Изпитвам неописуем страх от улиците, които винаги са пълни. Не с хора , а с локви отрова, чиито изпарения се разбиват право в устните ми.

Притискам ги, стискам ги, но винаги усещам киселия вкус.

Изгаряше гърлото ми и го караше да пресъхва. Образуваше рани по лигавицата.

Понякога дори и кондензираше. Усещах целия воден кръговрат върху сетивните си органи.
Очите ми сълзяха и течяха, а аз ги бършех с вледенените си пръсти. Изпитвах тъпа болка от дразненето, което сърбежа предизвикваше.

Побягнах и нагазих, кракът ми цопна и отровата прокисна в подметката ми.

Носих я със себе си, дълго и надалече. Спирах понякога, но пак се връщах. Все пак не можех да забравя откъде тръгвах, а именно от нищото.

Когато подметката ми се проби, осъзнах, че не мога да се движа със същото темпо, но ми се струваше и едновременно крайно неприемливо да остана.

Не се примирих и продължих да понасям целия болезнен и гнусен кръговрат. Огледах се и когато се отчаях напълно, пропищях. Чух единствено болезнения отговор на собственото си ехо. След него последва и кънтящият монотонен звук на тишината.

Гледах в краката си и виждах само дъно. Как бих могъл да повярвам, че може би имаше и парапет?

Чувствах се невеж, защото се чувствах нищо, не чувствах нищо и целият се бях превърнал в едно голямо нищо.

До болка познатият терен, чиито светлини някога приемах за обаятелни, сега ме отегчаваше и ме накара да спра.

Погледнах на всяка една страна, но не и напред. Бях вглъбен и крайно съсредоточен върху това да се пазя. Изпадах в крайности и не знаех дали това ми харесваше или ме плашеше. Параноята ми достигаше своя предел.

Примирих се със киселинността на локвите.
Примирих се с пробитата си обувка.

Хората вече не ме плашеха, защото се  примирих и с тях.

Но не и с потисничеството, на което толкова силно ми напомняха.