21 feb 2009, 12:48  

 Приказка за приказката - 5 част 

  Prosa » Otros
698 0 2
8 мин за четене

 

- Боже, колко вълнуващо? - Тачита е поразена. - И само и целуна ръка, а тя просто се обърна и отлетя, и те остави сам? Аз ако бях щях да я догоня, да я попитам къде живее, с кого, омъжена ли е или си има приятел, или пък дали е свободна...

- Чакай малко! - Истината бърза да сподели своя опит. - Откъде знаеш,че тя ще му каже истината. Може да не му я каже! Може просто за миг да е пофлиртувала!

Думата е неудобна за нейното съзнание и тя я просъсква на един дъх с видно възмущение. Всеки си има сърдечни спомени. Явно тези, на Истината, не са от най-академичните.

- Кой те е наранил? - решава да подходи към проблема директно Ервин.

- Как разбра? - на Истината недоумението всеки миг може да се превърне в море от огорчение.

- Ами в началото на всяка една история, дори и на любовната, или пък може би най-вече на нея стои доверието. Докато разказвах, ти ме слушаше, сякаш очакваше нещо скрито, неприятно и лицемерно - може би плод на твоя собствен опит. А аз просто разказах една красива случка. Ти може би предполагаше,че тя ще доведе до поредица от събития, предизвикващи съчувствие или необходимост от коментар - естествено в моя полза, тъй като все пак аз разказвам и...

- Какво става? Това май заприлича на дебат? Я се успокойте всички! Нека да стигнем до края на историята и ако е необходим на Ервин съвет или някаква подкрепа и ако той ни помоли, но само ако наистина има нужда и ни помоли,чак тогава всеки според опита и възможностите на съвестта си ще се изкаже. Искате ли? - Тачита реформира отношението на всички и Ервин е готов да продължи.

В този миг вратата се оттласква и с рязък удар рикошира в стената. Всички подскачат, а Ливилина нахлува:

- Мале, ако знаете какво стана! О, Боже, направо не е истина. Такова нещо не съм виждала през живота си. Олеле, олеле, беше направо кошмар!

- Я се успокой, че нищо не мога да разбера! Чакай, искаш ли да си направим по един чай? - пита Тачита.

- Леле, Танче, такова нещо,олеле направо умрях от ужас. Такъв срам през живота си не съм брала, направо като в латиносериалите,чудо,чудо!

Чаят е готов и Тачита придърпва Ливилина до себе си на леглото и успява да и пъхне чашката чай в ръцете.

- Сложила съм ти три лъжички захар,виж дали ти е добре!

- Какво? Добре е, добре е!

- Ами нали отидохте на кафе? Какво толкова стана?

- Ми седнахме в кафето, поръчахме си и си говорихме разни глупости, докато чакахме Ернестиното гадже да се появи. Пък заведението пълно с народ - ама направо фул. По едно време пристига един страшно готин тип, ама много барнат, направо баровец, ама баровец от всякъде...

- И после?

- Ми нищо, после седна момчето,запознахме се,ама много интелигентен, веднага намери за какво да си говорим,така че на всички да ни е забавно. Ама много готин, с едно такова кожено яке, личи си, че не е от евтините...

- Остави якето, косата и обувките, че и парфюмът - тези работи са ми ясни! Кажи после какво стана!

- Ми по едно време влиза една много хубава мацка с две приятелки. Личи си,че не е от кои да е, просто страхотна. Огледа се тя насам-натам, явно искаха да седнат и като ни видя,като се усмихна до уши и право на нашата маса."Скъпи, ама ти тук ли си? Какво правиш с тия... нали уж щеше да пътуваш?" Пък Ернеста, нали си е тъпичка, вместо да си седи на задника и да си трае, току като вика: "Кво искаш, ма? Това е моето гадже! Я да се разкараш от тук!" Пък човекът направо ни син, ни зелен: "Аз ли съм ти гадже? Не съм, просто познавам момичетата и седнах да изпия едно кафе с тях. Теб те виждам за пръв път!" Да, ама Ернито, нали си е в правото и тя скача насреща: "Я не лъжи, бе? Като не съм ти гадже, я кажи какви ги върши снощи?"В този момент на мацката като и писна, като хвана Ернито за косата, ама и нашата не остана по-долу. Добре, че дойде собственикът, та ги разтърва!

- Ами после?

- После оправихме набързо сметката и си тръгнахме. Казаха ни да не посещаваме повече заведението. Представяш ли си? Сега даже няма къде вече да идем едно кафе да изпием! Ама как тъй ще изкарват нас виновни! Като нищо не сме направили! Ама то в тоя смотан град, като не си оттук всеки си мисли, че все ти си виновен!

- Я чакай малко! Изгонили са ви, защото Ернеста се е сбила с някакво момиче в кафето?

- Какво момиче, докато плащахме барманът каза, че това е жена му! На Оня... Сега какво ще правим? Олеле, какъв кошмар!

- Ами Ернеста как е?

- Ами де да знам, оставихме я да реве в стаята си. Представяш ли си, вече всички знаят? Горката, ама и тя като не си седна на дъ-то.

Истината,нали все пак носи състрадателна душа хуква да види как е Ернеста, а нашите герои се опитват да осмислят ситуацията. На чашка чай и домашен уют.

- Не знам за вас, ама аз смятам да си полегна. -Ливилина грижливо започва да организира намерението си. Пижамка, одеалце, книжка, солетки - всичко се примъква и наглася като за изложба.

- Къде ми е Слончето? Някой да ми е виждал Слончето?

Отварят се и затварят врати на шкафчета, наднича се къде ли не и най-накрая претърсването завършва:

- Боже, ами то ми е до възглавницата.

Тя се намества доволно в скътаното  убежище и чак тогава се сеща:

- Ами ти какво прави почти цял следобед?

- Ми нищо,почивах си, говорих си с Ервин...

- И?

- Ами той започна да разказва своята история...

- Не, край! Днес повече не искам да слушам  никакви  истории! Не, не и не!

Ливилина се обръща към стената, завива ушенце и скоро заспива.

Тачита изчаква потвърдителен шум за състоянието и, което в случая е абсолютна тишина и неподвижност и подканя Ервин:

- Остави я, нека се успокои, а ти разказвай!

- Ами Истината? Нека поне нея изчакаме. Тя много ще се разстрои ако...

- Ето ме, ето ме - Истината както винаги улучва момента, в който се нуждае от нея. Е, не както винаги, но нека сега оставим този спор за друг път.

- Ами аз - подхваща Ервин - на здрачаване вече бях пред къщичката на моята приятелка.

- Костенурката! - изтърва се Тачита. Другите я поглеждат и отново всички се обръщат към разказвача.

- Точно така. Мислех,че ще съм единствен посетител, но какво бе учудването ми -заварих при нея новобрачните Калчо и Шеметна Многопластови, на чашка боровинков сок. Щом ме съзряха тримата съзаклятнически се спогледаха. Сякаш присъствах на филм на ужасите - всички знаеха някаква щастлива тайна, която кой знае защо на мен бе ми убягнала. След традиционната размяна на поздрави подхванахме някакъв безкрайно задълбочен диспут относно прогнозата за времето, приготвянето на ястия и очакваната близка и далечна възможност политиката на настоящия ни кмет да ни доведе или отдалечи от така бленуваното от цялата ни общност благоденствие - все теми, които друг път биха позволили на моята компетентност да блесне с класа и стил, но днес съвсем не ми се обсъждаха подобни неща. И докато другите отпиваха след поредната наздравица от чудесния боровинков сок аз взех, че изтърсих:

- Къде е Маева? Тя няма ли да дойде?

- Ще дойде приятелю, ще дойде! Като приключи с ангажиментите си -Костенурката ме гледаше с тъмните си ласкави очи - и помоли като дойдеш да я изчакаш.

- Как е разбрала, че ще дойда? Кой и е казал? С никой не съм споделял плановете си!

- Тя, Ервин, умее да вижда нещата със сърцето си. То и е казало. Не се притеснявай, миличък, такава дарба притежават само чистите души.

- Какво е чиста душа? - вметва Шеметна.

- Ще ти обясня скъпа в къщи, нали ще почакаш, моля те! Нека сега Ервин слуша и задава въпроси. Негов ред е да намери любовта.

- Аз мислех, че любовта се среща, не съм предполагала, че може да се търси и намира - настоява  Шеми.

- Хей, Шемчо - галено я подкача Калчо - при различните двойки нещата се случват винаги по различен начин! Няма правила, има само разбирания, които следваш, надежди, които таиш, и мечти, които се стремиш да срещнеш и споделиш.

- Много хубаво! Ама какво общо има това с мен? Аз просто срещнах една жена и искам да я срещна отново! В това си желание не влагам планове, цели, намерения и там... абе всичко онова, дето каза за сбъдването.

- Не беше сбъдване, беше споделяне! Много влюбени се събират и се сбъдват в децата, домовете и къщите си, в отношенията, които градят чрез своите намерения...

- Не бе, приятел, аз не съм...

Тъкмо щях да изрека една явна неистина, когато един шепот с дъх на диви треви премина през душата ми:

- Нима не си какво?

Тя се бе появила. Там до сянката, хвърлена от забравената пътечка на една светулка. Откога ли ни слушаше? Потърсих отговора и той внезапно дойде някъде из дълбините на моята природа - преживяване разтърсващо, плашещо, смущаващо и едновременно с това изпълнено с ентусиазъм и надежди. Почувствах се дете на първа среща. Скрих сребърните нишки на опита в пукнатината на собствената си готовност за промяна и я зазидах с усмихнатото намерение да се оставя на непознатата ситуация. Бях я чакал цял живот! Станах и и подадох ръка. Тя ме погледна и запя...

 

© Лина - Светлана Караколева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • трябва да се вслушваме в шепота с дъх на диви треви...
    за да не изричаме неистини...
  • "на Истината недоумението всеки миг може да се превърне в море от огорчение."
    Истината често прелива в море от огорчение...В пропуканото си сърце крие тайни, които само то вижда!А това е винаги Надежда!Всеки със своята зазидана Надежда!И чак до сбъдване!
    Вълнуваш въображението!Поздрави!

Propuestas
: ??:??