш!” Е, тогава аз ще му отвърна: ”Гледай си работата! Ела ти на моето място като искаш да видиш какво е!” Май се отплеснах от темата - но това не значи, че не продължавам да мисля по първоначалния проблем! Значи, според несмислените думи, трябва да поема по лесния или трудния път. Ама разбира се! Ще поема по лесния път - че кой луд ще поеме по трудния?! Или по правилния и грешния... Е, сега пък трябва да избирам между добро и зло! Че аз откъде да знам кое е правилно и кое не?! По мои наблюдения, останала съм с впечатлението, че е правилно това, което ти вършиш. Без значение какво е. (По тази логика, ако убия класната ми, няма да бъда наказана, защото е правилно! Това наблюдение все повече ми харесва!) Тогава кое е грешното? Мама ми е казвала, че е лошо, когато направиш нещо, което не се харесва на приятелчето ти. (Значи, ако си открадна гаджето на Лилито, ще е лошо. Може мама да е сбъркала, защото това не ми харесва.) Да, но нали това, което правя аз, каквото и да е, е правилно? Тогава мога да й отмъкна гаджето! Ох, изморих се. Не мога да ги разбера тия правилни и неправилни неща. Съвсем се обърках. Защо не може да има един среден вариант, който да е лесен и добър?! Мама каза, че лошият път се дължал на лошите батковци с големите, пъпчиви вратове и душещи вериги около тях. На въпроса защо тези батковци ходят все с черни костюмчета и куфари, не можах да си отговоря. Може би, като порасна, и аз трябва да си купя такъв костюм, за да нося и аз куфарче. Татко пък каза, че се дължало на онези чичковци по телевизията, които говорят само за политика. Като се замисля, не бих отказала някой батко да се срещне с министъра на образованието - този човек ми извади душата! Кака и батко казаха, че лошият и лесен път се дължал на момченцата, които все продават нещо на улицата. Всеки ден ги гледам пред входа да вадят някакво пликче и да им дават пари. Като порасна и аз ще продавам пликчета - доста са забогатели, забелязах. Аз смятам, че го има този лош, лесен път, защото в моменти като този, когато не знаеш накъде да тръгнеш, няма никой около теб, който да ти каже, че има и друг, по-добър. Е, аз тръгвам...

 Чух звънец. От уплаха за малко да си ударя главата в тавана! Глупав будилник! Ще те изхвърля накрая на боклука, да видиш къде ти е мястото, като ме събуждаш така, на най-интересната част! И сега какво? Накъде съм тръгнала? Оказа се, че няма да разбера. Мама ме вика - приготвила ми е закуска. Моята мила мама! И татко е тук! И батко и кака! Не съм предполагала, че ще се зарадвам така дори и на гадните, хапещи комари! Но нека да хапят - но само днес! От утре взимам препарат! Днес съм в добро настроение, защото не съм изгубена. Вече знам кой е верният път.