29 nov 2011, 19:18

Приказка за последния 2-ра глава 

  Prosa » Ficción y fantasy
792 0 0
12 мин за четене

2

 

-      Готово, всеки капан, всяко защитно заклинание, всеки паяк по местата, където имаш работа, са махнати! Сега е моментът да използваш страхотните си умения и да прибереш плячката! Тъй като е време за „Лека нощ. Деца!”, ще ме извиниш.

-      Ти откога се броиш за дете?

-      Дай да попитаме някой страничен какво мисли по въпроса. Но рискуваш да те арестуват за експлоатиране на малолетен.

Ади погледна обезсърчена:

-      Ще ти го напомня следващия път в „Дебелата Мери”. Социалните ще се радват на непълнолетен алкохолик.  - Светьо се подготви за режещ отговор, но Ади махна с ръка да се маха: - Не ми трябва помощта ти. Ще се справя сама. – малко по-тихо допълни: - И ще взема 80% от печалбата!

-      Ией! Значи ме пускаш да гледам шоуто си? Ти си най-добрата! Сега остава да ми купиш сладолед!  - Светьо се врътна и напусна. Развоят на събитията не бе лош за Ади. 80% от печалбата, минус 20 % в форма на рекет от Светьо. Пак беше на печалба!

 

Удари полунощ.  Три метров меден часовник, в големия салон на дома, изби 12 пъти и накара Ади да се окопити. Доста бе свършила за има-няма 3 часа, но не бе довършила. Стаите бяха претърсени, беше намерила вътрешен сейф, който ù бе отнело време да разбие, но си заслужаваше, имайки предвид съдържанието му!  Три големи джоба – магически уред, позволяващ прехвърлянето на предмети в алтернативно измерение, бяха пълни със скъпи материи, луксозни мебели, ценни книги, антики и артефакти. Беше намерила сума ти нисък и среден клас магически артикули, сред които и някои редки, като например: жива картина, само-пишещи химикали и висок клас парфюм, миришещ различно на всеки, който го душнеше.

Сега единственото, останало да се „прибере”/открадне, беше предполагаемото съкровището в подземието. Светьо вече беше отворил пътя, само трябваше някой да отиде, но... Къде се е чуло и видяло за момиче, което не се страхува да мине по тъмни, влажни и мръсни коридори посред нощ?! Ади се самоубеждаваше, че дори огромен паяк да се появи по средата на пътя, пак е за предпочитане, отколкото да поиска компанията на мързеливия пън. Вероятно сега той се наслаждаваше на сладките си сънища. Само при мисълта, Ади сви юмруци.

В момента на адреналинен прилив,тя направи крачка към очертаващия се да бъде – мръсен, влажен и тъмен коридор, начало на подземието на дома. Всяка стъпка скъсяваше живота ù с няколко години. Определено би се радвала на компания, но - реално, оставаше само радостта от  неосквернеността на достойнство ù.

---

Историята на дома се коренеше преди някакви си 500 години. Известно беше, че винаги  е обитавано от богато благородническо семейство. Понастоящем от рода имаше само един наследник, който предпочиташе да не живее на подобно място, но разбира се, поддържаше имота. По план, до няколко дни, домът щеше да е запечатан в алтернативното си измерение, което  щеше да направи невъзможно проникването и затова Ади и Светьо имаха срок за плановете си. Тази многовековна история не можеше да остане заключена и не използвана (продадена)!

Известни в подземния свят с подвизи, будещи възхищение -  няколко взлома в дворци, музеи и военни бази с високо ниво на сигурност, Ади и Светьо се възползваха от добрата възможност да ограбят богатите, за да станат самите те, по-богати.  Естествено всичко криеше своите рискове и не бе толкова лесно, но за стари ветерани като тях, няколко дузини войничета - охрана и многобройните капани не бяха нещо особено. Тъй де, хората щяха да се събудят, без да си спомнят нищо, за да разкажат, а всички капани и защитни системи щяха да намерят пътя си „по дяволите”!

---

 

Беше вярно! Ади не можеше да не му го признае! Светьо се беше справил блестящо с паяците по пътя й, но да беше направил същото и с тридесетсантиметровите плъхове! Запъхтяна след спринта, който удари, Ади се намери без път за отстъпление! Гадината зад нея, три стени пред нея! Нямаше избор. Бързо произнесе няколко думи, и под въздействието им, подът започна да се нагъва в концентрични вълнички с център Ади. Когато явно бе свършила заклинанието си, една огромна  вълна (1.5-2 м) от пръст и камък, се надигна и я раздели от гадното същество. В безопасност, но все още разтърсена от срещата, тя се обърна и отпусна. Светлинката, която светеше до главата ù, освети врата. Наум отбеляза, че ще е лесно да я отвори, затова просто се отпусна и остави дишането си да се  регулира.

Паяци, насекоми, мишки, слузести същества, гротески разлагащи се трупове и още „няколко” дреболии бяха част от списък „Паника”, което, Ади предполагаше, бе и причината Светьо да не бе изчистил всички капани.Той просто обожаваше да я изненадва „приятно“. Може би му доставяше удоволствие да чува писъците ù. „Садистично копеле!”  изръмжа злобно, в случая, че умишлено бе оставил гадния гризач. Още секунда-две и вече видимо успокоена пренасочи вниманието си към вратата срещу ù. Повтори инспекцията си:

Механизмът беше лесен - само едно малко заклинание от огнен тип щеше да свърши работа. Ако се съдеше само от нивото на трудност, съкровищата вътре нямаше да са кой знае какво. Но никога не се знаеше.

Време беше за работа! Дори цвърченето зад нея нямаше да я спре! (Сега с нещо помежду им беше доста самоуверена.) Изправи се и произнесе още няколко реда несвързани думи:

 

В ръцете ù затанцуваха малки пламъчета, които почнаха да скачат към центъра на вратата. Последва верижна реакция, която освети цялата врата и впоследствие някаква илюзия се развали. Чак сега Ади видя, че вместо от солиден камък, вратата бе направена от дърво. Но не какво да е, а дъбово дърво, известно с факта, че придобива магически свойства, дори говор, ако е достатъчно старо. Този конкретен екземпляр изглеждаше вековен, съдейки по речника му:

- Спри! Спри огъня! Ще сторя всичко що искаш, само спри пламъците!

Гласът беше дрезгав, но и достатъчно ясен, за да се усети паниката, обзела Г-н Дъб. Ади едва не подскочи като го чу: „Ух, това ме стресна! На връщане ще го прибера. Такъв материал ще се продаде на добра цена!”~ На глас:

-      Ще използвам магия, за да махна огъня, след като се отместиш.

-      Как да съм сигурен, че ще си спазиш обещанието?

-      Не можеш да си сигурен. -  Директен отговор.

Гъделичкането от пламъците му идваше множко, затова Г-н Дъб не си загуби времето в излишна дипломация:

-      Добре тогава. Влез! - Дървото се раздвижи и образува малка пролука. „Запомни обещанието си!  - припомни дрезгавият глас.

Ади направи някакво заклинание и угаси огъня, но добави:

-      Ако затвориш, докато съм вътре, пламъкът ще се възстанови от само себе си. Може да опиташ и да разбереш дали блъфирам. - След което се промъкна през процепа и влезе в огромна зала. Г-н Дъб остави процепа отворен след нея. Добър знак!

Усещаше се интензивно магично поле. Всичко, от пода до тавана, беше изработено от някакъв вид мрамор, който излъчваше своя собствена светлина, така че Ади прекрати заклинанието за светлина и продължи на естественото осветление. От залата излизаха два коридора, пак от мрамор и когато Ади погледна в дъното на единия, видя друга подобна зала, което я наведе на мисълта, че се намира в някакъв вид лабиринт. Това беше добър знак! „О, милички артефакти, чакайте ме! Идвам!!”. Само от мисълта на лицето ù се появи лека усмивка. Но нали предпазливост никога не е излишна, тя почна да се движи с изключителна предпазливост през левия коридор. Мястото беше хаос от магическа енергия. Ади не бе сигурна, че прочиташе правилно, дори собствената си енергия, което я притесняваше. Нямаше да може да прочете енергийния поток обратно до Г-н Дъб, ако не внимаваше. Тук не можеше да разчита на магия или собствените си сетива, затова, за да не се загуби, тя посегна и извади от джоба си черен маркер. Махна капачката и докато вървеше по избрания от нея тунел, оставяше плътна черна черта след себе си.

След кратко обикаляне се намери в зала, която не се различаваше по нищо от другите, освен по два мраморни ковчега в центъра. Ади се приближи и погледна през прозрачен светъл кристал в единия. Дъхът ù спря. Вътре нямаше съкровище, както се надяваше, но тялото на изключително красиво момиче лежеше замразено. „О, значи това място е някаква гробница.”Ади се отдръпна и отправи към другия ковчег. Изненада се, когато го намери празен, а кристалът отгоре - липсващ. „Може би никога не е имало някой вътре?” Ади силно се надяваше това да е случаят, тъй като зомбитата бяха в една категория с плъховете.

Лек шум от движение. Ади се сепна и отдръпна към стената. „Не ме яж, г-н Зомби!” С което извади къс нож и се подготви да се отбранява.

-          Кой е там? - тихо, но твърдо гласът ù се изнесе. Бе усетила движението иззад празния ковчег, в противоположната му част. Бе лесно нещо да се скрие там. Мраморът се издигаше на метър и две пети от пода. Можеше дори малко слонче да се скрие там.

Миг или два нищо не се случи, но тъкмо когато Ади почна да преценява шансовете си за сполучливо заклинание, зад мрамора се изправи доста едър мъж. Той вдигна ръка в знак на мир, но Ади вече не гледаше към него. Важното бе, че не е зомби. От тук насетне всичко можеше да се обясни с капка здрав разум и въображение.  Въздъхна:

-          Нека позная. Твоята фамилия е Боноар и това е твоята любима, която е загинала при изключително съмнителни обстоятелства. Ти си се поболял и си заповядал да приготвят подземието, където да живеете заедно във вечността или поне до момента, в който ще можеш да я съживиш! – Ади обичаше монолозите. Подобни истории ù идваха от вътре. Като черешка за историята си добави:  - Не подценявай инстинкта ми. Аз винаги съм права!

 Три секунди неловка тишина. Редно е все пак да се отбележи, че макар толкова произволно и необмислено предположението ù, беше толкова възможно, колкото всяко друго в тази ситуация.

-          Дребосък, ти ли отвори вратата към подземието? - ”Дребосък”?! За кого се имаше тоя?

-          Кого наричаш дребосък ти, петстотингодишен дядка?! Кажи „Ааа!” Да видя дали ти е останал някой зъб, или ще ти е нужно чене след толкова време!-  Ади щеше да продължи да го нарежда по начина, по който обикновено нареждаше Светьо, но мисълта ù беше спряна по некомфортен ù начин!

-          Млада лейди, вие ли бяхте тази, която ме освободи от затвора ми? –непознатият  тръгна с поклон и ако Ади не се беше отдръпнала, и ръка би ù целунал, мили Боже, опази!

-          Да, аз бях! Стой на минимум 3 метра от мен! Как е възможно да изневеряваш на любимата си пред очите ù?! – редно е да се запитаме как тъй вече се реши, че жената в ковчега му е любима?!

-          О, грешиш, милейди. Това не е любимата ми, това е проклето същество, което бих убил преди много години, но, уви, кристалът бе прекалено твърд за счупения ми меч. - Мъжът направи няколко крачки към Ади, на което тя отговори с няколко крачки назад и:

-          Стой далеч от мен! - След което малко по-делово: - Да разбирам, че си дългогодишен жител на подземието? Би ли ми казал накъде е съкровището?

-          Милейди... О, не, госпожице, вие да не сте крадла?

-          На какво ти приличам? Каква друга причина би имало красиво момиче като мен да се мота в загубено място като това?

-          Помислих, че е някой от новите господари на имението. Не ме стряскай така. Като хора със сходни професии, нека се разбираме както сега, така и занапред. - На лицето му се появи грееща усмивка. Чак сега Ади огледа човека като цяло. Носеше дрехи на военен - може би някой от охраната, или офицер, даже от по-висок ранг. Косата му трябва да е била по-къса, но времето, прекарано в подземието, си бе казало думата. Сламено руса коса, сини или зелени очи – на светлината не можеше да се каже със сигурност. Физиката му бе на някой, който от малък е тренирал изкуството на война под ръководството на чалнатия си дядо. И това излъчване...! Имаше нещо гнило в този човек. Нещо не си пасваше във външния му вид. Всички сензорите отчитаха опасност.

-          Ами да разбирам, че няма съкровище. Жалко! Ми ще тръгвам! - Ади се отдръпна, готова за стратегическо отстъпление. Мъжът се приближи към нея. Ади все още държеше ножа си, но нямаше да е зле и някаква увереност да има, за да го използва.

-          Хубаво ще е след толкова време да видя синьото небе. Думите му я изненадаха. Прекалено много се бе вдалдисала в мислите си. Неприятното усещане се засилваше, но напук му, Ади прибра ножа си. Ако можеше да се отърве от този, то щеше да е като го накара да мисли, че е безобидна или, че му се доверява:

-          Ти искаш да дойдеш с мен?

Слънчева усмивка за положителен отговор.

-          Нека се представя. Аз съм Адол Трез. По професия съм герой, така че сме близки по занятие.” Ади зяпна обидено. Почна да следва маркера си към изхода, със съзнанието, че е следвана:

-          Не ме слагай в същата графа като себе си. Героите са безчувствени лицемери, който биха убили собствените си майки, ако това ще ги направи и дори малко по-популярни. Ти какво? Попаднал си в имението с намерение да съблазниш хубавата жена на собственика? И си се забъркал в малко по-голяма каша? Типично!

-          Но когато търсим съкровища, ние, героите, по нищо не се различаваме от крадците. Герой е ъпгрейдвана версия на крадец. А с такива хубави зайчета като теб, за колежки, нямам нищо против и дявол да стана. - Тръпки побиха Ади от думите му и лъчезарната усмивка, която ги последва. Определено не я вземаше на сериозно, което само се доказа, като не дочака острия отговор, който се бе подготвила за него и продължи да говори. Изражението му се измени и стана по-сериозно:

-          Дойдох в имението, за да  убия няколко същества на мрака. Момичето в ковчега е едно от тях, но мечът ми се счупи, преди да имам възможността да я пробода.

~„Защо винаги се забърквам с безскрупулни типове?! Първо Светьо, сега пък тоя! Дори не искам да си спомням тези проклети случаи, когато $^$*&^! За всичко е виновен Светьо! Ще му го върна тъпкано, щом ме отърве от този!

© Ива Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??