Село Змейково

Глава 35

 Лагерът организиран от Гере Свенсон и хората му беше на 35 километра от Онгалград. Той бе застанал прав срещу големия огън запален от верните му пехотинци, те бяха закачили два огромни глигана на две чевермета. Към него се приближи Дренек Дерин, следван от верния си слуга Алек. Пехотинците, които стояха около огъня когато видяха имперския принц се отдалечиха. Слънцето вече залязваше и светлината полека отслабваше.
- Ваше величество… - поде без да се обръща адмирала от Северните острови. – На какво дължа вашата компания?
- Здравейте адмирале и аз се радвам да ви видя! – принца застана до Гере Свенсон. – Утре кога смятате да потеглим към столицата на Белгар?
- Още призори, за да можем още вечерта да се включим в плановете на вашия баща. – адмирала завъртя едното чеверме, а после и другото. Мириса на печено свинско месо бе така примамлив и приятен, че Гере неволно облиза устните си.
- На генерал Джарел имате предвид, нали? – учудено попита Дренек Дерин.
- Не, на вашия баща. Той е на фронта и вече подготвят с генерал Джерал първата атака. Но искат да ви изчакат.
- Баща ми е пред Онгалград? – извика ядосано императорския син. – Аз защо не съм осведомен?
- О, правих опити да ви уведомя, но вие бяхте зает с вашите си занимания. А и до днес не желаехте да разговаряме. Кой съм аз да се натрапвам на императорския син?
- Но защо баща ми е там? – каза притеснено Дренек Дерин.
- Не знам, утре ще го попиташ. – след тези думи Гере се обърна към Алек, който стоеше леко омърлушен в страни от тях: - Как си Алек?
- Добре, благодаря господин Адмирал. – той се изпъна и по шията му се показаха синки от удари, които явно продължаваха надолу по тялото.
- Ако някога ти потрябва работа, да знаеш че винаги бих те взел като мой прислужник! – адмирала погледна със злобен поглед имперския син, който бе забил поглед в огъня, вглъбен в мислите си.
- Не, благодаря. Аз си имам прекрасна работа. – усмихна се фалшиво Алек. После леко приглади, изпънатия си костюм.
- Знам че е така, но все пак… - не довърши изречението си
Гере Свенсон. Той отново завъртя и двете чевермета, и пак неволно се облиза. Нямаше търпение да станат готови. Лигите му пълнеха устата само от мириса на печеното диво свинско месце.
***
 На крепостната стена генерал Славев проверяваше часовите. Те бяха утроени след като вече противника беше разположил лагера си в близост до града. Слънцето бавно но сигурно залязваше зад западния хоризонт. Войничетата бяха на своя пост. Те се сменяха на всеки два часа. След като отстъпят от смяната стоят два часа в готовност в случай на атака, а след това спят два часа и отново са на пост. Самия генерал не беше почивал от както холораните са пред портите им. Това са вече малко повече от две денонощия.
Славев се спря точно над портите и се загледа в лагера на противника си. Холораните бяха построили солидно укрепление за временен лагер. Бяха издигнали четири метра дървена преграда около шатрите и палатките си. На преградата обикаляха часови с факли, за да се вижда, че са в готовност всеки момент да нападнат. Но Славев знаеше, че първата атака няма да е сега. Такава крепост като тяхната столица Петър Джарел никога не е обсаждал. Знае че в момента е пратил съгледвачи, които разучават до малка подробност стените на Онгалград. Те вече бяха заловили двама от тях, единия даже беше и проговорил при разпита. За информацията кана лично му беше подарил живота. Но втория, бе починал от раните си. Генерал Славев, не обичаше мъченията. Той бе тактик, не мъчител. Знаеше, че във всяка ситуация има правилен подход, и просто го търсеше. Последния слънчев лъч се скри. Той направи усмихната гримаса и свали бинокъла си. С него нищо не можеше да се види в тъмното. Тръгна по каменните стъпала да слиза от стената на стъпалата го пресрещна Михаил Велчев. Той му даде знак да го последва. Генерала даже и не попита защо. Възрастния вещер не беше много по приказките, но Славев му беше свикнал. Имаше му пълно доверие, тъй като въпреки странностите си той бе верен на канството. Когато двамата се качиха на стената вещера застана на ръба, после опъна ръцете си напред. След малко пред стената се освети, а в центъра на светлината стояха трима холорански войника и вещера Влад Смилер. Холоранския вещер моментално реагира пращайки мълния по стената. Но Михаил го беше предвидил и мълнията се спря в невидима преграда, която за миг проблесна спирайки я. Генерала не чакаше повече нареди на стрелците:
- Огън… - и моментално десетки стрели полетяха към Влад и войниците с него. Докато младия вещер се опомни какво става двама от придружителите му паднаха уцелени. Макар и със закъснение Влад реагира също с преграда, която ги предпази заедно с останалия му жив другар. След която генерала нареди да спрат стрелбата, за да съхранят амунициите си. Холоранския вещер вдигна ръка и двамата повалени войника се понесоха във въздуха, след малко вещера изчезна в мрака с живия си другар и двата трупа. Но Михаил Велчев не се задоволи с това и полетя над крепостната стена като в ръцете му се появи лък сякаш изкован от огън, зареден със същата стрела. Лъкът и стрелата горяха в ръцете на вещера но не му причиняваха болка. Светлината се придвижи по бягащите нападатели. И сега Михаил Велев опъна огнения лък и стреля. Стрелата премина предпазната преграда на Влад и го простреля в крака. Холоранския вещер падна на земята. С него се строполиха и левитиращите трупове на холоранските войници. Михаил беше възрастен и знаеше, какво усилие коства особено на млад вещер да контролира едновременно две магии. Влад извика на младото войниче с него:
- Извади меча и ми отрежи крака. – докато войничето се чудеше как да постъпи последва нова огнена стрела и вече не защитения войник падна повален от нея. В един миг крака на Влад и войничето пламнаха. Холоранския вещер извика от болка, а белгарския вещер не губеше време и стреля за трети път. Но Влад съумя да отреагира като пред него се появи огнен щит и стрелата се отби от него. Но крака му гореше, и болката го прогаряше отвътре в крака, а войничето повалено от огнената стрела лежеше в пламъци. В този момент Влад се изправи видя, че идва четвърта стрела. Той затвори очи и прошепна няколко думи и изчезна. Появи се в лагера пред двама войника и отново извика:
- Бързо отрежете ми крака! – огъня вече се придвижваше нагоре към гениталите му. В този момент усети посичащ удар и изгуби съзнание. Крака му бе отрязан с един удар…
***
  Мартоломей се бе загледал в огъня. Оставаше му малко докато събуди Койчо за да поеме края на смяната. Той взе една съчка и разрови в жаравата. Огъня се раздвижи и лумна. Преди малко бе сложил два сухи дънера, а сега те се запалиха и щяха да горят до сутринта. Усети някакво присъствие зад него и посегна към брадвата си но чу приятелски глас:
- Полека да не се удариш… - дебелия глас на вещера-магьосник успокои едрия белгарин. Марто се обърна и видя Краз застанал зад него. Той се приближи за да може Мартоломей да го разпознае. Въпреки, че бе трудно да забравиш гласа на ведмаг. Особено на този ведмаг, който няколко пъти ги беше спасявал.
- Горе в пясъците се крият деветима, които явно ви наблюдават. – Краз посочи с пръст към една пясъчна дюна.
- Ще събудя другите. – Марто тръгна да буди Койчо. Но Краз го спря.
- Ако искаш аз мога да се погрижа… - той доволно облиза устни.
- Нека видим какво ще кажат другите. – Марто го подмина и събуди Койчо, после Янко и накрая братовчед си и момичетата.
Той на бързо им описа положението.
- Очевидно няма да мирясат, ако пак само ги приспим. – прошепна Койчо. – Краз знам че точиш зъби, но нека се справим ние.
- Ще бъда бърз! – усмивката на Краз просветна в тъмното.
- Знаем, но мисля че с момчетата ще се справим. – настоя Койчо, и го попита: - Как върви обсадата на Онгалград?
- За сега всичко е наред, още не са нападнали два дни само се дебнат. Преди малко имаше лек сблъсък между Михаил Велев и холоранския вещер Влад Смилер. В резултат на, която Смилер си загуби крака. – Койчо кимна доволно. След което раздаде задачите и каза на Краз:
- Ти се включваш само в краен случай, нали? – а ведмага кимна някак натъжено.
***
  Кан Крум Дулов бе застанал във винарната на двореца. Тя представляваше подземен етаж тип мазе. Винарната беше огромно съоръжение разделено на много отделения. И не служеше само за съхранение на вино. В нея се намираха 12 различни по тип и изработка казани за варене на ракия. Около 80 каци и стотици бурета. Те всичките бяха разделени в множество отделения.
Кана бе застанал пред едно буренце, на което той някога беше сложил надпис: „Бяла слива 48 градуса“
Под надписа бе изписал и годината. Крум носеше малка стъклена чашка със стъклено столче за ракия. Отвъртя канелката и светло жълто-кафеникавата течност потече от нея. Той наля половината чашка и спря. Първо вдиша с нос от аромата на ракията. Затвори очи и задържа аромата в гърдите си. Определено ракията от бяла слива бе една от любимите му, даже любимата му. Той отвори очи и отпи глътка от ракията, която бе стояла в това буре цели двеста и тридесет години. Той задържа в устата си огнената течност, после на малки глътки я погълна изгаряйки приятно гърдите му. Владетеля на Белгар се усмихна и остави чашата върху бурето. Самото буре стоеше на метално скеле сглобено от метални п-образи. Височината му беше около метър. Белгарския владетел се наведе и застана точно под бурето. След около десетина секунди потъна надолу. Когато се изправи пред него имаше врата без брава, без дръжка. На тяхно място имаше малка клавиатура с множество бутони с нарисувани символи и числа. Той въведе някакъв код и вратата се отвори. Крум премина и зад него вратата се затвори. След което пода под бурето се беше нормализирал и беше както преди.
Белгарския кан вървеше по същия коридор като преди 6600 години,  когато бе събуден от изкуствен интелект заедно с капитана на същия този звездолет 2 „Другари по съдба“. Докато вървеше по този коридор, както тогава в главата му нахлуваха откъслечни спомени от тогава. Отново осветлението постепенно с него се пускаше. В звездолета бе хладно, като в онзи ден в космоса. Всички тези неща допринесоха за тези спомени. Той отвори командната зала, която светна пред него, а на контролното табло на капитана беше кацнала огромна сова. Тя бе застанала с гръб, но когато той се приближа главата и се извъртя и тя застана с лице към него. Огромните и жълти очи го пронизваха. Крум седна на капитанското кресло и поде:
- С коя версия разговарям?
Совата продължаваше да го гледа с някаква страховита клюнеста усмивка:
- Аз съм Сова – Кибела господин Дулов, с какво да помогна?
- Сова – Кибела? – недоумяваше владетеля на белгарската държава. – Какво значи това? Пореден ъпгрейд, или?
- Нещо такова, приемете го като ъпгрейд между нещо естествено от тази планета и нещо създадено от човек на друга планета! – совата помръдна с крила, а Крум Дулов погледна втренчено. Той разбираше от инженерно дело, донякъде и от софтуер. Макар да не можеше да го пише програми, умееше да ги инсталира и да работи с почти всеки познат софтуер създаден преди 6600 години на старата земя. Но това, което чу днес го озадачи. Той знаеше, че са се правели опити да се хибритизират жив и изкуствен интелект. Но никога не беше виждал резултат от тези експерименти. Кибела бе богинята на земята. Тя е бог? Той въздъхна и попита:
- Поясни, моля?
- Аз съм едновременно богинята Кибела и изкуствения интелект Сова 6226. – гласът на совата се промени. От груб електронен женски глас на нежен много близък до човешкия женски глас на младо момиче. Кан Крум стана и отиде до прозореца, където ако бяха в космоса щеше да гледа звездите докато звездолета пътува. Но сега превозното средство беше заровено дълбоко под земята и там владетеля виждаше само огромен камък и множество пръст около него.
- Предполагам знаеш, че Кърт е пред портите и има голям шанс да проникне тук. – каза замислен той, без да пита как изкуствения интелект и богинята са се слели.
- Ти няма да позволиш това! – каза настоятелно божеството-изкуствен интелект, и продължи: - А доколкото наблюдавам
единствения шанс императора да проникне в двореца е ако пристигне Антига.
- Това е въпрос на време. – поклати глава Кан Крум, загледан в камъка отвън. – Очевидно, че някак е оцеляла и е решила точно сега да ни съсипе.
- Не подценявай Краз!
- Краз? Той е мъртъв. – учуди се владетеля на белгарите.
- Да, и не! – засмя се Сова-Кибела. – Той е ведмаг. И скоро ще се присъедини към твоите редици. Но и за Антига не се притеснявай, вече!
- Така ли? – учуди се за пореден път Крум Дулов.
- Да, но имаме друг проблем…
***
  Слънцето се показваше над оранжево-жълтите пясъци на траксмаргската пустиня, а деветимата траксмарги стояха вързани в лагера на белгарите. Краз бе изчезнал, тъй като слънцето не беше много полезно за него. Цялата групичка се бе събрала около тях и умуваха какво да ги правят, а траксмаргите гледаха уплашено.
- Какво да ви правим, а? – попита ги лаконично Койчо. – Както ви казах не ни се цапа с повече кръв. Но вие не разбирате. Ако ви пуснем пак ще ни погнете, даже сигурно с повече хора, нали? – пленените преследвачи мълчаха. По принцип устите им не бяха запушени с нищо. Ако искаха можеха да отговорят, но явно осъзнаваха, че каквото и да кажат щеше да е срещу тях.
- Нямаме избор трябва да ги убием. – каза Янко и посегна към
меча си.
- Не можем все да постъпваме така! – спря го брат му Койчо.
- А, как да постъпим Койчо? – намеси се Йовко. – Ей го виж го тоя. Само да го пуснем и ще ни избие до крак! – Йовко натисна носа на един от пленниците, а той тръсна ядосано глава.
- Ами да бяхме пуснали Краз, тогава? Защо се мъчихме да ги залавяме? – каза с малко по-висок тон Койчо.
- Аз, бях за това Краз да ги хрусне, но реших да се допитам до теб! - намеси се Мартоломей. - Ти си водача, ти си този, който дава разпоредбите.
- Аз? И кога го решихте? – Койчо се засегна. Въпреки, че вътрешно знаеше отговора. Знаеше че откакто са тръгнали той пое всички на плещите си. В повечето случаи се допитваше до всички, но реално той взимаше решенията.
- Не сме го решавали, бате. – подпря ръката си на рамото му приятелски Янко. – Ти просто си най-подходящия, затова всички сме ти се доверили. Просто ти винаги вземаш най-правилните решения.
- Не, не си прав! – Койчо поклати глава, и премести ръката на Янко. – Заради мен Краз изтреби толкова много войници със своята армия от живи мъртъвци. Това не беше правилното решение.
- Братко, те бяха войници тръгнали да избиват наши събратя. Да плячкосват страната ни. – каза успокояващо Янко.
- И все пак… - опита се да защити вината си Койчо, но Меридияна го прекъсна:
- Аз откакто съм с вас винаги съм те смятала за водач. Имаш нужните качества, харизма, ум, сила, умения за точна стрелба. Всичко това те прави водач, даже си мислех, че си наясно. О богове, та ти ми плащаш, не Янко или Марто! – тя беше права. Койчо си накриви усмивката в тъжна гримаса.
- Всички ли го мислите? – каза накрая със сълзи на очите, а другите потвърдиха. – Боговете да са ни на помощ тогава. Благодаря за доверието, но пак си помислете дали аз съм най-подходящия?
Но преди да му отговорят едно копие се заби точно пред Койчо. Те всички се огледаха и видяха, че са обградени от множество тъмнокожи хора като техните пленници, само че с насочени копия и мечове към тях…
***
Гере Свенсон се поклони на император Кърт Дерин. Императора се опита да го изгледа надменно. Но му беше трудно, заради ръста на северния адмирал.
- Добре дошли сте адмирале. Как е крал Урих 8ми? - попита императора, в опит да е любезен.
- Последно като го видях беше в добро здраве!
- Това е хубаво, но сега е време да ви запознаем с генерал Джарел, който ще ви въведе в плановете ни. Генерала пристъпи напред и подаде ръката си към адмирала, който я пое и го погледна в очите….
Днес генерал Петър Джарел, бе щастлив. Войската му се бе умножила с 15500 човека, които щяха да са му много нужни в тази битка…

Следва...