25 sept 2007, 14:55

Приказка за бялото камъче * 

  Prosa
2120 0 8
5 мин за четене

Живееха едно време една Скала и един Водопад.
Толкова сплотено беше тяхното семейство, че настъпи момента, когато започнаха да им се раждат дечица - малки камъчета, които се отронваха от скалата. Татко Водопад ги поемаше и им намираше местенце покрай Мама Скала, за да се чувстват добре и да са защитени. Малките братчета и сестричета бяха най-щастливите камъчета на света, обожаваха Мама и Татко. Смееха се, когато Водопада ги закачаше и им изпращаше капчици вода. А Мама се грижеше за тях и ги учеше да бъдат през целия си живот истински твърди камъчета и да тежат на мястото си.
Мама Скала обичаше всичките си камъчета, но най-много обичаше Сивото грозновато и невзрачно камъче. То беше най-мъничкото, най-кривичкото и най-незабележимото камъче на света. Сивото камъче беше обект на подигравки от страна на братчетата и сестричетата си. Особено много му се подиграваше едно бяло, заоблено и много красиво камъче, постоянно вирещо нос и горделиво пъчещо се с външния си вид. Но Сивото камъче не се сърдеше на никой. То беше щастливо, радваше се на слънчевите лъчи, на прелитащите птиченца и техните сладкогласни песнички. То беше добро камъче - помагаше на останалите, когато трябва. Заставаше така, че другите камъчета да се подпират на него и да не падат в дълбокия вир. И не чакаше нищо в замяна. Беше доволно да даде нещо от себе си.
Красивото камъче постоянно се оглеждаше във водата. "Колко съм красиво!" Нямаше нито едно ръбче по него, а повърхността му блестеше и отразяваше във всички посоки студената му красота. Същинско мънисто!
Но един ден се разрази страховита буря, земята се разтресе, непознат, силен тътен се чу издалеко. Сърдитият ураган помете всичко, което се изпречи на пътя му.
Татко Водопад, въпреки усилията си, не успя да се справи с мощния вятър и промени движението на водите си. След няколко дни пресъхна от мъка по Мама Скала и малките си безброй много дечица-камъчета. Тази раздяла беше най-тъжното нещо в живота му.
Горката Мама Скала! Тя трябваше да понесе не само раздялата с красивия Водопад, но и с много от дечицата си. Някои от малките камъчета се изгубиха от взора й, а други се счупиха пред очите й.
Сивото камъче се претърколи на няколко метра от Мама Скала. След като отмина бурята, разбра че го е спасила една коприва, до която беше попаднало. Стеблото й му беше дало стабилна опора. През следващите дни то остана при нея. Когато слънцето прежуряше, копривата го криеше под листата си и му даваше хладинка.
Камъните предпочитат студа. Стане ли им горещо, започват да се вълнуват и да се бунтува нещо в тях. Сивото камъче се беше наслушало на какви ли не истории за други камъни. И знаеше, че за да е добре, трябва да е на хладно и на тъмно. От светлината и топлината камъните губят блясъка си, променят цвета си и започват да се рушат. "Но аз и без това не съм красиво"- мислеше си то.
Бялото камъче попадна в големия водовъртеж и доста се отдалечи от Мама Скала. Когато кошмарът свърши и бурята отмина, то се оказа захвърлено на един склон, току до завоя на пътя. Беше погрозняло - пукнато, без блясък, и освен това - нацупено. Виждали ли сте някога нацупено и сърдито камъче?
Там, до завоя на пътя, ставаше течение, наоколо нямаше вода и беше много тягостно. За първи път Бялото камъче се почувства самотно, изоставено и изсъхнало. Пророни и последната си сълзичка, но - нищо. Нямаше я Мама Скала, нямаше го Татко Водопад, нямаше ги братчетата и сестричетата му. Нямаше го и Сивото камъче, което винаги му помагаше и се възхищаваше на красотата му.
Изплашено, то няколко дена не мигна. Накрая, съвсем изморено, заспа, но не задълго. Нещо голямо и тъмно се стовари върху му. Зави му се свят. Нещото го друсаше и издигаше, а сетне го натискаше и търкаше. Стана му толкова лошо, тъжно, болно, неописуемо тежко. Излезна му душичката. Беше попаднало в грайфера на подметката на една мъжка обувка. Толкова мръсна и полепнала с кал и треволяци беше тази подметка! Колкото и да викаше за помощ, нямаше кой да му помогне! Издебна един удобен момент и с цената на много усилия се отскубна и отърколи встрани.
Какво щастие - там имаше вода! То побърза жадно да се напие с водичка. И точно се успокои, че се е отървало от калната подметка, едно дете го взе, огледа го от всички страни и каза на някой: "Погледни какво грозно бяло камъче!" - и с все сила го запокити. Политна толкова отвисоко и с такава сила се стовари върху някаква разкопана почва, че всичко го заболя и изпадна в несвяст. В съзнанието му останаха думите на детето: "...какво грозно бяло камъче!"
"Но аз съм красиво, красиво, красиво!" - заповтаря си то. Бялото камъче не можеше да повярва на ушите си. Какво говори това лошо и невъзпитано дете! Как си позволява да го нарича грозно?!
"Мамооооо, къде си, майчицееееее! Искам си до теееееб! Къде си, мое мило Сиво камъче, липсваш ми, братко мой! Как само ти се подигравах и те нагрубявах! Ех, сега да можеше да си до мене и да се облегна на рамото ти!"
Кога ли щяха да свършат мъките на Бялото камъче? Заедно с разораната почва то се залепи за гумата на камиона, който извозваше пръст и я караше близо до реката. Този път то наистина изгуби съзнание и настъпи мрак в душата му.
Започна да идва на себе си и да усеща нежен допир от някого. Различи и думи, които заглъхваха, но все пак чу: "Миличко братченце, събуди се, моля те, моля те!" Бялото камъче леко се усмихна и отново пропадна в бездната на мрака.
Незнайно как, камионът беше стоварил пръстта този път до пресъхналия вир, и Бялото камъче, без да знае, се озова точно до братчето си - Сивото камъче. А последното така искрено му се зарадва като го видя! Чак се просълзи от умиление. Разбра, че братчето му е в беда. Не чака дълго - веднага извика на помощ Чичо Бръм, Врабчето Бечко и работната пчеличка Личка. Това бяха най-верните приятели на Сивото камъче. С общи усилия те поместиха Бялото камъче и го подслониха под Старата върба. Бечко няколко пъти носеше вода в човчицата си и навлажняваше изпадналото в несвяст камъче.
Когато то се съвзе и разбра какво е станало, всъщност вече не беше онова камъче, което се пъчеше и присмиваше на всички и което се мислеше за най-красивото на света.
- Братко мили, ти си най-красивото камъче на света! - Бялото камъче се допря до Сивото камъче и с обич се отърка в него.
Беше разбрало истината, че на този свят е важна красотата на душата, чистата любов и безкористното приятелство, а това че някой ни изглежда необичайно и дори грозновато, всъщност може да означава, че просто още не го познаваме.

* Приказката  е  наградена  в  конкурса "Дете мое" 2005г.
http://www.tochildren.org/kniga2_end/07.html

Евгения Маринчева

© Евгения Маринчева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Ани, сполай!
    ))
  • Прекрасна приказка Жени.
    "Виждали ли сте някога нацупено и сърдито камъче?" Да...
    Както и душата на наглед грозното и сиво ръбесто парченце от скалата.
    Благодаря ти за удоволствието от прочита.

    Поздрав и усмивка.
  • Христо, благодарна съм ти и за този подарък!
    При първа възможност продължавам да те чета!
    Твоята приказка ме учуди с някои постановки... (учуди ме като сходност на усещанията ти... също като моите)!
    Благодаря ти за коментара!
    ))
  • Стефи, благодаря ти!
    Целта на конкурса беше такава... и децата, и възрастните да се учат!
  • Деси, нежна душица си ми ти... !
    Благодаря ти за коментара!
  • Страхотна приказка си ни разказала, Жени!!!
    Поздравления!!!

    п.с. Благодаря ти, че обикаляш моите ранни разкази. Ето ти един подарък от мен.

    http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=37813
  • Чудесна,прекрасно разказана по детски и както й прилича и поучителна! Браво!!!
  • Ех, Жени, Жени..., как няма да я наградят!!! Разплака детската душа в мен твоята приказака...!Нали съм едно непораснало дете...
    И още обичам така да разбирам поуките в живота, чрез приказки...!
    Поздравявам те!
Propuestas
: ??:??