Продължение на разказа „За нещата от живота“

   Алисия роди детето в началото на май. Беше момиченце. Реши да го кръсти на себе си, тъй като родителите ѝ отдавна бяха починали. Така вече на света живееше новата Алисия или Алисия дъщеря както казваха познатите ѝ. Детето беше най-хубавото нещо в живота ѝ. Тя знаеше, че ще направи всичко, за да бъде то щастливо и да се чувства добре във всяко отношение. Трябваше ѝ работа с добро заплащане и реши да се премести в София, пък и не искаше да среща Светлозар, тази страница беше затворена, макар че понякога мъчително и болезнено си спомняше за отношенията им. Реши, че няма да го търси за издръжка и да иска да признае детето. В живота си Алис винаги беше разчитала на себе си. Хубаво беше, че нейна бездетна леля ѝ беше завещала апартамент в столицата и не се налагаше да търси квартира. Годините минаваха и малката Алис растеше. Майка ѝ осигуряваше най-доброто образование. Алис дъщеря завърши езикова гимназия. После получи висше образование в Германия - немска филология. Вече правеше първите преводи на художествени произведения от български език на немски и това ѝ носеше огромно удовлетворение. Понякога питаше майка си за баща си, но отговорът беше, че е починал преди тя да се роди.

   През лятото Алис дъщеря искаше да постои  в родния си град Велико Търново, там майка ѝ все още пазеше старото им жилище. Наложи ѝ се да пътува с автобус, още нямаше шофьорска книжка. Автобусът беше пълен и Алис седна до мъж около петдесет и пет годишен с приятни черти на лицето. Непознатият я заговори и някак неусетно намериха обща тема – литературата, заговориха за заниманията ѝ, за работата ѝ като преводачка.

   –И все пак да се запознаем! – каза мъжът и подаде ръката си. – Аз съм Светлозар.

   –Приятно ми е! Алисия.

  Човекът трепна и се загледа в нея.

   –Алисия? Много красиво име! Преди години имах приятелка с това име.

   –Така ли? Интересно, това име не е често срещано.

   –На кого си кръстена?

   –На мама и тя има същото име.

   Светлозар получи лек световъртеж, но бързо се овладя.

   –Какво работи баща ти?

   –Той е починал преди да се родя.

   –Извинявай, че те питам, но ако не е проблем как са точно имената на майка ти?

   –Алисия Младенова Петкова.

   Светлозар замълча. Нямаше съмнение, това беше собствената му дъщеря.

   –Да не би да познавате мама? Все пак от един град сме. Майка е пораснала във Велико Търново.

   –Да, аз познавам майка ти… Тя е… тя е прекрасен човек! – струваше му се, че не му достига въздух.

  –Тогава, като си дойде мама след пет дни в Търново, ще ни дойдете на гости.

   –Благодаря ти, много ти благодаря, но…

   –Какво но? Да не би жена Ви да е ревнива? Вземете и нея!

   –Не, аз съм разведен. Живея сам. Имам две дъщери, но те вече са омъжени и си имат семейства.

   –Тогава нямате проблем! Ще Ви дам адреса и на десети ще Ви чакаме.

   –Алис, проблемът е друг. Аз не заслужавам да Ви бъда гостенин.

   –Глупости! Вие сте много добър събеседник и много приятен човек.

   Светлозар не знаеше какво да отговори. За пръв път в живота си се усещаше безсилен в създалата се ситуация. Съдбата ли имаше пръст в тази среща? Колата му беше на ремонт и му беше неприятно, че ще пътува с автобус, а то било за добро. Вярно е, че през годините беше се чувал няколко пъти с Алисия и искаше да види дъщеря си, но тя категорично му беше отказала. И ето сега по стечение на обстоятелствата той се запозна с Алис, неговата Алис. Не се беше грижил за това момиче, но го чувстваше толкова близко, усещаше, че е взело от неговия чар, но същевременно притежаваше добротата на майка си. Светлозар вече беше с прошарена коса, не се чувстваше така жизнен както по-рано, но искаше, много искаше да живее още дълго, за да поправи грешката си към това момиче и майка му. Реши да бъде честен, поне веднъж в живота си да бъде истински.

   –Алис, виж какво, аз трябва да ти кажа нещо много важно, но се страхувам, че ще те загубя, а едва съм те намерил. Но първо започни да ми говориш на ти.

   –Добре, можеш да ми кажеш всичко, каквото и да е, та аз съм голяма – любопитните очи на дъщеря му се впериха в него.

   –Много ми е трудно. Вероятно ще те нараня с тези думи, но аз съм ти баща – твоят безотговорен, застаряващ вече баща.

   Алис искаше да каже нещо, но така си и остана безмълвна, вперила поглед в този доскоро непознат за нея човек. Усещаше със сърцето си, с душата си, с всяка клетка на тялото си, че той казва истината. После бавно се съвзе, хвана ръката му и прошепна.

   –Татко, татенце! Толкова много съм искала да имам баща.

   –И не ме мразиш?

   –Разбира се, че не. Не бих могла.

   В този момент автобусът спря на автогарата във Велико Търново. Двамата слязоха, взеха багажа си и тръгнаха заедно.

   –Обещай ми, че ще се виждаме!

   –Обещавам, татко.

  Тя го нарече татко, името, което най-малко заслужаваше. Той спря, остави багажа и я прегърна.

   –Дъще, от този момент за всичко може да разчиташ на мен.

   В очите му се появиха сълзи, стана му неудобно и той опита да ги прикрие. Нали мъжете не трябва да плачат…

                                                 Мария Мустакерска