Съмва се. Усещането за изгрев рисува причудливи сенки по опушения таван. В огнището тлеят два-три по-упорити въглена. Около мен мирише на сън и на старост, на изживяно време и на спомени. Навън ранобудно, все още не настроило гласец петленце вика слънцето. Слънцето... което ще изгрее за другите, слънцето, което ще ме оплете в златната пътека на отдавна отминалата младост, за да ме върне - там, при началото. В началото всичко беше труд, сила, младост, шепот по напити момински менци и дъхави китки, разменени по седенки и хора. Пуста младост, не видяла се, ни чула... А каква месечина грееше тогава над божия свят! Като паралия по Коледа пълна и бяла- като лицето на моята Стана! Стана въртикъщницата, Стана скопосницата, Стана песнопойката, Стана магесницата... Как ли не я наричаха в село! Ама никой никога не и рече Ристовица, а все на мен викаха Ристьо Станиния. Не че бях нещо нефел в работата или неоправен в занаята - ама тя си беше фурия черноока, тънкокръста, белозъба! Като тръгне оная ти ми усмивка от ъгълчето на устните и - край- загубен си.     

Ех, Стано, Стано, първо ми либе, днес ще е да се срещнем втори път... Подсещам се да отрия от крайчеца на окото спомена, ама внуката ми Стана ме преварва. Досущ на баба си е. Ръцете и миришат на току-що опечен хляб и на слънце. Че то сега е време да се сее. Пролет е. Вън пее славей... И тогава пееше. Ех, пуста младост! Като кипнало вино е, нищо не го спира... Бях млад и силен. Бях калушар. На баща си се бях метнал като него кибритлия и поста му наследих - че нали цял живот го исках - ватаф на дружината станах. Още помня как моята Стана от предната вечер приготвяше чистата риза и току въздишаше.

Въздишаше, щото много села за неделя трябваше да пребродим, пък то и колко къщици да благословим и колко болници да подигнем. Стана милееше болниците и молеше Бога да прати дух лечебен и закрилник за всички. Пуста Стана, ако знаеше какво я чака. Ами аз? Ако знаех аз? Щях ли да тръгна? Протягам уморена ръка да срещна топлите пръсти на внуката, а тя, сетила моята нужда, кротко промокря изтръпналата ми уста. Усмихва ми се. Имам сили само кротко да примигна. Ослушвам се... да те тръгват. Да благославят. Да мълчат и да се движат къмто Бога в онзи изначален танц. Така е било, беше и трябва да бъде.

Господ е седнал на небето и чака някой да го потърси. Тъй редеше баща ми. Тъй си повтарях и аз в онази, последната сутрин - дето тръгнах и не продумах за изпроводяк, и не целунах за добра слука - нали тъй велеше калушарския обичай! Много села обходихме, много сърца ободрихме и с друга дружина се бихме и те жертва дадоха... Ама това е друга история. А кат си дойдох - у нас плачат стара майка и стар тейко. Плачат и не посмяват в очи да ме погледнат, че нали на тях невеста и дребна челяд оставих, оставих щото знам как мен са отгледали пък и нали за хубаво тръгнах. От речено до речено разбрах, че мойта Стана за вода тръгнала и не се върнала. По вечеря било. Сама отишла. Както друг път набързо, че и друга работа да чува. От нея само пендарите намерили.

Да е поганец, не е - той пендари няма да остави. Сигурно е Самодива. Та нали те все по вечерите играят. Калушар повече не отидох. Счупи ми се меракът. И докато другите ходеха, аз все самодивите търсех. Да ги придебна и да грабна някоя риза, та да измоля Стана да ми върнат. Сам отгледах син и щерка. Сам ги задомих. Сам на внуци се радвах. Сам остарях. Сега ми е време. Ей го и слънцето. Усмихва се като моята Стана. Протяга ми светлота и аз я улавям. Преди да тръгна се усмихвам на внуката и се оглеждам в нейните сълзи - при бога ще ида мойта Стана да намеря...