-    Тате, хайде да ми прочетеш приказката отново! - пет-шест годишно момиченце 
с дълги черни коси и големи тъмно-кадифени очи като на кошута, се молеше на баща си.
-    Дорис, но ти все изчезваш и никога не слушаш до края.
-    Моля те, тате.
-    Е, добре, де. Ама, този път никъде няма да мърдаш.
През стъклото на камината  проблясваха червено-оранжеви искри. От време – 
на време изпукваше някакво дърво от вътре. Навън фучеше леден януарски вятър и леко подрънкваха стъклата на прозорците.
-     „ Принцеса Джесика. Имало едно време момиченце на име Джесика, което  
дошло на този свят в съвсем бедно семейство. Родителите му от сутрин до вечер се трудели за да осигурят прехрана на трите си деца.
               Един зимен ден момиченцето отишло с майка си на пазар. Трябвало да продадат малко сланина и яйца, за да купят дърва за огрев. Зимата сякаш никога нямало да свърши. След дълго  чакане все пак успели да превърнат храната в пари. Платили на търговеца на дърва, а той обещал да ги достави на другия ден. Тръгнали да се прибират, но по пътя срещнали някакъв прегърбен и грозен старец. В краката му се търкаляла празна бутилка от ром. Майка и дъщеря  изобщо не предполагали, че това не е безобиден човек, а най-страшният магьосник от съседното кралство. Наричали го Евил. 
-    Я, какво красиво момиченце. С тези дълги черни коси,  бяла кожа и красиви 
очи, същинска принцеса. А, вие госпожо, ще възнаградите ли моите прекрасни думи с няколко монети? 
-    Съжалявам, господине, но нямаме никакви пари. Оставихме всичко при 
търговеца на дърва. А вие по-добре да помислите за себе си, а не да изпивате всичко, което имате.
-    Това е крайно неуважително от ваша страна. Все пак ще ви пожелая нещо, при 
това напълно безплатно – старецът присвил заплашително очи и рекъл. – Сърцето ви не знае милост към изпадналите в беда. Нека видите това, което сте повикали  и от днес нататък това момиче да бъде невидимо за всеки, когото обича. Само с безразлични очи ще може да бъде видяно!
           После Евил нахлупил едно протрито бомбе и загърнат с черна пелерина, изчезнал безследно в нощта. Майката и нейната дъщеря потръпнали от страх и ужас. Всичко било толкова зловещо. Хубаво, че домът им бил наблизо и те скоро се прибрали вкъщи. Разказали на таткото за злополучната среща, но той не обърнал никакво внимание. Легнали да спят, а на сутринта жената щом отишла да събуди детето, намерила леглото празно. Бащата също търсил Джесика под леглото, в гардероба и в килера, където често обичала да се крие, но от малкото момиченце нямало следа...“
         Таткото спря да чете, хвърли едно дърво в камината и погледна към Дорис. Тя отново беше изчезнала.
-    Ех, това дете, къде се запиля? Сигурно отново е на компютъра – ала тази 
приказка така го увлече, че продължи нататък.
           Мама и Дорис бяха тръгнали за хранителния магазин, когато срещнаха една вечно мърмореща съседка – баба Кери.
-    Илеин, да ти се оплача. Вчера твоята дъщеря цял ден не спря да тича по 
стълбището – ту нагоре, ту надолу. Трябва да ѝ се скараш.
-    Лельо Кери, извинявай, но за какво да ѝ се карам. Ами, дете е!
-    Дете, дете, но и ние сме имали деца. Аз и правя забележка, а тя се плези и 
продължава да бяга.
-    Мамо, тази баба каза, че ще ми запали дупето с бастунката. 
-    Не е хубаво, лельо Кери да заплашваш момичето ми. С твоите деца може да си 
била строга и жестока, но днес никой не отваря вратата ти  – жената хвана дъщеря си за ръка и подминаха старицата.
-    А-а-а, така ли ще ми говориш! Моите деца не идвали. Е, аз пък искам, да се 
случи някой ден така, че и ти да не може да виждаш твоята! Тогава ще разбереш какво ми е на душата.
            „ ...Годините минавали, Джесика пораснала прекрасна девойка. Ала така и не успяла да намери съпруг. Всеки, който се влюбел в нея, от този миг нататък преставал да я забелязва. Силната клетвата на Евил я превръщала в невидима.
                  Джесика няколко години пътувала по чужди земи. Стигнала чак до Албиона, където  търсели изкусни шивачки за Кралската шивалня. Решила да опита късмета си там.
                 Може би се учудвате, че момичето получило съвсем незаслужено такова тежко наказание. Ала клетвата на магьосника не била случайна. В съседното кралство, живеел принц Албърт, който загубил майка си при раждането. Бащата се оженил повторно за една много зла жена. Мащехата правела всичко възможно, за да не позволи на принца да се ожени. А престолът да остане за по-малкия брат – нейният син. Този коварен план я отвел при Евил. Магьосникът проклел Албърт, да има каменно сърце и никога да не се влюби. Все пак погледнал в бъдещето през кристалната си топка и видял, че единствено Джесика с нейното любящо сърце може да развали магията. За това решил да прокълне и нея. Така пътят към трона, да остане открит за сина на мащехата.
           Кралят организирал много балове, за да намери Албърт своята принцеса, но всички опити пропаднали.
-    Ваше височество, сине мой, не ви остава нищо друго, освен да тръгнете по 
света и дано срещнете някой ден жената на вашето сърце.
-    Добре, ваше величество. Намеря ли достойна за принцеса, ще я доведа, за да 
получа вашата благословия.
            Принц Албърт или принцът с каменното сърце, както всички го наричали обиколил много земи, но така и не намерил нито една достойна за принцеса. Един ден отишъл на гости на своя братовчед - принцът на Албионското кралство - Уилям...“
           Дорис завърши гимназия, а след това и университет, но въпреки безкрайната доброта в сърцето, така и не срещна мъжът на своите мечти. Това ѝ тежеше от ден на ден и започна да се чувства все по-нещастна. Отиде за съвет при своята баба. Най-мъдрият човек, когото познава:
-    Ти носиш толкова обич в сърцето си, че с нея можеш да покриеш целия свят 
като топла  пухена завивка. Любовта се гради бавно. Започва от малкото – усмивка, поздрав или приятелска помощ, за да стигне най-после до най-голямото – сърцето. Тогава душата започва да пее. Някой ден ще срещнеш момък, който може да види твоята истинска красота. Не в твоята външност, а красотата в сърцето. Не чакай щастието да кацне на рамото ти, а тръгни към него, да го уловиш.
              Дорис последва съвета на баба си и тръгна по света, за да намери птицата на щастието. Няколко години работи като стюардеса на круизен лайнер. Видя най-чудните места по света – изоставеният град Мачу Пикчу в Перу, Великата китайска стена, дворецът Тадж Махал в Индия, Колизеумът в Рим, водопадите Игуасу в Бразилия и Аржентина, храмът „Ангкор“ в Камбоджа, Карнавала във Венеция, Големият бариерен риф в Австралия и още много други красоти, но момък, какъвто описваше баба ѝ не срещна.
             Един ден послуша гласа на сърцето си и напуснала презокеанския кораб. Установи се в Лондон и съвсем случайно попадна в модна къща Харди Еймис (личен шивач на краля), като технически сътрудник. Нейният открит характер, позитивност и трудолюбие и помогнаха бързо да напредне в работата и да стане незаменим колега и приятел. С всички работещи в модната къща се разбираше добре, само с Арчибалд – асистент-дизайнера нямаше никаква приказка. Той беше затворен, мълчалив и високомерен. Щом и се налагаше да ходи при него по служба, беше напрегната и нервна. Все пак нещо необяснимо я теглеше към този човек.
          „ ...Джесика посрещнала принц Уилям и принц Албърт, и ги повела към пробната, където трябвало да премерят поръчаните за утрешния бал костюми. Двамата благородници били придружавани от началника на охраната, самият магьосник Евил, но преобразен като действителния началник - млад и красив мъж. 
              Принцовете оставили своите дрехи в пробната. Кралският шивач направил няколко леки корекции по новите облекла. Тогава Евил пуснал в джоба на Албионският принц добре ухаещо на дамски парфюм писмо. Благородникът след като се преоблякъл, забелязал плика и го отворил. „Ваше височество, принце на сърцето ми, Албърт. Толкова ви харесвам, че повече не мога да крия чувствата си. Ако и вие споделяте моите чувства, моля дайте отговор утре на бала. В противен случай, ще бъда принудена да се хвърля в обятията на принц Уилям. Предано ваша: херцогиня Бирмингамска

            Албионският принц почервенял от възмущение и се обърнал към своя братовчед с язвителен тон.
-    Братовчеде мой, какво благородно великодушие от ваша страна, да отстъпите 
херцогинята на мен.
-    Не разбирам, принц Уилям, какво говорите?
-    Нима не сте виждали това благоуханно писмо? – Албионският принц размахал 
плика пред него.
-    Никога не съм виждал това писмо – Албърт подразнен от недоверчивостта на 
братовчед си продължил. – Нима моята дума на благородник не е достатъчна?
              Скандалът се очертавал да приеме огромни размери и да застраши двете кралства, когато се намесила Джесика.
-    Простете, ваши височества, но аз видях всичко. Принц Албърт няма нищо 
общо с това. Началникът на охраната пусна писмото в джоба на принц Уилям. 
             След смелата реч на жената двамата братовчеди се засмели и прегърнали. Потърсили началникът на охраната, но той вече бил изчезнал. За първи път каменното сърце на Албърт се пропукало. Той си помислил: „Доста кураж има в това нежно сърце!“ След това се обърнал към нея:
-    Уважаема госпожице, как се казвате?
-    Ваши височества, моето име е Джесика – и направила лек реверанс.
-    Аз съм Албърт, а това е братовчед ми Уилям. Ще имате ли нещо против да ми 
бъдете дама на утрешния бал?
-    С най-голямо удоволствие, ваше височество...“
Арчибалд усещаше, че Дорис не бе безразлична към него и това го радваше, 
макар да показваше тъкмо обратното. Кой знай как щяха да се развият отношенията им, ако не беше една твърде необичайна случка.
             Доставката на платове и материали за предстоящата кралска сватба беше приета, съвсем необичайно от главният дизайнер на къщата – Джанфранко Ломбардо, вместо от Арчибалд, който отговаряше за това. Впоследствие се оказа, че единият от двата основни плата за сватбените мъжки костюми на стойност двадесет и пет хиляди паунда липсва, а във фактурата фигурираше като получен. Сър Хайди Еймис извика Арчибалд и въпреки неговите протести го уволни. 
             Щом Дорис разбра за решението на собственика, незабавно се яви пред него и защити Арчибалд. Посочи като свидетел единствения виновник за случая - главният дизайнер. Ала господин Еймис беше непреклонен. В знак на несъгласие с уволнения колега, момичето подаде оставка и напусна модната къща.
             Така съвсем незаслужено двамата се озоваха в един миг на улицата. Вместо да  съжаляват, те приеха случилото се с усмивка. Нещастието сякаш ги привлече и следващите часове, прекараха заедно в разходка и разговор. Каква беше изненадата на Дорис, когато разбра, че Арчибалд не е някакъв обикновен мъж, а благородник и принц на Бургундия.
            „...Сватбата на Джесика и принц Алберт била бляскава и пищна. Продължила цяла седмица и много години по-късно хората си спомняли за нея. След смъртта на баща си Алберт станал крал, а Джесика кралица. Живели щастливи в мир и разбирателство до края на дните.“
             Мъжът спря да чете и погледна към малкото момиченце с красиви очи като на кошута. Огънят през стъклото на камината хвърляше жълто-червени отблясъци. 
-    Как беше приказката, момичето ми?
-    Прекрасна! Нали знаеш, че обичам да я слушам, дядо.
-    Както винаги  майка ти не дочака края.
-    О, дядо! Не виждаш ли? Заспала е на дивана.
-    Е, щом ти я виждаш, момичето ми, значи всичко е наред. Аз щях да ставам да я 
търся в гардероба или под леглото – старецът се разсмя. - Клетвата на баба Кери изглежда вече е развалена. Добротата и любовта на Дорис победиха злото. А ти какво ще направиш като станеш голяма, момичето ми?
-    Ще се оженя за някой принц, дядо. После ще живеем като в приказката.
-    Да, Джесика. Ще живеете като в приказка.
Навън продължаваше да духа леденият вятър, който се спираше в стъклата на 
прозорците, сгрят от топлината им.