Кръв се стича от сърцето и рисува с блясък твоите устни.

Усмивка бегла пробягва по лицето и сякаш всичко е наред.

Очи безмълвни гледат те с блясък.

Очи без страст - със страх и трепет.

Душа прекрасна свита от болезнен страх.

Ето, как любовта ни пак превръща се в пясък,

в безполезен прах.

Музика без ноти и ужас без страх,

Това си ти и не отричам своя грях.

Обичам те, но късно е вече, разбрах.

Сърцето е студено, потънало в твоя свят,

Тъй пуст, тъй леден и слаб,

Като кула от карти в стоманения град.

И грохот от машини и птичи смях,

Всичко слива се в болката на този грях.

И гарван грачи и вятър бушува,

Кръвта смразена е от вечния страх.

И болка, и мъка, и страст, и любов,

Всичко обединява се в  моя зов...

Ето... ето отново тръгвам си дори без последно "сбогом"

какво остава да стори влюбената ми душа,

Освен да се огледа в тази сълза,

Сълза изрисувана с любов и гняв,

омраза и грях, пропити с вина.

Безпомощна и немощна лежи моята душа.

Радва се на тази свобода.

Безчувствена и бледна стои пак сама,

вслушана в песента на черната птица.

Виж добре тази сълза.

Тя и твоя е, нали, принце на нощта? 

***

Доктор Леви влезе в лабораторията. Нещо беше привлякло вниманието му. Той намести бялата си престилка и повдигна леко елипсовидните си очила, които винаги падаха надолу по камбестия му свръх чип нос. Сивите му, почти избелели от научна работа очи, се присвиваха неразбиращо. Сумрак се спускаше в студената лаборатория. Сега стените й от бели бяха придобили призрачно син цвят. Докторът бързаше. Студена пот изби по челото му. Знаеше какво е. Не! Не! Само не и С004! Това щеше да е биологична катастрофа! Почти беше стигнал до стъкления аквариум, когато се чу взрив и звук от падащи стъкла. Доктор Леви примижа и лицето му застана в гримаса на ужас и болка. След миг се срина на мраморния студен под. Очилата му се строшиха на хиляди парченца. Нямаше време дори да извика. Леви агонично загърчи тялото си. Последното нещо, което щеше да запомни е студена плът и стичащата се кръв от сънната му артерия. Каквото и да станеше нещата вече бяха извън контрол!

***

Лара уморено влачеше петнадесет сантиметровите си токчета. Тази вечер не беше от добрите й. Никакви клиенти! Зелената й къса пола откриваше червените й жартиери. Бюстието й следваше извивките на черната й кожа. Яркото червило изглеждаше още по-ярко в сенките на нощта. Улицата беше мрачна, празна и зловеща. Сякаш дърветата с тежките си сенки се бяха превърнали в демони. Лара потръпна. Не беше от студ. Усещаше нещо странно във въздуха. Сякаш някой я следеше. Помисли, че е някой перверзник, но повечето й клиенти бяха такива. Тъкмо понечи да се обади на сводника си, когато усети, че нещо се заби във врата й. Лара се свлече на земята и мракът я обгърна завинаги.

***

„Стоун!" - Извика Гриша от мрака. Той беше висок мъж от руски произход със златно руса коса, пригладена назад с много гел и пронизващи тюркоазено сини очи. Устните му бяха свити на черта, а лицето му излъчваше някаква необуздана свирепост. Агент Стоун дори и не му обърна внимание. Той беше австралиец. Беше загубил окото си при една операция преди три години. Стоун беше набит мъж с черна превръзка на окото, а другото беше в мастилено зелен цвят. Цялото му лице беше със смразяващи белези, а по тялото си имаше хиляди татуирани келтски символи. С това искаше да покаже произхода си. Устните му бяха малки и плътни. Косата му платинено руса, небрежно падаше върху челото му. „Стоун! Това е моя работа! Да не си... О, Стоун! Стоун!"-  Гриша крещеше  гневно. Стоун беше приключил, докато колегата му дойде. Когато Гриша застана до отворената врата на лабораторията изпадна във вцепенение. Очите му гледаха неразбиращо. Стоун държеше пистолет със заглушител. Гриша погледна към сърцето си. Пронизваше го остра болка. Видя кръв. След секунда лежеше безпомощен на земята. Стоун се хилеше със задоволство. После продължи работата си.

Трупът на доктор Леви стоеше в краката му. Във врата на доктора имаше две огромни дупки. Стоун, коленичил до него изръмжа, а лицето му беше страховито: ,,Проклетият проект! Проработил е! Проклетото FBI! С004! Свръх раса!? Не и при Стоун! Аз съм проектът!" Стоун се изправи и взе тубата с бензин. Поля цялото  помещение и постави две бомби с С4. После се захили някак маниашки и подпали всичко! Трясъкът беше оглушителен!

***

Чикагската полиция се беше изсипала в тъмната уличка. Малоун и Едуин оглеждаха местопрестъплението. Таня повдигна трупа и погледна към Малоун: ,,Да я качваме и към моргата! Не съм виждала подобно нещо..." Малоун се подсмихна иронично, а сините му очи се впериха в зелените й: „Хайде, Таня! Всичко очаквам, та тя е..." Таня се вбеси и изръмжа: „Проститутка! Тя е живо същество... или поне е била! Действай... Малоун!" Малоун сбърчи гъстите си вежди в знак на недоволство. Изсумтя нещо под нос, което предизвика присмеха на мексиканския му колега с еврейска кръв.

Едуин имаше ясни еврейски черти. Черни очи и черна коса. Изпито лице и гърбав, орлов нос. Малоун на свой ред беше висок мъж с добро телосложение, сини очи и закачлива усмивка. Таня, рускиня по произход, имаше зелени очи и гъста, къдрава черна коса. Никой не можеше да отрече, че Малоун много си падаше по нея!

Млоун влезе в тъмната морга. Таня беше готова. Никога досега не беше виждала подобно нещо. Чернокожата жрица на нощта имаше две прободни рани на врата. Анализът й показа, че са от ухапване от прилеп. Прилеп да изсмуче кръвта на цял човек!? Не! Нещо не беше наред. Малоун познаваше този тъжен поглед. Бяха я втасали! Той свъси вежди и попита: „Какво има, Таня?" Таня повдигна тънките си изрисувани вежди: „ Прилеп!" Малоун погледна неразбиращо: „Прилеп!? Ти на луд ли ме правиш или е заради..." Малоун смяташе да се защити, защото Таня беше бивша проститутка, а той мразеше тези жени. Е, не и нея! Тогава Таня му набута папка в ръката и пак повдигна вежди: „Прилеп!"

Малоун не разбираше как е възможно. Едуин беше преровил всичко за прилепите... и не се връзваше... Вампири! Боже, това е лудост! Вече беше три, а бяха до никъде! Тъкмо се канеше да си тръгва, когато Едуин нахълта в кабинета му и размахвайки една дебела папка му извика: „ВИЖ!" - беше пребледнял като платно, а ръцете му трепереха, но не от кофеина, който беше погълнал, а от ужасяващото разкритие, което стоеше на бюрото му.

***

Хотелската стая беше потънала в мрак. Младият мъж стоеше на леглото и тялото му се тресеше от конвулсии. Имаше татуиран номер на ръката. Цялото му тяло беше бледо и изцапано с кръв. След миг всичко затихна и той се съвзе. Мракът ставаше все по-гъст. Плъховете не му се отразяваха добре. Беше време за лов!

***

„Лоугън какво става тук?" - Агент Роуз беше навъсила вежди и гледаше неразбиращо. Лоугън Пейн беше изпълнителен директор на специалния отдел на ФБР за изследвания върху човешкия геном. Пейн беше роден 42-ра година. Помнеше войната. Тя именно го беше поставила в инвалиден стол. Той обърна стола си към Роуз. Видя дебелата папка на бюрото си. Нещата бяха излезли от контрол. Дано не знаеше за руснаците. Тогава можеше да се усложнят нещата. Сега трябваше да й каже, а после... да я премахне. Последното щеше да е лесно. Той се усмихна и започна с бавен и студен тон стягането на примката: „Роуз... Виждам, че вече знаеш. Това е секретен проект на Бюрото под мое ръководство. Този проект стартира в разгара на Студената война. Целяхме да създадем идеалното биологично оръжие, за да държим руснаците. Направихме множество експерименти включително и такива с хора и животни. Този проект продължи твърде дълго. Беше въпрос на време да излязат нещата извън контрол прочела си тайните досиета на отдела. Това не трябваше да правиш... Но да се върна на темата. Правихме експерименти с хора. Кръстосахме човешки гени и на прилеп, който се храни с насекоми. Оттам идват може би легендите за вампирите. Кой знае?! Аз знам само едно. Ние създадохме свръхчовек. Ние сътворихме съвършения човек и машина за убиване. Единственото „неудобство" е, че се храни с кръв. Като вампирите. Живее само нощем и убива всеки, който не е от неговия вид. Лошото, обаче е, че съвършенството не бе пълно. Клетките мутират с огромна скорост. Тялото на обект С004 се разтърсват от нестихващи конвулсии през целия ден. Когато настъпи нощта от обикновен човек се превръща  в нещо, което може да смрази дори и моята кръв. Кръвта му е с черен цвят, което се дължи на специфични кръвни мутации. Телесната му температура е 0 градуса по С. Когато падне мрак лицето му се окосмява и му израстват огромни зъби... и започва лов. Агент Роуз вижте това." Лоугън подаде на недоумяващата агентка малка черна папка. Роуз сбърчи чело. Кафявите и очи се впиха озадачено в Лоугън. Стори и се още по-чудовищен. Лицето му сбръчкано от времето беше замръзнало в ехидна гримаса. Сините му очи я гледаха изпитващо. Роуз потръпна. Почувства се като в Гестапо. Роуз осъзнаваше, че е разкрила нещо, което трябва да се погребе. Тя погледна към Лоугън. Лицето й се вкамени, а в очите й се появи невиждана решителност: "Лоугън, ти си чудовище! Това е случаят с проститутката, а това с доктор Леви." Тя подаде безизразно обратно папката: "Знам, че нещото е избягало. Също така знам, че експлозията е предизвикана умишлено. Знам, че трябва да ме премахнете, но искам първо да завърша случая!" Лицето на Лоугън стана смразяващо студено. Той се приближи до лицето на Роуз, така че тя усещаше дъхът му: „Не, Роуз. Аз съм Създателят! Имаш 24 часа живот!" Роуз изтръпна, но по нищо не личеше на изражението й. Тя само отвърна студено: „Слушам... сър." Лоугън се подсмихна и изчезна в мрака. Роуз постоя две минути. Взе папките и излезе.

***

Едуин още трепереше, когато Малоун вдигна поглед от папката. Беше блед като платно: „Откъде го взе?" Едуин се втренчи в сините му очи: „Роуз." Малоун се облегна назад. Не откъсваше поглед от Едуин: „Хубаво е, че сте заедно. Това е секретен проект предполагам?" Едуин не можа да стаи страха си повече: „То е реалност партньоре! То е навън!" Малоун изтръпна. Беше залавял всякакви отрепки, но никога досега не беше в ролята на стръв. Имаше само един начин да спрат това чудо. Трябваше да го привлекат обратно в клетката!  

***

Роуз знаеше, че има чужд агент внедрен във ФБР. Проклетият Стоун! Знаеше къде да го открие. Беше време за купон!

Роуз сплете гъстата си черна коса. Облече червената си бляскава рокля. Постави 15 сантиметровите си токчета и отиде в бар „The Crow". Там се събираха всякакви отрепки, включително и Стоун! Беше в пълна готовност. Преди да заключи доволно потупа пистолетът вмъкнат в жартиера й.

Барът беше малък и запушен. Погледът й се спря на няколко травестита и три стриптизьорки. После веднага разпозна една тъмна фигура в най-мрачният ъгъл на бара с чаша мартини и облак непрогледен дим наоколо. Веднага се запъти към Стоун. Изведнъж усети, че някой стиска до болка ръката й. Когато се обърна видя красив 30 годишен младеж с черни очи и пленяваща усмивка. Той я заговори пръв: „ Извинете ще може ли да Ви помоля за един танц?" Роуз се намръщи и издърпа ръката си, но после се усмихна и каза ведро: „С удоволствие! Само да ида до тоалетна и се връщам!" Младежът кимна и се обърна към бара. Роуз рязко се завъртя и трескаво започна да търси Стоун. Гущерът се беше изплъзнал! Но какво пък можеше да се позабавлява. Имаше само 24 часа! Тя се върна при бара. Младежът я пое в обятията си. Чувстваше се странно. Изведнъж усети как нищо не вижда. Настъпи пълен мрак.

***

Стоун се хилеше тъпо. Беше приспал Роуз. Сега оставаха ченгетата.

Едуин и Малоун стояха в моргата. Таня лежеше облечена в елегантна черна рокля и с високи обувки. От малиновите й устни се стичаше кръв. Кожата й изглеждаше още по-бяла и сияйна. Около нея имаше локва кръв. На стената пишеше с черно мастило. „ФБР, Роуз!"

Малоун взе тялото на мъртвото момиче и започна да плаче. Едуин сложи ръка на рамото му и въздъхна отчаяно: „Ами Роуз? Съжалявам, братле..." В думите му се криеше дълбока покруса и тъга, но и страх. Картите бяха на масата, а играта беше загрубяла. Малоун нищо не отговори. Пусна трупа и тръгна навън. Едуин го последва. Знаеше какво ще прави. Време беше за шоу. Малоун излезе пръв. Нощта беше непрогледна. Едуин си помисли, че е много зловещо с това лунно затъмнение!

Тогава видя странно проблясване. Острието се впи в партньора му. Не! Малоун падна мъртъв. От корема му стърчеше кама.Едуин беше вцепенен. Не можеше да повярва. Какво беше това? О, Господи! Изведнъж му проблесна. С004! Едуин понечи да каже нещо, когато усети болка в тила си. Едуин падна мъртъв.

Стоун се изкикоти в тъмното. Острите му зъби проблясваха зловещо, а козината му беше настръхнала от задоволство. Последва силен взрив и всичко потъна в светлини и пламъци.

***

Роуз се събуди в пълен мрак. Беше малко замаяна. Усети нещо ледено в скута си. Змия! Изтръпна, но когато дойде на себе си видя, че е човек. Чакай малко! Това беше онзи от бара! Спеше в скута й. Знаеше, че Стоун е замесен. Проклетник!

Единственото, което си спомняше беше страхотната нощ прекарана с този мъж и невероятното вино, което бяха споделили. Не беше забелязала нищо „вампирско" в него. Дори сега изглеждаше толкова... колко й се виеше свят. Всичко беше в мъгла. Какво ставаше?

Младежът се събуди. Притеснено погледна Роуз и след това погали лицето и се усмихна: „ Ш-ш-ш-ш!" Постави пръст на устните си и й се усмихна. Роуз реши, че е по-разумно да замълчи. После младежът заговори. Гласът му беше мек и някак омайващ:

" Роуз, моля те за тишина. Знам, че знаеш за С004. Аз съм С004. Трябваше да те убия, но... нямах избор. Те не ми оставиха! Не те убих, защото те обикнах. Аз не съм чудовище! Хранех се само с плъхове, котки и кучета... Проблемът е, че има още един! Той е агресивен. Никой не знае, че сме двама. Руснаците изпревариха американците... всичко е извън контрол! Ако има свръх раса, то аз съм неин представител. Моят брат е по-силен, но търпи повече мутации. Руснаците са разработили по-силен убиец от С004. Той е по петите ни. Ще се справи с всичко и всеки. Лоугън е двоен агент, Роуз. Аз съм негов син. Виж какво направи с мен! Сега се пази Роуз! Сбогом!" Сърцето на Роуз се сви, а стомахът й се преобръщаше. Докато каже нещо младежът беше изчезнал в мрака. Не можеше да повярва. Изправи се. Точно тогава усети, че нещо я задушава. Чу странен звук и неистов крясък. Обърна се. Нищо не виждаше. Изведнъж ослепителната светлина нахлу в стаята. Празен склад и окървавено тяло. Роуз се затича към трупа. Погледна и се изправи озадачено. Лоугън. В ръката му имаше пистолет. Тялото му беше разкъсано. Реши, че е време да се маха. Панически побягна към открехнатата врата. Събу токчетата си. Имаше риск за нея, ако останеше с тях. Навън я посрещна непроницаем мрак. Тръгна напред, но спря. Стоун стоеше пред нея и се хилеше.

„Здравей, красавице! Искаш С004?! Имаш го. Искаш да видиш как действа?! Виж това!" Роуз не смееше да мръдне. Сърцето й се беше качило в гърлото. Тя взе подметнатите папки от Стоун. Очите й се напълниха със сълзи и гняв. Тя загаси подхвърленото й фенерче и се приближи до Стоун. Гласът й беше леден: „Стоун? Или Алексеевин. Не ме интересува! Първо взривяваш ФБР, а сега убиваш най-скъпите ми хора?! Няма да стане!" Очите на Роуз заблестяха дивашки. Щеше да отмъсти за Едуин! Тя извади пистолета си и започна да стреля. Стоун падна на земята. Роуз изтича. От гърдите му си стичаше странна кръвна маса. Беше мъртъв. Сега й остана само да бяга.  Точно правеше планове за бягство, когато усети как нещо се забива в ръката й. Погледна надолу. Очите и излъчваха паника и болка. Стоун! Лицето му беше покрито с дълги кафяви косми, а очите му бяха червени. От устните му се спускаха два огромни зъба и се забиваха злобно в лакътя й. Роуз знаеше, че това е краят. Тогава нещо изскочи от тъмното. Нещо бързо като светкавица и сякаш помете Стоун. Роуз не знаеше какво е, а и нямаше време да мисли. Просто побягна.

Пийт стоеше до трупа на Стоун. Очите му бяха червени, а тялото му беше покрито с черна течност. Той погледна бясно към жертвата си и изчезна в мрака.

***

Край базата „Спайс" работеха множество екипи на федералните. Роуз се приближи до един агент. Не можеше да повярва на очите си. Стоун лежеше на земята. Китките му бяха отрязани, а от тях се стичаше черна кръвна плазма. По цялото му тяло имаше ухапвания. Роуз попита безизразно: „Какво е станало тук." Агентът отговори сухо: "Нищо. Шпионин." Роуз погледна неразбиращо. Знаеше за досиетата за странни случаи. Знаеше, че те ще потулят случилото се, каквото и да беше. По-добре бе да не пита, за да остане жива.

Усети студен допир. Погледна  зад себе си. Беше ужасена. Това беше мексиканецът от бара! Той се усмихна и намести очилата си: "Роуз, довери ми се. Погрижих се за Стоун. Предлагам да вървим. Уредил съм ни скривалище."

Роуз поклати неразбиращо глава. Тогава младият мъж и кимна, за да погледне назад. Роуз видя двама агенти, които зорко ги следяха. Определено трябваше да му се довери. Младежът се подсмихна и й каза: "Приятно ми е Питър." Роуз също се подсмихна и тръгна с него.

***

Десет години по-късно.

„Роуз, Роуз? Къде си, мила?" Роуз лежеше в спалнята. Питър се усмихна. Уви ръце около кръста й и я целуна. Роуз го гледаше изпитателно: "Пийт, бременна съм." Питър се ухили и я целуна отново: „Знам, Роуз."