Приказка за мартеницата

      Някога, много отдавна, край морския бряг имало селце. Винаги, когато мъжете излизали с лодките си за риба, едно момче седяло на пясъка и ги изпращало със замислен поглед. Те не знаели нищо за него. Изглеждало на не повече от шестнадесет години и сякаш никога не напускало своя пясъчен дом, ограден от водорасли. Неведнъж  рибарите го заговаряли, но то сякаш гледало отвъд техните лица, някъде по-дълбоко, където нищо не можело да бъде скрито. Въздъхвало тежко и отправяло замислените си очи отново към вълните.
      Рибарите всеки ден излизали в морето, хвърляли мрежите си, но напразно. Връщали се отчаяни и озлобени. Ненавиждали тази отвратително синя вода, която сякаш нарочно пропъждала улова, това жарко слънце, което само увеличавало умората, този вятър, който си играел с вече старите им лодки… Но най-много мразели това странно момче, тези замислени очи, които сякаш знаели някаква страшна тайна. Тайна, която можела да нахрани гладуващите им семейства. “Защо не говори, а само въздиша?” Мъжете търсели отговор – понякога просто го наблюдавали, друг път го обиждали, често го подритвали, но той стоял все така замислен. Ту хвърлял поглед към тях, ту се връщал към своя свят и въздишал.
      Най-жестоко го наранявал презрителният поглед, с който се гледа най-низшата твар. Той винаги се спотайвал зад очите на най-уважавания измежду рибарите. В цялото село се славел като мъдър и справедлив човек, всички го наричали Капитана, а той не спирал да се възгордява с всеки изминал ден. Но най-голямата му радост била неговата внучка – прекрасно четиринадесет годишно момиче.
      Слънцето се издигало над хоризонта, рибарите отново били излезли със старите си лодки, а момчето се заслушало в приближаващи стъпки. Те го изненадали, защото освен мъжете друг не се осмелявал да отиде при него. Из цялото село бабите разказвали на децата, че е обладан от зъл демон. И все пак някой идвал. Самотното му сърце трепнало – едновременно от радост и уплаха. Сериозният му поглед за първи път се скрил зад искрена, жизнерадостна усмивка при вида на прекрасно момиче, изправено плахо до него. Тя му споделила, че загубила на игра с връстниците си и това било наказанието, което успели да измислят. Момчето почувствало огромна тъга, защото зад миловидните сини очи го гледал жестокият Капитан. Той се върнал в своя свят и не отронил нито дума, въпреки хилядите въпроси на малката принцеса. Но той знаел, че познатият му живот го напуска, защото нов тепърва го зовял.
      На другата сутрин момчето за първи път било разсеяно, вслушвало се във всеки шум, обръщало се непрекъснато щом вятърът докоснел листата на близките дървета и храсти. Но нея я нямало, грациозните й крачета не стъпвали по неговия пясък, а дългите й коси не били огрявани от неговото слънце. “Но така е по-добре”, казвало си момчето. “Защо искам отново да видя тези безсърдечни очи?” Докато размишлявало, чуло отново приближаващи стъпки. Този път момичето дошло по-близо. Все още се борело със страха си, но сякаш някаква невидима сила й помагала да преодолее ужаса. Момчето извикало на помощ цялата си смелост и се огледало в нейните очи. Но те не гледали звяр, не гледали жалко същество, а човек. Той се зачудил какво става. Нима една нощ би могла да промени човека? Отново въздъхнал и за последно се върнал в своя свят.
      Отправил отчаяно молещите си очи към вълните и ги попитал: “Какво става с мен? Защо вече не виждам злото в хората?” Морето се разбушувало, тъмни облаци покрили небето, а силният вятър шепнел в ухото му: “Ти израстна пред нас, не ни изостави, въпреки жестокостта, която те заобикаляше. Вслушваше се в мъдрите ни думи, с които те подготвяхме за пътя, по който трябва вече да поемеш. И помни – ти си просто човек, ала душата ти винаги ще принадлежи на морските дълбини, сините висини и бурните ветрове.” Момчето за първи път почувствало умора. Замислените му очи изчезнали под клепачите, но продължили да наблюдават. Сега пред тях изникнало селцето, цялото обхванато в пожар, а някъде там неговото момиче се нуждаело от него. Момчето не било напускало своя свят, втурнало се в непознатите дебри, които никога преди не забелязвало. Но сега те били всичко за него, защото закриляли и заплашвали неговата принцеса. Да, тя имала нужда от него. Трябвало да е така, защото той не можел без нея.
      Пламъците го изгаряли, но той чувствал единствено мократа прегръдка на вълните. Димът го обгръщал, но целувката не вятъра не напускала устните му. И когато сякаш не виждал нищо и започвал да се отчайва, съзирал синьото небе, което сочело пътя му. А там, до една срутена къща, спяла неговата принцеса. О, колко била спокойна и красива! Момчето я докоснало, но се ужасило от ледената й кожа. Нима тя вече му била отнета? Нима злото се простира и извън човешките души? Но сега не чакало отговор, защото за първи път усещало колко ценно е времето. Вдигнало на ръце своето момиче и я понесло към неговия свят. Да, там всичко било по-красиво, там тя щяла да живее.
      Не чувствал тежестта на чуждото тяло нито собствената си умора, докато не видял, че неговият дом е изчезнал на морското дъно. Въображаемият му свят бил отнесен от мощните вълни. За първи път момчето усетило горещите сълзи върху лицето си, което за последен път заговорило: “Живях толкова години в самота, учейки се на мъдрост. Но единственото, което научих е, че светът е един. А аз исках от все сърце да съм част от него. Сега обаче научих още нещо – ако съдбата иска отново да ме обрече на самота, то аз предпочитам да изчезна завинаги!”
      Пожарът пълзял към дърветата близо до брега. Огънят приближавал към момчето и неговата единствена любов. Той усетил внезапна болка, а след това студ. Помислил си с облекчение: “Това е краят. Принцесо, скоро ще бъдем заедно!” Пламъците го обгръщали – нито морето, нито вятърът, нито небето можели да го избавят. Защото неочакваната любов го била направила част от свят, в който единствено той бил господар на живота си.
      Но съдбата не била предвидила горещата молба на момчето. Разярена, тя решила да отмъсти за дързостта му. Докато той изгарял, две прелестни сини очи се отворили, за да се върнат към живота.
      Момичето било спасено от група рибари, водени от ужасения й дядо. То не помнело нищо, не знаело защо се е озовало там, а и предпочитало да забрави тази кошмарна нощ. Но един ден случайно минало покрай овъглените дънери и забелязало, че морето се е оттеглило. Седнало на пясъка и взело старо корабно въже, започнало вече да се разплита. Загледало се във вълните, които… не можело да е възможно… но… те сякаш шепнели “Принцесо, моя”. След това погледнало ръцете си – от тях се стичала кръв, която капела върху въжето. Но то било добило формата на момче, момче със замислени тъжни очи. Момичето се стреснало, защото сякаш пред нея бил огнено-червеният герой, потънал в пламъци, на когото тя дължала живота си. Сълзи се стекли по бялото й лице, защото тя разбрала, че повече няма да го види.
      Момичето продължило да идва всеки ден, гледало замислено във вълните, плетяло своя герой от стари въжета, след това му вдъхвала живот като го обливала с кръвта си. Постепенно се загубила в своя свят. Капитанът не знаел как да й помогне, рибарите й се подигравали, но тя била щастлива. Била щастлива, защото вълните й шепнели непрекъснато “Принцесо, моя” и тя вече не била сама.
      А червените фигурки се трупали около нея, докато един ден тя не изчезнала. Тогава децата от селото ги разграбили. Но замислените очи им разказали историята за една любов, закриляна от вълните и вятъра, но прокълната от съдбата. Те разказали на родителите си, които си спомнили за странните създания – момче и момиче, обладани от зли демони, от приказките на бабите им. Осъзнали колко несправедливи са били всички към тях и в памет на една вечна, пламенна любов всяка година изплитали по две  човешки фигури.