Приятелство

Този път грипът го беше съборил безапелационно.

Докторът, негов стар познат, му беше наредил:

“Имаш нужда от почивка, драги, вече не си на двайсет години, така че пази леглото, изключи телефоните, пий си каквото ти казах и почивай! Двама заместници имаш, училището ще оцелее и без тебе. И никаква телевизия, нито пък интернет!”

Иван се усмихна при спомена за категоричния му тон. Лесно му беше на него, една сестра само имаше, не знаеше какво е да отговаряш за повече от хиляда ученика и 80 души персонал! Главата му отново задумка при тази мисъл. Явно щеше да се наложи да бъде послушен.

Стана, раздвижи се из апартамента, даже облече халата и се разшета из кухнята. Малко му просветваше вече, трети ден все пак! Бързо привърши, домакинство на вдовец, какво толкова – няколко чаши, две-три чинии, малко останали трохички на плота...

Сърцето му леко се разтуптя, но главата остана спокойна. Само очите още го наболяваха, затова само погледна с копнеж към компютъра и се върна в леглото...

Събуди се отпочинал и с чувството, че е оздравял. Днес беше събота. Стана, разкърши се и първата му работа беше да си вземе един продължителен топъл душ. “Ще се живее! Сега да отмия и спомена от болестта...” Не е на двайсет, прав беше докторът, навършил беше 50 преди няколко месеца. Развеселен от топлата вода и чувството, че е оздравял, Иван си спомни шумното празненство по случая. Жалко, че Надето не доживя тоя ден! Тая мисъл пресече усмивката му и той набързо привърши с къпането.

Беше останал вдовец преди малко повече от 4 години. Жена му бе станала жертва на нелеп пътен инцидент. Трудно им беше, и на него, и на децата, макар че бяха големи вече, дъщерята дори чакаше бебе, едва не го изтърваха тогава... Сега беше един палавник, на дядо момчето!

Синът му също се беше оженил миналата година. Пренесоха се в ново жилище и Иван остана сам в малкия някога апартамент. Две малки стаи, хол и кухничка. Сега му се виждаше бая голям и доста по-празен. Но когато внукът беше тук, детската стая оживяваше. Дъщерята не даваше и дума да се издума да спят заедно на спалнята му. “Няма да го глезиш, да расте самостоятелно!” Сякаш тя беше педагогът, а той - провинил се ученик! Иван изсумтя неодобрително и се сепна. ”Малко остава вече да си говоря и сам! Май наистина остарявам, минах я вече психологическата граница...”

Погледна пак часовника. Стрелките си стояха вече сума ти време на 8 и 31. Явно батерията беше свършила. Резервни нямаше, друг часовник в къщата – също, бяха се изпоразвалили с времето и като я нямаше Надето да надзирава, не ги беше заменил с нови... По телевизията течаха безкрайните им реклами, кой знае кога щяха да дадат часа. Иван включи мобилния телефон да види, едва успя да мерне, че наближава 7 и той иззвъня. На дисплея се изписа Гаро Астрото. На него не можеше да не вдигне, пък и вече беше си здрав!

- Какво правиш, старче, жив ли си? – прозвуча жизнерадостният глас на стария му приятел. “Нахалник!” - беше само десет месеца по-млад от него.

- Оживях, вече съм по-добре. - отвърна Иван кратичко.

- Че какво ти е било? – разтревожи се Астрото. – Аз бях малко зает и не съм те търсил тия дни...

Въобразяваше ли си, или наистина му звучеше някак гузно? Телефонът му започна да приема съобщения, но нямаше какво да се прави.

- Е, не го преживявай толкова, три дни грип ме беше тръшнал, ама вече съм добре. – донякъде поласкан, го зауспокоява Иван.

- Стига бе, наборе, не се даваме лесно ние! Я ставай!

- Надигнах се чак днеска, бях направо откъснат от света тия дни. Даже не знам дали не е почнала трета световна война, така се бях изолирал по нареждане на доктора!

“И защото нямах никакви сили да говоря с когото и да било” – додаде наум Иван.

- Слушай, дай да се видим. Ако искаш, да дойда, ако искаш пък - в нашето кръчменце...

Беше предпочел кръчмичката – спретната, чистичка и не много шумна. Скрита сред стари кооперации и много дървета, без лъскави стъкла и много метал из нея, тя си оставаше любимо място и на двамата. Едно време ходеха там и в по-голяма компания, но сега... Астрото също беше вдовец. Жена му беше починала не много отдавна, малко повече от година след Надето.

Нямаха деца с Ели те, още в първата година от брака им тя направи спонтанен аборт в шестия месец и бяха я оперирали, изцяло. И всичката надежда в живота им се стопи. Така и не хванаха мръсника, дето я беше нападнал и уплашил до смърт, а ужким при оня режим беше по-лесно... Ели много искаше да си осиновят дете, но Гаро не беше съгласен. Боял се от чуждите гени, наследствеността не била шега работа, дрънкаше и разни глупости за Ломброзо... И други доводи си измисляше. Иван не беше съгласен с него, но си мълчеше - те с Надето си имаха вече две дечица, собствени при това! Само с тревога наблюдаваше как очите на Ели бавно и трайно помръкваха, докато един ден живецът изчезна от тях завинаги.

Не много след това тя се разболя за първи път. Операцията мина успешно, възстанови се и продължиха да си живеят с Астрото както и преди. Но живецът в очите ù така и не се върна. На петата година болестта пак я обсеби, тоя път без капчица надежда. Тогава и очите на Гаро помръкнаха. Може и да си въобразяваше, но му се струваше, че понякога в тях се мярваше нещо като разкаяние. То обаче изчезваше толкова бързо, че никога не го оставяше сигурен дали го е видял наистина.

Иван въздъхна и влезе.

Астрото седеше на “тяхната” масичка в ъгъла до прозореца и го чакаше. Поздравиха се и той веднага попита:

- По един гроздомицин със салатка? И докторите го препоръчват, нали така?

- Не знам. Да ти кажа, такова главоболие не помня да бях имал от оня махмурлук навремето, помниш ли?

Астронома се засмя звънко като юноша.

- Как да не помня! Коктейл “студената война”. Яка работа си беше, а? Кака Радка дали е още жива, как мислиш?

Иван също се поусмихна на спомена. Това беше кодовото название на сместа от водка и кока-кола, която кака Радка им сервираше в големи водни чаши заради инспекторите – кафененцето ù беше почти в двора на факултета и алкохолът беше забранен.

Една вечер Иван беше доста попрекалил с него, беше в началото на връзката им с Надето, точно се бяха скарали за пръв път и се бяха “разделили завинаги”... Следващите дни беше толкова зле, че се бе наложило тя да “го лекува” и така се бяха  сдобрили отново.

В този момент келнерът сложи пред него голяма водна чаша, пълна с кока-кола.

- Наздраве! - Астрото вдигна своята чаша с гроздомицин и бодро намигна. – Смърт на бацилите!

- Аз ли го поръчах? – удиви се Иван, а приятелят му пак се захили.

- Остаряваш, момче! Аз го поръчах, докато ти дремеше... като те гледах такъв, полуумрял...

Иван вдигна чашата послушно и каза:

- Е, какво пък, да си припомним студентството... наборе! Само с десет месеца съм по-голям, какво ми се репчиш?

Дотътри се до жилището си с последни сили. Така да се умори! Явно имунитетът му наистина беше слаб и още си беше зле. Трябваше да го купи оня имуностимулатор, какво му се беше досвидяло?

Пък и Астрото с неговата бодрост му дойде вповечко тоя път. Особено като взе да се превъзнася с влюбването си!

“Ти нямаш ли нужда от жена, бе човек?” - беше попитал с многозначително намигване. Иван се беше позамислил, преди да отвърне:

“Не.”

“А аз – да! Това исках да ти кажа!”

“Е, и?” - запитал бе Иван учудено.

“Ти верно ли не се сещаш, или ме будалкаш? А-а, влезе в час! И не прави такава смаяна мутра, че всички в нас зяпнаха!”

Въпреки жегването, Иван беше решил да прояви любезност и бе попитал:

”И коя е тя? Разказвай де, няма сега да ти дърпам думите насила от устата, я!”

И като се почна – тя била истинско съкровище, той все едно наново се раждал, щели да се женят след десетина дена и да имат много деца... Възторгът на Гаро му се беше видял попресилен. Но когато го бе казал, старият приятел беше констатирал с ехидна усмивка: ”Завиждаш, старче! Това е най-обикновена черна завист!”, а очите му бяха блеснали доволно. После бе продължил:

 “Като гимназист съм хлътнал, братле! И Т-тя... е гимназистка.”

“ Ти да не си луд?!” – бе реагирал остро Иван, а после бе продължил доста по-тихо: “Знаеш ли какво може да ти се случи? Та тя е непълнолетна по закон!”

“Само десет дни има, докато стане на 18! Още на другия ден ще се оженим! И никой нищо няма да може да каже...”

“И къде се запознахте?”

“Къде се запознават хората в наши дни, а?” - беше се захилил Астрото. “В интернет, разбира се. В един общ сайт се харесахме, отначало на шега, после постепенно разбрахме, че мислим еднакво за много неща, а после се видяхме в реалния живот и... Какво да ти разправям, направо ме остави без дъх! Хубава, умна, секси... за секса да не говорим, на такова нещо не бях се и надявал вече...” и се беше впуснал в излияния, които Иван бе издържал с огромно усилие на волята. Изразът на лицето му явно беше достатъчно красноречив, защото по някое време Гаро беше сменил темата и го беше заразпитвал за насилието в училищата. Това, дето толкова се говорело напоследък, било лесно за решаване, ама всички уж се възмущавали, пък си правели оглушки и стояли настрана от проблема. Никой всъщност не предприемал никакви мерки... “Ти например колко души си изключил тая година по тоя параграф, а? Бас държа, че нито един!” – беше завършил предизвикателно Астрото с въпрос. Иван се бе замислил. Нито един, истина беше. Отговорил бе честно, което бе дало повод на Гаро да продължи:

”А всеки ден поне един бой става в училище, не е ли така? Не е ли причина за изключване, а?” - не мирясваше приятелят му.

“Зависи. От боя, от случая, изобщо...”

Гаро твърдо и неодобрително беше стиснал устни:

“Аз бих изключил поне няколко! И другите ще мирясат незабавно!”

“Да, ама аз не съм толкова сигурен като тебе, щото имам деца, пък и внуче!” – репликира го едва сега Иван наум, дръпна завивката от леглото и си легна, след което угаси лампата. Беше твърде уморен да чете, както правеше, преди да заспи.