Привечер

          Отива си денят и утре съм на път. Реших за последно да се разходя из гората. Тук, под старите букови дървета, чувствам преходността на човешкия живот. Тук времето не лети, а бавно се просмуква между листата. Днес е вчера, и онзи ден, и миналата седмица, и миналата година... Сякаш, ако се върна в селото, вместо стария, очукан Москвич, пред къщата ни ще видя дървената каруца с впрегнати в нея две преживящи, слабовати кравички.

            А ако тръгна към чаршията, вместо с асфалт, улиците ще бъдат застлани с позеленели каменни плочи. И съседът, край когото ще мина, ще бъде нахлупил феса, вместо омазания каскет. На чардака в кметството ще си пуши наргилето беят от града, дошъл да половува със соколарите си из горските ридове.

            Кучетата се разлайват, чувам. И не съседът е дошъл да изпие чашка ракия с дядо, а като че ли бейовите слуги са дошли да вземат, каквото могат за господаря си. Сърдити подвиквания и псувни на турски. Баба е приседнала на миндера и е захлупила с шепи лицето си.

            "Да правят каквото щът. Внука само да не закачат!"

            От край време си се знае, че балканджиите сме непокорно племе...

            - А бе, гяур, не беше ли унук ти тоя, дет нападна... - звук от вадене на ятаган за миг прекъсва сумите му.

            - До девето коляно ще ви изколя аз...

            Внеазпен изстрел стряска и хора, и животни. Кривогледият турчин хвърля един последен поглед, изпълнен със злоба и се свлича на двора.

            Край. За мене вече не ще има спокойствие, където и да съм. Дано само не изгорят къщата. След краткотрайно объркване турците се втурват навън и фесовете им започват да се мяркат нагоре из градината. Приближават ме. Трябва да се махам, само да пресека пътя  и отсреща е майката-закрилница гората. По дяволите! Точно сега ли трябваше да ми се оплетат опинците в тоя глупав храсталак! Бос, пък после ще му мисля...

            Вече съм на пътя. Прекалено са близо! Ето, един вдига пушката... Изстрел. Усещам, как нещо топло се стича по гърба ми... Завива ми се свят... Ще поседна тук... може и да не ме видят...

            Радостни възгласи и поздрави към стрелеца...

            - Ето го, гяурското куче... 

            Внезапното запалване на двигател ме изтръгва от унеса, в който бях изпаднал. Съседът с вартбурга си тръгва. А едно време...

            Трябва да се връщам. Баба ме вика за вечеря.

            Изплашена от рязкото ми ставане, някаква птица изпърхва с крила. Ето, птицата отлита. Къде летиш, птицо? Звяр пробягва из гората. Къде бързаш, зверо?! Кой ви зове, кой ви води и накъде?

            Къде отиваш и ти, човече?...

            Ако е казано в Евангелието - ще погледнат тогова, когото прободоха, кой ще погледне мене, поругания българин?