Нощта се стелеше бавно и неусетно навред. Нощта бе по-красива от всякога, но дори тя, нощта не можеше да се пребори с жегата. A тя, жегата, бе прегърнала този голям град още през май и сякаш нямаше намерение да си ходи. И тази жега убиваше всичко наред. Хора, животни, реколта, уби дори и реката.

  Малкото момче стоеше на ръба на пресъхналото корито и гледаше с болка в очите си пресъхналата река. Усещаше, че и тази нощ няма да вечеря. Няма река, няма риба, няма вечеря. И обяд нямаше, защото пазара беше полупразен.  От полупразен пазар какво можеш да откраднеш?

   Хората го наричаха Жак. Не знаеше дали се е родил с това име. Не познаваше майка си, нито баща си. Израстна сам по прашните улици на големия град.  От 4-годишен се научи да краде. На този занаят го научи Пиер. Пиер му бе и баща, и майка за определен период от време. Той му показа ресторанта под фенерите, в чийто боклук бяха най-вкусните огризки в целия град, той му показа подслона зад катедралата, в които Жак живееше вече 6 години. Същият този Пиер го научи да краде, да лови риба от реката, да бяга по покривите на къщите и да се крие от полицаите. И така докато Пиер не беше прибран в Бастилията.

Тогава Жак остана сам. Отчая се за месец, два, но после реши да се вземе в ръце и стана един от най-добрите крадци в стария град. Доказа се пред останалите крадци, като успя  да измъкне от бакалията на стария Алфонсо 4 килограма наденица. Жак никога не крадеше пари... само храна. Пиер го бе учил така. След случая с наденицата останалите крадци му лепнаха прякора Принца. И той наистина бе принца сред тях.

   Единствената утеха на Жак бе Фан-Фан. Одърпан, побелял пес без едно око. Жак и Фан-Фан бяха приятели от детинство. Скитаха заедно по прашните улици, топлеха се през жестоките зими, споделяха всеки къшей хляб. Жак подозираше, че Фан-Фан е куче избягало от цирка. Това не бе обикновено куче. Това куче успяваше да изпроси храна и от най-закоравелите търговци. Заставаше на два крака и лаейки изпълняваше Марсилезата. И така Жак и Фан-Фан успяваха да получат къшей хляб. Останалите хора се заливаха от смях, когато видеха малкото дете да дели калният хляб с просещото куче. Наричаха ги Принца и Просяка.

   Жегата прегръщаше отново нощта. В малкият гьол останал от величествената река проблесна нещо. Пръв се хвърли Фан-Фан, след него Жак. Успяха да уловят една съвсем малка рибка. Жак се усмихна и прегърна своя верен другар. Принца и Просяка нямаше да гладуват. Не и тази нощ.