Есенното слънце плахо надничаше през прозореца, като нечакан гост, който не желае да се натрапва, но все пак проверява дали домакините са си вкъщи.

Лекият ветрец навън нежно разклати осиротелите клони на близкото дърво и няколко пожълтели листа бавно полетяха към земята в красив пирует. Сякаш състезателки по художествена гимнастика, облечени в жълти и оранжеви трика, грациозно изпълниха сложно олимпийско съчетание.

Една старичка тойота премина бързо по улицата и предизвика смут в кварталния прайд котки, които се припичаха на тротоара. Усещайки потенциалната опасност, те се пръснаха на всички страни, като шарени билярдни топки. А Боби, песът от двора на къщата до нас, който отдавна се самоотглеждаше след смъртта на собствениците си, също не остана безучастен и излая няколко важни кучешки неща в медийното пространство на махалата.

Наслаждавах се на уюта и идилията на този късен ноемврийски следобед с чаша кафе в ръка и документалния филм на БНТ за Георги Парцалев. Всъщност, филмът ме натъжи, както става винаги, когато думите "талант", "завист", "злоба" и "забрава" се използват заедно в едно и също изречение, но това е друга тема.

По време на рекламите превъртах набързо нюзфийда на фейсбук. Все едни и същи неща. До болка познати и втръснали: политически обещания и компромати, антиваксърски лозунги, пълни с непоколебима решимост за отстояване на изконните човешки права, призиви за справедлива борба срещу световната конспирация и лично срещу Бил Гейтс и неговите пъклени планове да чипира бай Ставри от Челопеч.

А за десерт - порция снимки на готини млади хора, които бяха празнували Хелоуин предишната вечер. Веднага след тях няколко пъти публикации с култовата класика "Когато американците си сложат мартеници, тогава и аз ще празнувам Хелоуин" и колажи, посветени на Деня на народните будители. Шарен свят. Какво да се прави!?

Докато допивах кафето си, някой позвъни на вратата. Зададох си дежурния реторичен въпрос в такива случаи: "Кой, по дяволите, е сега?" и отворих. В първия момент не видях никого на нивото на очите си. После дочух детски гласове и погледнах надолу:

- Пакост или лакомство?

Навеждайки глава, съзрях пред себе си един млад мъж на около 10-12 г., облечен в черен костюм на скелет с изрисувани по него бели кости. Очите му бяха силно гримирани, а от лявото му слепоочие живописно се спускаше изрисувана струйка фалшива кръв. До него кокетно се усмихваше чаровна млада дама на сходна възраст, облечена в черно-лилав костюм на вещица. В едната си ръка тя държеше вълшебна пръчица, а в другата - малка плетена кошничка, пълна с различни видове бонбони и две-три вафли.

Усетих някакво странно стъписване, което ме накара за миг да замръзна на мястото си, но бързо се взех в ръце и успях да измрънкам някак:

- Ъъъъ, здравейте!

Малката Вещица примигна невинно със сините си, като мъниста, очи, а усмивката й издайнически показа липсата на едно-две зъбчета. Или поне така ми се стори. Ако разбира се не грешах и това не беше част от костюма й. Приглади старателно русата си къдрава коса, която беше скрила под висока конусовидна шапка с кръгла периферия и решително попита отново:

- Пакост или лакомство?

Аз се опитах да спечеля малко време и да се прегрупирам след това изненадващо коварно нападение:

- Хелоуин не беше ли снощи?

Но тогава се намеси Скелетът:

- Мама каза, че може и днес!

Нямаше как. Трябваше да отстъпя. Пред думата на мама дори Питагор би се отказал от собствената си теорема.

- Е, - казах малко объркан. - Щом мама така е казала, значи е истина. Момент! Сега ще се върна. - помолих аз двамата си гости за малък кредит от снизходително търпение.

Влязох вътре и се огледах какво да им дам. Погледът ми падна върху двете жълто-червени ябълки, които от няколко дни си правеха компания една на друга, удобно разположили се на кухненската маса. Взех ги в ръка, излязох и им ги подадох:

- Заповядайте! - казах аз с извинение в гласа си. - Само това имам, което би могло да свърши работа в случая. Ако почакате, мога да ви направя и чай.

Вещицата и Скелета отказаха щедрото ми предложение, благодариха и понечиха да си тръгнат.

- Може ли да ви питам нещо? - казах в последния момент. Децата се спряха и ме погледнаха въпросително.

- Вие двамата... - започнах въпроса си.

- Тя ми е сестра. - прекъсна ме Скелета и посочи с глава момиченцето.

- А знаете ли какво празнуваме днес? - възползвах се аз от ситуацията.

Вещицата се усмихна на лесния ми въпрос и отговори:

- Денят на народните будители.

Брат й се почеса нетърпеливо по рошавата глава и чак сега забелязах, че държи в ръката си пластмасова маска-череп. Мислено му благодарих, че не я беше сложил, когато отворих вратата. Тогава наистина щеше да стане много сложно за всички.

- Знаете ли коя е улицата, на която се намираме в момента? - стрелях аз отново, но този път децата само се спогледаха недоумявайки.

- Юрий Венелин - отговорих си сам на въпроса и продължих - Ще ви дам една задача за домашно. Като се приберете вкъщи, проверете в интернет кой е този човек и какво е направил. Става ли?

Вещицата и Скелета поклатиха обещаващо глави, а тя извади телефона си и записа нещо в него.

- Последен въпрос - обявих тържествено аз сякаш тримата се намирахме в студиото на "Последният печели". - Какво щяхте да направите ако вместо лакомство бях казал "пакост"?

Скелета се подсмихна дяволито:

- Щяхме да ти сложим на стената печат с маймунка.

Като опитна асистентка Вещицата бръкна в малката си раничка и извади релефен печат с тампон, за да онагледи наказанието, което ми беше спестено.

- Ясно! - казах аз. - Значи все пак извадих късмет.

Вещицата и Скелета казаха само "довиждане" и си тръгнаха.

Влязох вкъщи и започнах да анализирам ситуацията. После се опитах да почета малко, докато гледах как навън вечерта бавно спуска тъмния си воал.

В този момент някой отново позвъни на вратата. Побързах да отворя, очаквайки моите гости от преди малко. Тогава го видях. Беше среден на ръст, с изпито продълговато и небръснато лице. Косата му беше мръсна и несресана и някак много подхождаше на старомодното му тънко яке с копчета и износените му дънки. Личеше си, че срещу мен стои човек с някакъв проблем. Помислих си веднага, че е или алкохолик, или бездомник. Съжалих го и леко се погнусих, защото от него се носеше неприятна миризма. Въпреки това се опитах да бъда любезен:

- Здравейте! Кого търсите?

Вместо веднага да ми отговори той седна на стълбите, помълча няколко секунди загледан в земята и попита:

- Имаш ли два лева?

Останах малко изненадан, че веднага мина на въпроса, но го попитах отново:

- За какво са ти?

Той се почеса по врата и каза:

- Мислех да те излъжа, че съм от Асеновград и ми трябват пари да се прибера, защото съм изгубил моите. Истината обаче е, че искам да си купя пиене.

- С два лева?! Какво ще е това пиене? Няма да ти стигнат дори за спирт от аптеката. - запротестирах аз възмутен.

Човекът най-после се осмели да ме погледне в очите:

- Аз имам още 9 лв. в мен.

- А защо не ме излъга? - отново му зададох въпрос.

Той помисли няколко секунди и ми отговори:

- Не можах. Днес е Денят на народните будители...Не можах.

Усетих как леко настръхвам, но се овладях.

- Чух какво казваше на децата. - продължи той. - Бях седнал на стълбите на горния етаж. Ти се опита да ги приближиш до корените им. И аз го правех навремето.

Погледнах го въпросително, а той каза с болка, срам и слабост в гласа си:

- Не винаги съм бил... такъв. Някога работех в музей.

- Сега ще ти донеса парите. Почакай за момент. - отговорих и влязох вкъщи, защото не исках да го карам да се срамува повече. Взех 10 лв. от портфейла си и излязох. Него обаче го нямаше. Беше си отишъл.

Прибрах се вкъщи много объркан. Погледнах часовника, защото нямах търпение Валка да си дойде от работа и да й разкажа всичко.

Понечих да седна на компютъра, но чух как звънецът иззвъня за трети път този следобед. Бръкнах в джоба си. Банкнотата от 10 лв. все още беше там. Отворих вратата и пред мен отново стоеше малката Вещица. Този път беше сама. Държеше в ръцете си само един лист, откъснат от тетрадка-речник. Подари ми чаровната си усмивка и започна да чете от него:

"Юрий Венелин е руски учен, фолкорист, етнограф и филолог от XIX век."

После спря и каза:

- Написал е една книга за българите ама името е много сложно и дълго. Не успях да го препиша.

Гледах я без да знам какво да кажа. Тя се възползва от ситуацията. Прибра листа някак засрамено. Обърна се и бързо избяга надолу по стълбите.