ПРИЯТЕЛ
Симеонов изключи мобилния си телефон, остави го пред себе си, опря лакти на бюрото и зарови пръсти в късата си руса коса. Беше сигурен, че кръвта е от животно, но от лабораторията казаха друго — нулева група, положителен резус-фактор. Егати случая!
В двадесет часа и седем минути дежурният полицай на Априлци се обадил, че в резултат на постъпил сигнал е направил проверка в района на Каменен мост, установил е пресни следи от сгазени храсти, автомобилни гуми и кръв. Не е открил човек, животно или някакви улики. Останал е на местопроизшествието до пристигане на следствения екип.
Обаждането на телефон 112 е било буквално следното: „Казвам се Цанко Цанов, от град Априлци. Току-що е станало убийство в района на Каменен мост, квартал Ново село, Априлци. Извършител е Георги Калев. Той лично ми се обади. Не искам да ставам съучастник. Вземете спешно мерки!” Казал си е домашния адрес, отговорил е и на други уточняващи въпроси.
Този Георги го докараха в полицейския участък, както се казва, по бели гащи. Тъкмо мислил да си ляга. Прихна да се смее, като разбра за какво иде реч.
- Господин следовател, това беше една приятелска шега. Каква кола, какво произшествие?! Първо, нямам нито кола, нито книжка. Второ, никога не съм имал, защото съм далтонист. А и не мога да карам. С колегите Христо Шопов и Младен Сяров си направихме тази шега с колегата Цанко. Ако не вярвате, питайте и тях.
Доведоха ги, свали им показанията и ги пусна по живо по здраво. Колите им били в гаражите, без капчица вода по тях или кал. Посочиха в обясненията една камара свидетели.
***
— Хм! — изсумтя Младен и завъртя заплашително глава.
Това „хм” беше към Христо, който не просто изгледа племенницата му отзад, с похотлив поглед, ами и леко се усмихна и с един пръст си заглади мустаците отдолу.
Обичаха да се събират тримата колеги: Младен, Христо и Георги, да играят карти и да се черпят. Редуваха се или — както дойде, но тази вечер се забавляваха в механата на Младен. Камината гореше, играеха на „3-5-8”, пиеха и замезваха на голямата маса и им беше хубаво! Говореха си за работата в горското, обсъждаха този и онзи, но музиката и телевизията бяха табу. Не за друго, ами имаха различни музикални вкусове и политически пристрастия, та след една кавга се зарекоха да не се дразнят повече.
Малката наистина се беше леко подкъсила и стройните и́ голи крака отзад изглеждаха изящни. Плисираната и́ поличка подкачаше, та чак гънките на дупето се показваха. Отвори с лакът вратата на механата, бутна я навън с коляно, излезе и пак с крак я затвори. С две ръце държеше празния глинен гювеч и си пееше тихичко някаква песен.
— Какво хъмкаш? — обърна се Христо към Младен. — Ако кажеш, че не я чукаш, никой няма да ти повярва.
— Говориш абсолютни простотии.
— Кое е простотия? Ей, човеко, може да не е с всичкия си, но е жена, та дрънка. И то има душичка, и на него му се иска. Жоро, ти какво мислиш?
Георги се позамисли, почеса се с химикала по главата и докато записваше резултата, отговори:
— Мисля си, че ако не бях цакал накрая, а бях изчистил каро, щях да направя два коза.
— Много си тъп! — отбеляза сериозно Христо, но за да смекчи обидата, взе си чашата с червено вино и я чукна в тази на Георги.
— Знам какво питаш, но не ми е работа — защити се Георги. — Кой кого чука...
— Момчета, тя ми е племенница. Не гледам на нея като на жена. Тя ми е като дъщеря. Съжалявам я, мъчно ми е, че не е с акъла си, но какво да направя? Всички отдавна сме се примирили и ... каквото реши Господ! Може да не ви се вярва ... ето, честен кръст — и Младен се прекръсти, — но такива мисли не са ми минавали през главата.
— Не му обръщай внимание! — утеши Георги домакина и му подаде картите. — Раздавай! Аз съм на плюс една от тебе и плюс две от Христо.
След малко вратата се отвори и в механата влезе Саня, племенницата, с две чинии в ръцете, в едната — още димящи, печени наденици, в другата — пържени картофи с настъргано сирене:
— Дънкъ дъли дът!
— Вънка вали дъжд — обясни Младен.
В косите на момичето блестяха дъждовни капки, а бялата ù памучна блуза беше прилепнала към тялото и прозираше.
— Иди се стопли! — малко грубо и нареди Младен.
— Ни щъ! — заклати глава, остави чиниите, седна на пейката до Георги и си постави брадичката, като кученце, на масата.
Навън вятърът и дъждът се усилиха. По големия прозорец откъм двора, взеха да се блъскат и стичат на талази водни струи и така се смрачи и замрежи, че вече не се виждаше светлината на лампата под асмата.
— Не им знам системите, клетки ли са, кабели ли са, ама от вчера нямам Интернет — каза Христо.
— А, аз пък имам! — учуди се Георги. — Пробва ли да рестартираш рутера?
— Как да го рестартирам?
— Ами, просто го изключваш и пак го включваш, и той сам се рестартира.
— Това не го знаех.
— Аз се чудя защо снощи не беше активен. Друг път киснеш с часове, а снощи те нямаше никакъв — усмихна се Младен.
— Кисна, защото имам много приятели и им чета глупостите.
— Ами, не ги чети! Защо ги четеш? — вдигна рамене Георги.
— Ако не те лайкна, ще речеш, че се дуя. Пък и нали затова са приятелите.
— Какви приятели, бе Христо?! — възмути се Младен. — Може ли да имаш двеста, триста приятели и да обърнеш внимание на всеки?
— Какви двеста — триста?! Някои имат хиляди — засмя се Георги.
— Ако напишеш, ей така, за майтап — остави Младен картите на масата и изгледа колегите си, — „Помощ, кръвта ми изтича!”, кой ще дойде да ти помогне? Ще те чуе ли изобщо някой? Приятелят е човек, на когото можеш да разчиташ в труден момент. Който е готов да си жертва живота за теб. Такива фосили днес рядко се срещат.
— Чак пък живота! Много книжки си чел като малък, Младене — отбеляза Христо. — Моето разбиране е по-простичко. Приятели са хората, с които ям, пия и се веселя. С които ми е приятно да седна на една маса. Вие, например, сте ми приятели. С вас ми е гот и това ми стига. Няма да ви карам да се жертвате за мене. Споко!
— Затова, когато се спори за нещо — каза Георги, — първо трябва да се уточни смисъла, който влагаш в това понятие. За един приятел е другар на чашка, за друг — нещо друго. За мен... както каза Младен, приятел е човек, на когото можеш да разчиташ, на когото вярваш, с когото споделяш всичко и знаеш, че няма да те предаде.
— Е, аз такъв човек нямам — тропна с две ръце по масата Христо. — Младене, ще раздаваш ли или да спираме с картите?
— Стига за днес. Да хапнем наденичките, докато са топли — прибра картите Младен в една пластмасова кутийка и започна да си пълни чинията.
— Аз такъв приятел нямам — продължи Христо и вдигна една набодена наденичка към Георги, — ами ти имаш ли, Жоре?
Георги се замисли и без да вдига поглед от чинията, отсече:
— Имам един.
Христо погледна към Младен, помълча, помълча, повдигна вежди и запита:
— Не е Цанко, нали?
— Цанко е — отвърна Георги.
— Ти не си нормален! Прощавай, Жоре, ама Цанко е опериран от това чувство. Махнали са му го като апендикс. Как може да си толкова наивен?! Този човек...
— Моля те, спри! — хвърли вилицата и ножа в чинията си Георги и изправи рамене. — Това теб какво те засяга?
— Извинявай! Прав си. Не ме засяга. — вдигна ръка Христо, сложи я на гърдите си. – Извинявай!
— Сега се сещам — намеси се Младен, — в Лесидрен имах една позната, леля Мария. Беше пенсионерка. Имаше син в Германия. Беше ме харесала. Казваше, че съм я вземал няколко пъти с колата на стоп, после нещо съм и́ бил помогнал... Та, тя ми каза веднаж: „Младенчо, да знаеш, чедо, че аз съм ти приятел. Човек да убиеш, на мен се обади, да го закопаем! Няма да те издам.”
***
Симеонов захапа една цигара, повъртя запалката като фокусник между пръстите на дясната ръка, прибра я в джоба на коженото яке и пак се зачете в показанията на тримата горски.
Шегичка?! Може, но следите от произшествието са факт. Кръвта е на човек. В Априлци, Троян и Ловеч няма постъпил ранен за спешна медицинска помощ. Егати случая!
***
Пустият алкохол беше виновен. Ако беше напълно трезвен, нямаше да направи тази простотия. Разпали се от приказките на колегите си! А и едно съмнение го побутна да вземе телефона и да се обади на Цанко:
— Цанко, убих човек... В Ново село, под Каменния мост... Вземи кирка и лопата, и ела да го закопаем!
***
Дъждът отдавна беше спрял, но още се стичаха капки от водостока и чукаха по ламарината и локвата на тротоара. Външната врата зееше отворена. Георги си помисли, че това не му се е случвало, да не притвори. Вероятно от вятъра... Завъртя ключа от вътрешна страна, извади го и го окачи на пирона. Уличната лампа осветяваше пътеката към първия етаж. Спеше в лятната кухничка. Откакто майка му се спомина, привикна там да спи, там да се храни, за по-удобно. Извади връзката с ключове, вдигна я високо, да вижда по-добре, и затърси жълтия ключ.
— Бате!
За малко да изпусне ключовете! Как не я беше забелязал?! Стоеше в ъгъла, там където къщата правеше чупка и пътеката водеше към задния двор. Мокра, свила ръце пред гърдите, косите — сплъстени, висят на фитили, а между тях блестят две големи, уплашени очи. Той не помръдна, тя направи няколко крачки и застана пред него. Боже мили! Видът и́ отблизо още повече го ужаси. Бялата и́ блуза и плисираната поличка... Цялата в кръв и кал!
— Къде си била? — изшептя Георги, страхливо извърна глава към улицата и направи крачка встрани, като да я прикрие.
— Бате, ат го дакотах.
Инстинктивно я хвана за ръка и се скри с нея зад стълбите.
— Кого си закопала!
— Удития. Ти нали када. Вдех китка и лотата и го дакотах.
— Не съм убил никого, Саня! Не съм убил!
— И той така када.
— Кой?
— Удития.
— Какво каза?
— Че не е удит.
— А ти?
— Нали ти кадах?! Дакотах го.
— Защо?
Гледаше го в очите, притиснала кръстосани ръце към гърдите, трепереща, на пресекулки изрече:
— Приятелите трядва ... да ти вярват!
***
Симеонов отвори прозореца на кабинета и запали цигарата. Дъждът беше спрял и над покрива на горското, като огнена птица, кацнала на комина, блестеше луната. Стори му се, че го гледа и се усмихва. Като да му се присмива. Обърна се, отиде до бюрото и провери дали телефонът не се е изключил. Екранът светна и показа 23.23. На късмет! „Късметът е временно явление – има навик да казва колегата му Цветанов. – Знанията са важни.” Друг път се измята и току вика: „Тези на Титаник са били здрави и богати, ама са нямали късмет.” Макар че не е точно така. Повечето от богатите са се спасили. Издавили са се бедните.
Егати случая! Погледна отново към телефона. Имаше усещането, че всеки момент ще звънне и всичко ще стане ясно.
Не трябваше да хвърля фаса през прозореца. Дано някой не го е видял.
***
— Къде го зарови? — попита Георги.
— Пренетох го пред реката и го дакотах до градината на кмета. Дълбоко го дакотах, да не го идровят кутета и пратета.
Идваше му да ревне с пълно гърло. Защо, Господи?! Как да постъпи? Имаше два варианта: единият — да се обади в полицията, другият — да я изкъпе, да запали печката, да и́ изпере дрехите, да ги сложи да съхнат... Извади си мобилния телефон, изтри навлажнения екран с ръка, натисна бутона... На екрана светна с големи цифри часът — 23.23. Това е на късмет — помисли си Георги.
***
Още на другия ден стана ясно, че е изчезнал посетител от хотела на Кралев.
— Бил млад, здрав, богат — отбеляза Младен, — ама е нямал късмет.
— Като тези, на Титаник — ухили се Христо.
— А може би — тихо добави Георги, — е нямал на когото да се обади и да му каже: „Ела, помогни ми! Кръвта ми изтича.” Нямал е приятел!
© Мильо Велчев Todos los derechos reservados