15 may 2007, 9:22

Призма 

  Prosa
891 0 0
1 мин за четене
И сега какво?...
Редим думи върху полето като низ от черни лястовици... Мислите ни - накацали по телеграфните жици... И капят, стичайки се надолу...
Кому са нужни думи? Когато всичко е толкова перфектно... Дори малките наболи косъмчета по брадата ти... Или начина, по който слънчевият лъч се пречупва през чашата ми с вода...
А се тормозим с мисли... Тази вечер седнах със свито сърце и натежала от мисли глава, пред монитора. Замислих се още повече, обезсърчена в начинанието си да пиша... Тормозеха ме толкова неща... Сякаш мозъкът ми ме ограничаваше... И тогава реших, изведнъж, да пусна всичко да излети навън... Просто отворих прозоците на мисълта си и помахах с ръка за сбогом на всички онези буреносни облаци, които се устремиха навън в разлистващото се утро.

Сега се чувствам лека като перушинка. В себе си не усещам нищо друго, освен светлина. И една особена лекота... Все още имам въпроси... Но те като че ли са спомен от един, сякаш друг живот... Мътилка от тиня...

Едно зрънце остана в мен. Усещам корените му, как си проправят път през обърканите ми възприятия. Усешам го как се вкоренява здраво и неумолимо в мен... Не ме боли. Дава ми сила. Да посрещна този нов, друг живот.

Пак започнах да мисля... Време е да погледна отново през моята малка вълшебна призма с вода на масата... И да забравя опасния си ум... който някой ден ще ме съсипе...

© Девисил Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??