Четях си книжката, когато мама дойде да ми пожелае лека нощ. Загаси лампата и дойде да ме целуне.
- Мамоооо, вече съм голяма! На цели 12 години съм! Не ме целувай!
Разбира се, тя не ме послуша и пренебрегна искането ми. Аз, възмутена и огорчена, че никой в тази къща не зачита мнението ми по куп въпроси, се обърнах и, някак като на шега, заспах.
Улица. Тъмна, мрачна улица. Аз съм сам-самичка. Най-лошото при кошмарите е, че не осъзнаваш, че е кошмар, докато не се събудиш. А събуждането при мен е много сложен процес.
Чувствам се като изоставено сираче на мръсната, обвита в мъгла улица. Изпитвам страх от всичко - от всеки звук, от всеки смях. Ако тръгна напред, няма връщане назад. Не мога да допускам грешки, защото няма кой да ме защити. Не мога да се оплача на мама, защото другите деца ще ми се смеят. А и, като се замисля, нея я няма. Не мога да избягам, защото няма къде да се скрия. Гледам нечистата улица с надежда - търся светлината, която ще ми посочи коя от двете пресечки да избера. Н ...