Детето приличаше на малко птиче, паднало на земята от топлото гнездо. От два дни стоеше тук в градината – уплашено, мълчаливо, апатично. Бузките му, алени като плодовете на любимата му  ябълка, горяха трескаво. Бистрите му сини очи бяха помръкнали под дългите мокри ресници.

   Весело и жизнерадостно , до вчера то кръжеше като като пчеличка сред близките и приятелите си, а гласчето му звънеше радостно и щастливо.

А сега се криеше като ранено животинче в голямата овощна градина на дядо си , под сведените до земята от тежестта на узрелите плодове клони на ябълката. Седеше на земята, опряло гръб на любимото дърво, а  сълзите извираха направо от нараненото му малко сърчице и се стичаха по бледото му лице.

   Но те не отмиваха горчилката в сърцето му, не успокояваха душата му. Така  свито, обгърнало с треперещи ръце слабите си коленца, детето приличаше на осланено без време листо паднало в основата на отрупаното със сочни, алени ябълки дърво.

    Тази ябълка отдавна беше пленила сърчицето на момчето. Привличаше го неудържимо не само лете с безценните си сладки плодове. В неговите очи на пролет тя се превръщаше в приказна царица с розово – бяла рокля с вплетени в нея  жужащи златни пчелички.

  Лете лежеше под гъстата ù сянка и изумено гледаше как ден, след ден от мъничките зелени плодчета се оформят златисти топчици. Слънцето ги галеше ласкаво и обагряше с нежен руменец, който в края на лятото ставаше рубинено-червен върху узрелите вече ябълки.

  Даже зиме, оголена и потъмняла, или загърната с пухкавата наметка на искрящия бял сняг, тя пак вълнуваше романтичната душа на момчето с достолепието и гордата си осанка.

    А днес се беше превърнала в неговото тайно убежище, единствен приятел пред който да разтвори сърцето си, да изплаче болката и обидата, и да потърси отговор на онова отчаяно „Защо?”. Труден въпрос, на който не можеше само да намери верния отговор.

    Ей тук, в градината , преди два дни , една алчна и злобна жена с отровен език „клъвна „ сърцето. Беше дошло при дядо си, но се спря под едно дърво, защото чу ядосания груб глас на баба Йордана – заварената сестра на дядо му. Караха се пак за земята, върху която беше засадена дядовата му овощната градина. Била ù наследство от родителите ù, „бащиния”, както подчертаваше  често-често тя. И Законът най-после ù я връщал.

- Ти, дъртако, - фучеше жената. – като доведеник на моя баща нямаш никакви права над имота, на който толкова години се шириш. Сечи келявите си дървета и се пръждосвай от земята ми! Оттук ще минава път за митницата. Намерила съм щедър купувач и хич не мисля да губя заради тебе толкова много пари.

   Дядо му с просълзени очи ù  говореше кротко, че и дърветата имали души, че едно дърво, създадено с толкова грижи и любов, не се сече току-така и то тъкмо преди беритбата… Но фурията не отстъпваше, кълнеше и се заканваше, че или ще им драснела клечката кибрит сама, или дело щяла да заведе за самонастаняване в чуждия имот.

    Като видя смазаната от мъка и обида прегърбена фигура на стария човек да поема към селото, малчуганът настигна жената, поела в обратна посока към съседните лозя, дръпна я  ядно за полата и възмутено от дъното на невинната си душа извика:

- Ти си лоша, лоша! Защо разплака дядо ми? И туй ми било сестра!

Йордана спря изненадана от тази неочаквана атака, погледна злобно момчето, шляпна го със сухата си длан по тънкото вратле и просъска ехидно:

- Я го гледай ти, храненика! Дядо си защитавал! Кой е дядо ти, бре пикльо? Такива като тебе, захвърлени като крастави палета по домовете за сираци, нямат дядовци. Кой знае коя разгонена кучка те е раждала ? Ама нали снахата на дъртака е ялова, имало си късмет, копеле такова, че те осиновиха още като бебе. Марш от пътя ми, че да не видиш звезди посред бял ден!

    И вдигнала високо глава, доволна от себе си отмина по пътя си край онемялото от ужас дете.

   Като поразено от  мълния пламна в огън малкото му сърчице. Обжариха го грозните и страшни думи, изречени с такава жестокост и омраза.Отровиха чистата му и безгрижна детска душа.

   Стоеше сред градината разтреперано, онемяло от ледената буца на страха, заседнала в гърлото му, от ужасното чувство, че чудесния му малък свят се е срутил, затрупал го е  и  жив го е погребал.

    Момчето нито за миг не се усъмни в думите на старата вещица. Земята се залюля под нозете му и то сякаш се приведе безпомощно под тежкия товар на разкритата тайна, стоварена като канара върху крехката му детска психика. Смаза го пороят на внезапно връхлетелите го въпроси, на които не знаеше и не можеше да намери отговорите.

     Едва се довлече до любимото дърво и се свлече останало без сили на земята под него.

-Но кой съм тогава аз? Откъде са ме взели? Коя е истинската ми майка и какво означава тази грозна дума „копеле”? Възможно ли е тази мила и любяща жена да не ми е майка? Ами татко?... Божичко, ами баба и дядо, ами  по-малката ми сестричка, възможно ли е да  съм им чужд? Че те всички толкова много ме обичат! Глезят ме, галят ме, закрилят ме...

А, ето защо били толкова грижовни и  ласкави? От съжаление, а не от обич са  го правили.   Ами  сега ? Какво ще правя ?Къде и при кого да отида?...

   Въпроси, въпроси... и болка! Страшна, разкъсваща болка, която взриви покоя му и отприщи пороя от горчиви сълзи.

   Ах, да можеше пороят от  тези сълзи да удави, да отнесе на края на света тези покварени  и жестоки хора като Йордана! Да запуши големите им уста, да ги задави в собствената им злъч, да откъсне змийските им езици, преди да са излели отровата си в друга невинна и чиста детска душа!

    Втори ден, скрито под ябълката, детето страдаше. Сърцето му се гърчеше от мъчителното чувство на обреченост и безнадеждност.

     А в това време близките му, полудели от тревога,  обикаляха селото и околностите му и го  търсеха, Разпитваха  всеки, когото  срещнеха, потърсиха и другарчетата му, но отговорите им само ги отчайваха.

     Намериха се и „очевидци”, които ги препращаха ту към дълбоките вирове на Тунджа, където май го видели да се къпе, ту към граничната ивица, където уж го мярнали да гони  дядовата си коза.

   Но никой не се сети да го потърси в овощната градина, докато пазачът на съседния бостан не се прибра привечер на втория ден и дочул за тревогите им, дойде да им обади, че вчера го е забелязал да говори със заварената сестра на дядо си край овощната градина.

    Там го намериха най-после съсипаните от тревога и плач близки. С пребледняло и мокро от сълзите лице, сломено от жестоката истина, загубило надежда и вяра в най-близките си хора.

    Майка му се спусна радостно да го грабне в прегръдките си, но момчето се дръпна като опарено и се разрида отчаяно. Не прие и от татко си протегнатата с обич ръка. Нито се спусна да се сгуши в топлия скут на баба си. А дядо си, когото обожаваше, дори не погледна. Само сключи малките си  ръце като щит пред лицето си, сякаш търсеше  убежище зад тях и проплака :

- Зная! Всичко зная вече! Зная, че не съм ваше дете , че съм „храненик” и „копеле”! Тъй рече баба Йордана – бил съм „копеле”!

    Като простреляна в сърцето изпищя и припадна майка му. Баща му, онемял от изненада и  задушаващ се от безмерен гняв, се защура ката полудял ту към примрялата си жена, ту към  стопеното от мъка и отчаяние, разплакано дете.

    Тогава дядо Боян, разтревожен от разигралата се пред очите му неочаквана трагедия, но улегнал и мъдър, като всеки стар човек, тихо, но твърдо рече на сина си:

 –   Мартине, бягай за доктора и поискай линейката да приберем снахата вкъщи! Вземи и майка си, че и тя всеки момент ще рухне! А за детето не бери грижа! Аз ще го успокоя и доведа у дома.

    И докато дошлите с тях съседки и роднини се суетяха около припадналата  от преживения шок жена, кълняха и пустосваха злия език, наранил жестоко тези добри хора, дядо Боян коленичи до момчето, прегърна разтресените му от плач раменца и зашепна с топъл, ласкав глас:

- Чуй ме, сине! Всичко ще ти разкажа! Всичко „от игла до конец” ще ти разкрия, но нека преди това да ти разкажа историята на твоето любимо ябълково дърво. Ти си умно дете и след туй ще ме разбереш по-лесно. Успокой се, внучето ми! Знаеш, че твоят дядо никога не те е лъгал и мамил, нали?

Малкият изхлипа  още веднъж, подсмъркна жално, но вдигна  оросените си

ресници и погледна с надежда милото, сбръчкано лице на стареца.

-  Това дърво, сине, не винаги е било толкова красиво и тъй щедро отрупано с плод. Някога то беше дребна и хилава фиданка, която всяка пролет цъфтеше, но не връзваше плод.

   В градината на съседите растеше млада и много плодовита ябълка, която всяка година раждаше обилно. Но стопанинът ù, мързелив и небрежен човек, беше я занемарил без грижи и обич. Една зима негодникът отсече клон за печката си, после  втори, трети...  докато напролет от прекрасното някога дърво остана само едно живо клонче. Стърчеше самотно  - слабичко и крехко, върху умиращия, окастрен ствол. Сигурно и то щеше да изсъхне, ако не бях решил да го взема тайно от злосторника и да го присадя на нашата безродна фиданка.

  А тя, милата, усетила живителните сокове на младото филизче, веднага го прие с любов и благодарност. Живна, изправи снага, разхубави се. След година-две се прочу навред с най-сладките и едри ябълки – „ашлами”.

   Тъй безродното дърво и младата присадка се спасиха взаимно. Сляха се в едно, обикнаха се, облагородиха се и сега са едно неотделимо цяло дърво, на което се радваме и което всички обичаме.

   Погледни, моето момче, и ми кажи, можеш ли сега да различиш онова малко и крехко клонче от чуждото дърво, присадката, от останалите клони на ябълката? А дори да го познаеш – вече пораснало, заякнало и разлистено под нежните грижи и топлата обич на приемната си майка, знай, че ако го отсечеш от нея, ще прекършиш живота и на двамата. Защото, дарена  с великата радост на майчинството, откърмила го със своите жизнени сокове, тя се е сляла с него  завинаги, както рождената майка и чедото ù са свързани с най-здравите връзки.

   Стани, чедо! Стани да си идем у дома! Ти си най-милата клонка на онази прекършена млада фиданка, дето лежи като посечена в линейката. Удари я като гръм твоята мъка. Заболя я сърцето от твоята болка. Щеше ли да страда така, ако не беше нейно дете?

   Ставай да те водя в дома ти, при твоето семейство! Там е майчицата, която те прие с любов, отгледа те с любов и сега се нуждае от твоята любов.

Там е и татко ти – горд със своя наследник. Там е любимата ти сестричка. Там сме и ние с баба ти, щастливи, че помогнахме да отгледаме точно тебе – нашето първо внуче, нашето бъдеще, надеждата за продължението на името и рода ни.

    Дядо и внуче тръгнаха прегърнати обратно към дома си, към любовта. Миналото и бъдещето поеха своя път към общото настояще, обърнали гръб на човешката злоба, сподиряни от радостния шепот на ябълковите листенца и сладката песен на птичките, славещи мъдрия житейски урок, на който станаха неволни свидетели.

                                       =”=”=”=”=”=”=