Оная зима не искаше да си ходи. Не стига, че скова земята още през ноември, а и в началото на април затрупа със сняг цялото село. Цъфналите овошки не бяха подготвени за таз неочаквана среща с белия пакостник, та се свиха една в друга, сякаш за да се стоплят. Първите пролетни цветя бяха вече решени да излязат от топлата си постеля и напук на всичко показваха нежните си цветове над снежния килим.
Подир обед беше, когато Иван – Майстора, се връщаше по заснежената пътека към дома си. Той се клатушкаше наляво и надясно, едва се държеше на краката си. От време на време премигаше с черните си очи, та да се опомни. Толкоз се беше напил, че сякаш не можеше да познае собствената си къща. Черният му калпак се накланяше напреде и той все го наместваше върху главата си. Под черния му мустак се точеше плюнка, дето той прибърса с опакото на ръката си.
Всички го знаеха в селото като Майстора. Едно време Иван беше търсен от хората в таз околия, щото беше добър майстор в строежа на къщи. Тъй хубаво си и ...