Имало едно време една самотна принцеса. От другите принцеси я отличавало това, че нямала балгородно семейство и че баща и никога не би дал половината си царство, ако някой пожелаеше ръката й - просто защото го нямал. Принцесата той затвори във висока кула. Никога не й беше забранявал да излиза оттам, но винаги я заплашваше, че ако излезе и заобича някого повече от него, ще се разгневи и няма да я обича вече. И въпреки многото други кули околко нейната, принцесата не смееше да погледне навън, за да не ядоса или нарани царя. Царицата пък никога не била говорила с дъщеря си, защото смятала, че няма нужда от подкрепа, а била достатъчно разумна, за да се справи с всичко.

Скоро след като била затворена в кулата принцесата спряла да чувства. Вече не помнеше кога беше плакала за последно, а и усмивките и ставаха все по-редки. За нея светът сякаш се беше свил до кулата и малкото прозорче, през което можеше винаги да погледне, но не го правеше - беше изгубила интерес и към това. Беше я страх да не обикне нещо от външния свят, който вече и беше чужд - чужд със смеха си, светлината, със странната си прелест, която тя смяташе за измамна. Беше я страх да почувства страха и затова ден след ден тя си мислеше как  да избегне всички чувства - да обича, да се смее, да не бъде наранена. Един ден дори слънцето я подразни, зщаото почувства лъчите му върху лицето си. Стана и дръпна с досада дебелите и плътни завеси на прозорчето. Така седя на тъмно дни наред. Мислеше. Когато, уморена от мисли, заспиваше, сънуваше, че чувства, но никога не запомняше съня си.

Принцесата вече беше забравила какво е ден и какво е нощ, те се бяха слели. Помнеше само, че нещо и липсва, но не помнеше какво. Веднъж и се присъни Ангел, който излизаше от огромно кълбо огън. Той я целуна по челото и и каза:

-         Ела с мен! Аз трябва да ти помогна!

-         Че за какво ми е помощта ти?!

-         Ела с мен през огъня и аз ти обещавам пак да се смееш!

-         Не искам да се смея, защо ми е да се смея? И на какво? - каза тя троснато и се обърна. Изведнъж усети ръката на Ангела на рамото си:

-         За да си пак щастлива. За да се спасиш.

-         Да се спася ли? От какво? Нищо не ме заплашва. Сама съм. Аз нямам приятели и не чувствам нищо. Само Любовта прави хората уязвими. Тя е коварна и само тя може да вземе силата ми. Заедно с нея идват всички чудовища: Страх, Ревност и Гняв. Чела съм за тях! Знам всичко! Махни се! Не ми трябваш!

Ангел пак я целуна по челото:

-         Ако ти потрябвам, просто дръпни завесата и пусни Светлина да влезе.

Принцесата се събуди и скочи от леглото. Помнеше съня си. Обзе я паника. Беше почувствала Страх. Не знаеше как се беше промъкнал - вратата беше здраво залостена, а прозорчето имаше решетки, кулата и беше отдавна забравена от всички - как въобще Страх си беше спомнил за нея? Тя го беше прогонила отдавна - Ум и беше помогнал. Едновременно с това в главата и се блъскаха и спомените от детството й, от деня, когато баща й подари кулата и й каза, че не бива да обича никого колкото него, защото той непременно ще я нарани. Тогава си спомни Ангел. Разбра, че има нужда от помощ и за пръв път от години направи нещо без да се замисли: дръпна рязко завесата и счупи стъклото. Ярката Светлина я заслепи, шумът и се стори познат, но далечен. Просна се на леглото и заплака, не знаеше защо. След няколко дни се реши да излезе - като едва проходило дете стигна до вратата на кулата. Чу някой да удря по вратата и отново се изплаши. Сърцето й затуптя бясно - както преди...

-         Кой си ти?!

-         Аз съм Принцът ти. Забрави ли? Всяка Принцеса трябва да има Принц.

-         Не ми е притрябвал Принц.

-         Да, но ти си ми нужна - аз трябва да те пазя от всички чудовища и да те обичам повече от всичко. Отвори ми!

“Да те обичам...” - това й напомни на една приказка, която баба й четеше като малко момиченце. Там Принц не се молеше на принцесата, а просто я обичаше и я спаси. Тя отвори вратата.

-         Наистина ли ще ме обичаш  и ще ме пазиш?

-         Да - той и подаде ръка.

-         Защо?

-         Зашото пусна Светлина в света си. Защото послуша Ангел.

-         Откъде знаеш за него?

-         Преди много време той дойде и при мен. Каза, че ще загубя Душата си скоро, че някой ден тя ще отлети, че Страх и приятелите му ще я изкушат и тя никога повече няма да бъде моя, ако не пусна Любов и Светлина в своя свят.

-         Но как ме намери?

-         Лъчът Светлина ме доведе дотук, Той ни събра, Той кара хората да Го обичат и им праща Любов. Подарява им живот, а те Му подаряват живота си.

-         Значи моята Душа е спасена? Но как така?

-         Ти повярва. Това е достатъчно. Сега Той ще ни пази.

 Тогава Принцесата разбра, че приказката й била за спасението на Душата и разбра, че светът беше спасен.