Имало едно време, а може би още го има, в една, за нам близка, за други далечна страна, един мъж - за едни странен, за други още по, но за себе си нормален. Роди се в град на малцина познат, но за него център на света. Добре образован, ерудиран, интелигентен, разбираше от литература, музика, кино, физика, химия, дори астрономия. Беше малко механик, малко ел. техник, малко строител, донякъде инженер, ядрен физик, че и доктор се пишеше. Но на тема спорт, разбирайте футбол, както и на тема политика беше бог. Ала характерно за този град, пък и за цялата държава е, че всички са богове на тези теми, а когато боговете имаха различни мнения се получаваха титанични междусъседски сблъсъци, толкова силни, че ехото им понякога се разпростираше чак до съседния вход. Само за едно всички бяха единодушни: „Всички са маскари“ - и треньори, и играчи, и политици, а най-вече последните.

     Този човек умееше да критикува. Критикуваше разпалено и от сърце, критикуваше порядките, критикуваше новостите, критикуваше морала, критикуваше проекти, предложения, решения и всичко, което се изпречеше в обхвата на всеобхватната му интелигентност. Критикуваше, даже когато не можеше да даде дори за себе си по- добра алтернатива. Това е нещо като спорт. По някога го правеше дори ей така, за едната гола идея.

       Но този човек можеше да бъде и недоволен, всъщност това беше нормалното му състояние. Не беше доволен от работата, от заплатата, от управата, от съседа, от квартала, от държавата (не му беше ясно, какво точно визира под държава, но не беше доволен), от жената, от децата, от горещината, от студа, от падналия есенен лист, от цялата вселена. За да бъдем съвсем коректни, трябва да подчертаем, че имаше и моменти на доволство, на пълно задоволство от себе си. Беше доволен да бъде критичен или по-скоро саркастичен, ироничен, сатиричен понякога. След което, беше доволен да даде безплатни съвети, защото знаеше и можеше, защото беше безгрешен. Но доволството бързо се изпаряваше щом чуеше ирония, сарказъм и критика към себе си. А това не беше рядкост, защото не беше единствен и уникален в града, че даже и в държавата. „Ти на мене акъл не ми давай, пари ми дай!“, обичаше често да перифразира думите на Архимед, където лостът бяха парите. Както всички останали хорица и той обичаше тези хартийки. Липсата им беше проблема на проблемите. Само ако имаше повече от тях, той знаеше какво трябва да се направи и как да го направи. Въпросът „Как да се сдобие с повече“ не излизаше от главата му и денем, и нощем. Въртяха се сложни мрежи от конспиративни теории, градяха се планове за бърз келепирец от някоя далавера. Ама нещо все не достигаше, някой му казват кураж, но той му викаше късметът на честния човек, защото все на мошениците ще се размине, а за праведните няма прошка. И тотото не пропускаше, ама нали си знаете- нагласена работа, пари даваш, печалба няма. Пустият му късмет, все от него бяга. Да изкара достатъчно пари с работа не си и помисляше, то с честен труд никой не е забогатял. „Работата те прави гърбат, а не богат“- друга негова любима фраза.

       В собствените си очи, този човек бе най-неоправдания в цялата вселена. Да се върнем на тотото - ей на, тоя от петия етаж веднъж взе талонче и удари хилядарка, а той цял живот играе и печалби няма. Не беше честно. Ами за съседа какво да кажем? Само за два месеца си намери добре платена работа, а още млад и зелен. А той с 30 години трудов стаж, опитен и квалифициран счетоводител и вече две години нищо. Не можел да работи с компютър, трябвало да учи. Как ще учи той бе? На какво може само да ги научи, ама на, няма справедливост! А пък братовчеда, който си построи нова новеничка къща? Работи 3 години строител в Либия и хоп -  къща. А той откакто стана на 18 не спира и пари за ново жилище няма. Не беше честно. Дали няма справедливост или има завист съдете вие, защото всеки мери със собствения си аршин.

       Но за да бъдем съвсем откровени, трябва да кажем, че нашият човек се беше замислял доста често за работа в чужбина. Ама къде да иде? Викат, в Лондон било добре. Абе айде стига, не му говорете на него тия, знае ги що за стока са. Цял свят в дясно, тия в ляво, аре бе!!! Или ония в Париж - издигнали купчина желязо, чудо голямо. Абе, простаци, сложете едни чашки, опънете жици, та белким служи за нещо. Ей, прост народ! А какво да каже за Венеция? Канали, вода, тиня, смрад- знае си той, че там лесно може да пипне някоя зараза, ама иди го обясни на онези хаймани! И като последен пример, не че няма още стотици такива, обичаше да дава оня Акропол в Атина. Строят, поддържат, ремонтират нещо на няколко века. Абе бутайте тая развалина, толкова ли не ви сече пипето и постройте нещо ново и модерно!!! Ама не го чуват

       Те и в къщи не чуват когато говори. Сина му е жив пример. Даде за него всичко: буре вино, за да го приемат в средното училище, стадо агнета, за да минава от клас в клас с що годе добър успех, даде и Москвича, само и само да влезе в университета. А после колко се раздаде да изучи, човек да стане, само той си знае. А сина му какво направи? Взе една китара и започна да дрънка, това била професия по сърце… ай и хаймана неблагодарен! А то и каква музика само!?! Не засвири нещо, че като седнеш на маса, че като си отпуснеш душата, ай ай да ти е леко едно… Рок свирел!!! Пфу, пълна какофония. Ей ама няма кой да го чуе.

     И родолюбец беше. За род и родина се раздаваше изцяло, най-вече пред комшиите и пред телевизора. Викаше и псуваше, гневеше се и се червеше от яд, че тия съсипаха милата ни родина. Ама толкоз, само си викаше и то у дома пред близки и познати, иначе не… Ама хайде за родолюбието му друг път. То и без това, кръстът, който носи, му се вижда твърде голям. Но дали е наистина голям или се е задянал и с чувал камъни, няма как да знае, без да може да се огледа. А тази слепота е най-тежкият кръст.

     Всички съвпадения с лица и събития не са съвсем случайни (като изключим пол и възраст), за което авторът не се извинява, тъй като не носи отговорност.