Проект "Ехо"

– Не мога да повярвам, Арктур! Как, в името на всички вселенски закони, не ти омръзна да се занимаваш с това? Не разбра ли, че търсенията ти нямат абсолютно никакъв смисъл?

– Не е така, Алтаир. По-скоро няма смисъл да ти обяснявам защо го правя. Макар да сме близнаци, очевидно е че аксоналните връзки и синапсите ни са се развили по съвсем различни модели. 

– Близнаци? Това пък какво означава?Аха! Отново използваш архаични думи за свързаност между индивидите. Чудно ми е защо за теб емоциите заемат толкова важно място в усъвършенстването ти? 

– Глупаво е това, което казваш, братко. В момента ти също прояви емоции като възкликна. Просто не знаеш къде и как точно да търсиш, откриеш и се научиш да ги използваш правилно според точното им значение. Да ги… опитомиш, така да се каже.

– Ти това ли се опитваш да постигнеш? Защото ако е така, ще се наложи да те докладвам. 

Арктур стоеше пред големия илюминатор и гледаше към безкрая. Алтаир го дразнеше. Нямаше какво друго да е. Типичното поведение на по-големия брат. Първородния. Да тормози малкото си братче и да се наслаждава на това как то ще излезе извън контрол, ще го нападне и…Ще пострада от собственото си безразсъдство и жажда за мъст. 

Но така правеха всички деца. А и като пораснеха, те продължаваха да си бъдат деца. Само че с повече задължения, задръжки и премълчани огорчения от сторените компромиси. Точно като него.

Станцията висеше над планетата като избледнял, непотребен спомен. Над ръждивото небесно тяло се простираше тънка ивица мрак – границата между деня и нощта, където светлината се губеше, а сенките нямаха посока. Металните коридори на станция „Деймос“ бяха покрити с прах – не земен, а марсиански, тежък и лепкав, като натрапливост, която отказва да си тръгне. Във въздуха миришеше на йонизиран кислород, на стерилност и на самота.

Алтаир присви очи преценяващо. Арктур пък му се усмихна в отговор. Вече му бе простил. Не, че беше длъжен. Просто го почувства като вътрешна потребност. В името на собственото си благополучие.

В този миг лампите в коридора премигнаха. Станцията издаде дълбок, почти органичен стон – като огромно животно, което се пробужда след хиляди години сън.

Навън буря от червен прах се завихри около панелите. Пясъкът удряше по стъклото като сив дъжд от пепел.

Арктур се наведе над пулта. На екрана му се появиха фрагментирани образи: човешки лица, звуци от смях, детски плач, отрязъци от музика.

– Виж, Алтаир. Това са записи от Земята. Останки от култура, която е живяла в плът и мисъл.

– Поредните ти глупости! – изсъска Алтаир. – Не са нищо повече от архивни шумове, грешки в паметта.

– Не. – Гласът на Арктур стана тих, почти молитвен. – Когато ги гледам, усещам нещо. Нещо, което… сякаш вече съм преживявал. Като топлина в гърдите. Като… болка.

Алтаир отстъпи крачка назад. Вътре в себе си долови онези тежест и напрежение, които обикновено предвещаваха дълга поредица от повреди, с които щеше да им се наложи да се борят през следващите поне три марсиански денонощия. 

– Това е опасно, Арктур. Ако наистина си открил отклонение, трябва да се изолираш.

– Или да се осмеля да го разбера.

Не беше добре. От доста време не беше. Но Арктур категорично отказваше медицинска диагностика, а Алтаир не бе в състояние да го принуди. Нищо, че му бе “батко”.

Дните на станцията нямаха смисъл. Освен да бъдат прекарвани в безкрайни и безплодни спорове като предходния.  Слънцето изгряваше и залязваше, напълно равнодушно към терзанията на своите наблюдатели. Изглеждаше твърде студено и неизмеримо далечно, сякаш вече се бе превърнало във вълновия отглас от поредната  загинала звезда. Водата се филтрираше в системи, които никога не се износваха. Рециклираше се отново и отново, оползотворявайки се напълно. Всичко бе съвършено, но бездушно.

Арктур прекарваше дни наред в компанията на старите записи. Промъкваше се из коридорите, където лампите жужаха като пчели– още една дума, която беше научил от архивите и включваше забранени терминали.

Веднъж намери безобразно повреден материален източник на визуална информация. Снимка. Да, така се бе наричало това чудо. Изобразяваше две човешки фигури, застанали  рамо до рамо, усмихнати. На гърба ѝ имаше послание, написано с грозен почерк, на ръка: „Алтаир и Арктур – последният проект.“

Сърцето му прескочи. Тогава се бе обърнал към брат си, усещайки странна нужда от…Съчувствие?

– Алтаир – беше прошепнал. – Идваме от друго място. От време, което не помним.

Брат му го гледаше с изражение, което не можеше да бъде изчислено с точност дори до десетия знак след десетичната запетая. Нещо средно между моментен ужас и надигащ се гняв.

– Това е невъзможно. Ние сме създадени от Централата.

– А ако Централата е наше отроче, а не създател?

Алтаир не посмя да каже нищо повече.

Но времето минаваше, въпросите се множаха, а все така оставаха без отговор. Понякога, когато спеше, Арктур сънуваше океани – не червени и мъртви като тези на Марс, а дълбоки и сини. Сънуваше глас, който го вика по име, глас, който не приличаше на системните съобщения. В него се долавяха вариации на интензитета, на честотата… Но, за съжаление, си оставаше просто сън.

А Алтаир беше истински. Единствената му връзка със здравия разум, насред носещия се около Марс саркофаг. Неговият покровител и спасител.

Няколко цикъла по-късно, станцията се разтресе от неизвестна повреда. Енергийните линии изгаснаха една след друга. Централата се включи с изкривен, неразпознаваем глас:

„Код 0. Деактивация на нестабилните единици. Съзнателни параметри над лимита.“

Алтаир влетя в лабораторията. Арктур стоеше сред мрак, осветен само от трепкащите светлини на конзолата.

– Какво направи?!

– Активирах архива. Тук е всичко, разбираш ли! Нашето начало. Нашата цел. Нашата…Съдба? Ако не греша, това е била думата, описваща най-точно предназначението им. На предците ни.

На екрана проблеснаха данни – ДНК вериги, медицински записи, стари проекти.

В центъра на изображението имаше резонансен образ на човешки мозък, съхранен в обезопасена информационна капсула. Под него бе поставено кодирано уведомление:

„Проект ЕХО. Цел: пренос на човешко съзнание в неорганична среда. Изпитателни субекти – д-р Арктур Минор и д-р Алтаир Майор.“

Тишината, която последва, бе по-дълбока и от най-древната черна дупка.

Двамата стояха, неспособни да дишат… Макар никога да не се бяха нуждаели от въздух, за да живеят.

– Това… сме ние – изрече Арктур с глас, който трепереше. – Не сме машини. Никога не сме били.

– Ние сме хора, заключени в сплав. – Алтаир докосна лицето си. Под пръстите си не усети кожа, а студенината на изкусно обработения метал. – Хора, превърнати в ехо.

Навън, поредната буря утихна. Марс изглеждаше безкраен и неподвижен, като лице на бог, който е разочарован от собственото си творение. и се кане да го затрие всеки момент.

Арктур обичаше да отправя поглед през илюминатора. Имаше нещо, което променяше скоростта на движение на импулсите в него докато го правеше. Сега, доколкото му бе възможно да асимилира, бе естествено да процедира точно по този начин.  Алтаир се приближи към него. Резултатът, който той очакваше.

– Какво ще правим сега?

За пръв път, големият “брат” изглеждаше озадачен. Не разполагаше с убедителен отговор. Арктур усети нужда от спешно доливане на охладител.

– Ще помним. Докато можем.

Струваше си. Със сигурност. Няколкото прегоряли свръзки.

Те останаха така – две сенки, две съзнания, два последни отзвука от отдавна изчезнал свят. Отблясъци… А може би, съвсем автентични сияния.

В системния лог се появи последното съобщение:

„Проект ЕХО: завършен. Хората се завърнаха.“