Не бяха се виждали от много време, Ния дори не си спомняше за какво се бяха скарали. Ето пиеха кафе на терасата, а приятелката нервно пушеше цигара след цигара и нервно потропваше с крак. 

- Хубаво ти е тук! - каза - Семпло, но е малко старо обзавеждането!

Ния скромно наведе глава.

- Да, не мога да си позволя ремонт в момента!

- Е, да, нали напусна работа, защо не вземеш да кандидатстваш за социални помощи! - изстреля приятелката.

Ния вдигна рамене, но си представи как я хваща за гърлото нещо.

С приятелката се познаваха от студенските години, почти от цял живот. Когато й отне Пешо, нищо не каза, не реагира, замълча си. Помогна ѝ да завърши. Натисна я да се ожени, ето тя имаше две деца, а Ния още бе сама.

Леко хлъцна и излезе от спомените, смотолеви:

- А ти няма ли да си ходиш, че май ще вали?!

Приятелката стана, като че това и чакаше, нервно сви устни .

Ния я изпрати, но нищо не усещаше към тази жена, нито злоба, нито съжаление, нищо. Само един студ и безразличие. Гледаше я как се отдалечава и знаеше, че общия им път приключва сега и тук.