26 ago 2009, 10:13

Продължение от книгата 

  Prosa
645 0 1
4 мин за четене


   Къщата на чана Пена и вуйчо Михо се намираше в Тепеалтън махала, в подножието на Джанбаз тепе, на улица "Садово". Трудно беше на хората да отидат на Генерал Скобелев. Почти всички къщи имаха просторни дворове и градини. Вместо да заобикалят, те бяха проправили пътека през дворовете. Никой не се цупеше, че тая пътека минава право през двора му. Всички се обичаха, а най-вече обичаха да си правят услуги.
   Горе, към тепето, имаше множество стари сгради, потъмнели от студа. Гладни врабци на ята кацаха по скалите, а между тях се белееше гръцката гимназия. Къщите, накацали по тепето, бяха с каменен зид, с две врати, с дървено стълбище, с еркери и прозорци. Под каменната стена на Джамбаз тепе кръстосваха стари, калдаръмени улици, по които абаджиите извозваха стоката си с мулета.
   Тази нощ малката Вяра плака непрекъснато. Детето лежеше до Керана и крачетата му се гърчеха. Изгаряше от температура. Чана Пена реши да извика баба Петра. Се с нещо можеше да помогне.
   Старицата се появи в одаята. Сложи ръце на челото на детето  и издума:
- Булка, дай едно яйце! Виж го, цялото гори!  Зли очи са го зърнали. Забуравих  да ти река. Дай и едно сахатче!
   Керана излезе и се върна със сахат в ръце и едно яйце. Подаде го на баба Петра и тя го чукна в челото на малката Вяра, един, та два пъти. То се разля и старицата го сипа в сахата. По яйцето бели мехурчета образуваха островчета. Старата доближи треперещи пръсти, пукна едно по едно мехурчетата и изрече: "Как са пукат мехурчетата, така да са пръсне лошавото от оная магарица, дето не поглежда кат челяк, ам са пули, кат че е вампир!"
   Детето се успокои и тя се прекръсти три пъти.
- Господ да го пази, Керано. От мен толкоз, от Бог повеч! - и се наведе над челото му.
- Пу, пу, пу. От дето е дошло, там да иде! - плю три пъти тя. А сегаш увийте детето убавичко! Да е живо и здраво! А довиждане. Останете си с здраве!
- Петро, Петро мари. Постой малечко! В торбата съм турнало нещо, да си пийнете и апнете със стареца. Па и ти остани с здраве, та ощ дълго да ни помагаш!
   Керана хвана ръката на старицата и допря устни до нея.
- Бог да ти помага и на теб, бабо Петро.
   Баба Петра нарами торбата и излезе.
   Беше зимата на 1909 година. Между 18 и 20 декември поради затопляне, водите на река Марица предойдоха. От Родопа се спуснаха десетки буйни потока. Пловдив плуваше във вода. Кичук париж и Циганското село заприличаха на острови от кал. Кирпичените къщи килваха глави и се порутваха. Войниците от пионерската рота с понтонни лодки превозваха обитателите им. След няколко дни водата се оттегли.
   През последните две години в града се развиваха събития, които имаха съдбоносен характер. До този момент гръцкото все още вземаше превес. Отношенията между българи и гърци до такава степен бяха се изострили, че в един момент беше даден сигнал против гърцизма. На 14 април 1905 година стъклата на прозорците в местния гръцки вестник на хотел "Метрополис" и кафене "Акрополис", бяха изпочупени. Съдържателят и повечето клиенти бяха гърци. Гърците имаха в града няколко училища, черкви и дори мъжка гимназия. Митрополията им се помещаваше в църквата Света Марина. Размириците придобиха огромни размери и взеха жертви, на една от другата страна. В махалата "Тепеалтъ", тълпата нахълта в "Меразлията" и изпотроши всичко, що намери там. От втория етаж политна новото пиано, с което обучаваха учениците, а наред с него много скъпи и красиво изработени вещи.
   На 16 април 1906 година в неделя преди обяд, стана първия митинг и се даде началото на антигръцкото движение. Българите взеха църквата Света Марина и Свети Св. Константин и Елена. Местната управа натовари художника Георги Данчов да замаже образа на Света Марина и на нейно място да нарисува цар Борис. На двете църкви дадоха нови имена - Патриарх Евтимий и Св. цар Борис.
   По време на тия размирици, Колчо мина покрай църквата Света Марина. От дома на Христо Ерасти се чуваше тиха, галеща ухото музика. Улицата беше тясна и крива. По разкъртените плочници, по вратите и прозорците, беше се събрала разнолика публика. Чуваше се "браво". Христо свиреше с цигулката, а Георги Атанасов пригласяше с пианото.
   Колчо се заслуша. Беше непозната за него мелодия. А само какво изпълнение! Време беше да тръгва. Намери се на улица Метрополит Паисий. Тръгна по нея. Малкото здание, на което викаха Вазовото читалище, го чакаше, за да му разкрие един нов свят, на който знаеше цената. Тук срещна просветителя Вазов, от който научи да обича род и родина. Тук прочете най-хубавото, което написа тоя човек. "Отечество любимо, как хубаво си ти". Нима има нещо по-свидно от отечеството!Отечеството, което беше изживяло ужасите на чуждия поробител. Петстотин години беше търпяло турска кръв и вяра. Нима това отечество не беше на Бориса - царя български, който пръв покръсти в святата вяра. Нима тук Симеон не издаде първите закони за разцвета на българската държава!
   Като аптечен рафт се редуваха пред погледа му събития, които бяха едно начало и бъдеще.
Следва продължение.

© Мария Герасова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Много ми е болно от тази оценка. Поне този, която ми я постави, да обоснове причината и да излезе с името си открито.
    Моля те приятелю, може би така да те нарека. Ноистина много ми е болно.
    С уважение Мари 45.
Propuestas
: ??:??