Продължение от книгата

Чана Пена беше забравила, че се намира на гроба на майка си. Приля и тръгна. Разчупи от питата и от агнешкото  и из устата и излезе: "Прости, Господи, греховете им!"  "Да прости Бог греховете им!"- чуха се други гласове.
   След като раздаде и последното залъче, тя се върна при гробовете на майка си и тейко си, и запали по три свещички. В каменните вазички, които бяха до главите им, постави свежи, горски цветя. Слънцето на хоризонта вече препичаше. "Михо и Колчо сигур веке я чакаха!" - помисли си тя. Заситни между гробовете и тръгна към гробищната порта. Вън я посрещна градът и талигите. Людете  бързаха към черквата Свети Георги. Върна се в къщи обновена и пречистена. Беше ù леко на душата. Сложи в торбата половин агне, гергьовски хляб, пресно сирене и баница, и тръгна към къщата на Рада Камбулката. Приближи я и спря пред портата. Старата кръжеше из двора и току подвикваше: "Непрокопсаник такъв! На стопанина си мясаш. Не даваш мира на никой. Наперил си перушина, а ума в главата ти не стига. Току подгониш някой млада ярчица и хоп... А твоят господар сай запил нейде, та иди го търси. Ха, ето го и него! Виж го, как сай издокарал!
   Олушквайки се ту на едната, ту на другата страна, откъм пътя се зададе дядо Рачо. Препъна се, но успя да се задържи на стълба. Като панаирджийска въртележка се завъртя и из устата му се изпусна звучна благословия. "Чучуло, таквоз. Маай са от тук, че кат та светна, няма да са намериш!"
   Камбулката се доближи до плета и не забеляза чана Пена. От време на време поспираше, за да се прибори с дрезгавата си кашлица. Насъбра малко силица и започна да хока: "Стар пън такъв! Виж са на кво мясаш! Няма да ти уври най- сетне шантавата глава. Земята дано та погълне!"
   Дядо Рачо понече да вдигне глава, но тялото му се свлече и повали в купа оборски тор. Камбулката погълчи още малко, подхвана го и затътри към къщи. Чана Пена я спря пред портите.
- А, добър ти ден, кумице. Честит ти Гергьовден!
- Дал Бог добро, Пено! - отговори страрицата. Я виж кво е чудо кумът ти! Не става за пред ората. Натрескал сай до козерката, а не мисли, че нес е празник и то къв.
- Не са сърди, кума! Те празниците са за туй. Да си пийниш, да си похапниш.
- Нъл видиш? Нищо друго не ни остана. Още маленко да си поживейм, пък добре, ако е рекъл Господ. Тя наща я видиш? Единият крак е към гроба, а с другия още кретим. Туй челяк, е голяма работа. Кви ли пътища не минува! През тръне и трендафил и пак живей.
- Дай, кума, дай на стареца да си поапне, че виж го, на!
   Двете го подхванаха и затътриха към одаята. Турнаха го върху миндера. Старата взе от подника чергата. Пръстите ù се плъзнаха по изтънелите краища и гласзт ù на пресекулки се понесе из одаята: "Ква ми беше новичка, ква ми беше убавичка, па сегя и двете сме същите. Уф, кой е мислил, че ше стигнем до туй дередже! Ей на, сичко ма боли. Ногите веке не държат. Па и Рачо, виж го! На стари години тръгна да обикаля кръчмите. И него веч го не бива. Току са пресвива под лъжичката. Не ще да е за добро. А къв беше на младини! Що станеше из село, без него не биваше.
- Тъй, тъй, кума! Миналото не мож са върна. Да гледаме сегашното, па напрешка, квото е рекъл Господ.
Следва продължение.