От пепелта и овъглените останки, от праха и жаравата като златни саламандри могат да се възродят миналите години, младите години; въздухът ухае на рози, бялата коса става гарвановочерна, бръчките изчезват; всичко се възвръща към семето, бяга от смъртта, връща се към изворите си; слънцето изгрява на западния небосклон и залязва сред величествения изток, луните се изяждат обратно на обичая, всичко влиза едно в друго като китайски кутийки, зайците – в шапките, всичко се завръща към свежата смърт, към семенната смърт, младата смърт, към времето преди началото.
Рей Бредбъри, „Гръмна гръм“
Изтъркули се зимата над Клисура, поомекна, разтъжи се, даже се малко просълзи със ситни дъждове над Зли рид, но още не искаше да си ходи. Мъчно ù е за там, където отиват отминалите сезони, ще ù се да си отпочине малко от бурите и виелиците. Пресипнала е от вой в комините и да е все с продрано кожухче от ледените ветрове, а пак не иска да си тръгне! То, и да тръгне, къде ще ходи? В другото полукълбо. А там ...