Оная зима не искаше да си ходи. Не стига, че скова земята още през ноември, а и в началото на април затрупа със сняг цялото село. Цъфналите овошки не бяха подготвени за таз неочаквана среща с белия пакостник, та се свиха една в друга, сякаш за да се стоплят. Първите пролетни цветя бяха вече решени да излязат от топлата си постеля и напук на всичко показваха нежните си цветове над снежния килим. 

Подир обед беше, когато Иван – Майстора, се връщаше по заснежената пътека към дома си. Той се клатушкаше наляво и надясно, едва се държеше на краката си. От време на време премигаше с черните си очи, та да се опомни. Толкоз се беше напил, че сякаш не можеше да познае собствената си къща. Черният му калпак се накланяше напреде и той все го наместваше върху главата си. Под черния му мустак се точеше плюнка, дето той прибърса с опакото на ръката си.

Всички го знаеха в селото като Майстора. Едно време Иван беше търсен от хората в таз околия, щото беше добър майстор в строежа на къщи. Тъй хубаво си изпипваше работата, че никой никога не беше се оплакал от него. Ама един път, когато беше едва на трийсет години, Иван падна от покрива на нов строеж и от тогаз остана сакат. Тъй лошо си беше счупил крака, че вече пет години минаха, откак все куцукаше и не можеше да стъпва добре на него. От тогава той само ходеше да поправя някакви дребни неща по хорските къщя.  Нищожна плата получаваше за работата си, ама само тъй можеше да изхранва семейството си.

Жена му Сийка седеше до прозореца на миндера и плетеше вълнени чорапи. Въртеше чевръсто куките в ръцете си, улисана в работата си, докато край нея си играеше малката Пенка до запаленото огнище. От време на време майката отделяше поглед от плетивото си и надзърташе през стъклото. Чакаше Иван да си дойде, че уж само за дребна работа беше отишъл до къщата на грънчаря, пък вече го нямаше повече от три часа. И като го видя накрая да се задава по пътя пиян, Сийка сви розовите си устни, а изумрудените ѝ очи се наляха със сълзи. Тя подсмръкна веднъж-дваж, та да не се разплаче, оправи си синята забрадка над черните си коси и продължи да върши заниманието си.

Иван влезе вкъщи, а малката Пенка тръгна да го прегръща и да му показва новата кукла, дето майка ѝ беше изплела. Той целуна осемгодишната си дъщеричка и тя пак отиде да си играе край огнището. Сийка пък не стана от мястото си и продължаваше да плете, сякаш хич не забелязваше, че мъжът ѝ си бе дошъл. Той отиде гузен до нея и понечи да я целуне, ама тя си извърна главата и не му даде.

- Къде беше, Иване? - запита го Сийка, без да го поглежда.

- При Кольо, ма, Сийке – заваляно отвърна Иван.

- Нали уж работа щеше да му вършиш?!

- Тъй е. Свърших му я работата и той рачи да ме почерпи с една ракия...

- А пари не ти ли даде? - запита жената и най-накрая погледна с укор към мъжа си. - На нас с Пенка ракия ли да сложа на масата довечера? А и туй бебе... - отмести тя плетката настрани и погали наедрелия си от бременността корем – то също иска да яде, Иване.

- Не ми се карай, Сийче – опита се бъде нежен към нея той, та да избегне мъмренето. - Знаеш, че утре ще ходя да помагам в ремонта на старата черква. Там кметът ще ми даде някоя пара...

Сийка не му отвърна нищо. Само поклати разочарована главата си и продължи пак със своята работа. Иван разбра, че не е добре да я ядосва повече в тоз момент, та реши да иде да си полегне. Ала докато вървеше към малката соба оттатък, чу Сийка да си мърмори под носа:

- Да бях послушала мама навремето... Хубаво ми казваше тя да не се омъжвам за нехранимайко... Да бях взела Павел за мой мъж, че както ме искаше...

- Ми да беше го взела! - измърмори на свой ред Иван, ама достатъчно силно, та жена му да го чуе.

- Ми да бях го взела! - рече му тя. - Ама на, проста бях! Любехме се с тебе, та викам от туй по-важно в тоз живот няма. Да, ама не! Ако Павел ми беше мъж, сега щях да имам хубава къща, нови дрехи и никога нямаше да се тревожа с какво да нахраня децата си. Че нали си има Павел голямо стадо овце, де от месо, от вълна, мляко или глави за продан, от всичко пари вади.

- Чума да го тръшне! - изфъфли ядосан Иван и отиде да си ляга, че краката вече не го държаха.

Щом се просна на възглавницата, той си мислеше, че веднага ще потъне в блажен сън, но тъй и не успя да заспи. Главата го болеше, щото всеки път, щом Сийка заговореше за своя неизживян живот с Павел, сърцето му се жегваше от мъка и ярост. Понякога си мислеше, че тя не си говореше просто тъй, за да го ядосва, а наистина би искала да не се бяха женили. Че вече го е разлюбила и мисли за Павел, който някога я искаше за жена. Въртя се на одъра Иван, ама тъй и не заспа. Чуваше стъпките от другата одая, дето Сийка беше почнала да готви. Пак цялата къща замириса на постна чорба, каквато жената слагаше на масата всяка вечер за семейството си.

Туй безпаричие измъчваше много Иван. Той си представяше, че ще бъде друг живота му с неговата любима. Искаше да работи много, че да издигне за нея голям палат, в който да му народи много деца. Все казваше, че ще ѝ купува много дрехи от града и украшения, с които да се гизди като излиза навънка. Ама след онуй тежко падане, всичките му мечти се сгромолясаха. Готовите пари бързо си заминаха, че и в борчове затъна семейството. Колкото и да искаше да се труди, за да осигури по-добър живот за домочадието си, Иван не можеше да работи тъй, както преди. Таз мъка го подтикваше все по-често да посяга към чашката и той не изтърваше всеки сгоден случай да се напие.

По икиндия беше, когато Иван излезе от собата. Видя, че Сийка слагаше трапезата, а малката Пенка се суетеше край нея, мъчейки се да помага на майка си. Той остана известно време на мястото си, наблюдавайки двете любими на сърцето му момичета. Тежкият корем на жена му беше толкоз едър, че бабите в селото казваха, че може и близнаци да се родят. Още гърла за хранене ще има, мислеше си Иван. Ама се надяваше с раждането да дойде и по-добро време под покрива на таз къща.

- Ще ядеш ли? - запита го Сийка и го измъкна от неговите размишления.

- Не... - рече той. - Не съм гладен. Ще се разходя малко навънка.

- Къде ще ходиш, Иване? Студено е вънка и вече е толкоз тъмно!

- Не бой се – усмихна ѝ се той. - Яжте без мене.

Взе си той топлия ямурлук и без да каже нищо повече, излезе навънка. Сийка сложи чорба в две купички и седнаха с Пенка на трапезата. 

Дълго време се скита Иван из улиците на селото. Беше тихо и сякаш никой друг нямаше по туй време навънка. Пусти бяха пътищата, снегът се белееше и голямата луна караше заблудения човек да се ориентира в нощта. Като минаваше покрай къщята, от дворовете залайваше по някое куче, което нарушаваше настъпилата гробовна тишина.

Без да усети кога, краката на Иван - Майстора сякаш сами го бяха докарали пред дома на Павел. Неговият имот беше един от най-хубавите в околията. Голяма къща имаше, на два ката. Весела детска глъчка се чуваше отвътре, щото той имаше вече пет деца от жена си. Дворът му бе широк, богат, с голям чардак, под който лятос се сбираха гости до късно. По-встрани от къщата беше кошарата, в която блееха агнетата, родили се в началото на годината. По шума на хлопките, дето се чуваше от там, ставаше ясно колко голямо стадо бе се сгушило на топло сред сламата.

Неизмерна завист изпълни сърцето на Иван. Сякаш цялото му тяло затрепери, виждайки колко богато и честито живееше Павел със своята челяд. Навремето те бяха двама другари. Наедно отраснаха и тичаха с още няколко момчета от селото по къра да гонят диви зайци. Безчет магарии бяха правили те и тъй всичко си споделяха, докато не станаха вече големи ергени за женене. Тогаз и двамата си изгубиха ума по Сийка. Още първия път като я видяха на седянката, тая мома се настани в сърцата им. В двама съперника се превърнаха Иван и Павел. И двамата се мъчеха да впечатлят Сийка, щото освен умела плетачка и готвачка, тя беше красива девойка. Очите ѝ все бяха свенливо сведени към скута, а кожата ѝ бяла като мляко. Ала усмивка върху сочните ѝ устни пораждаше само лицето на Иван. Него тя избра за свой спътник в живота и туй разби сърцето на Павел. От тогаз двамата другари вече не се поздравяваха. Даже не се поглеждаха, като се разминаваха по улицата. Всички в селото знаеха що се беше родила таз вражда помежду им. Ала вярваха, че времето ще отмие всичко лошо и пак ще ги видят един ден наедно. Но туй време тъй и не идеше...

Агнетата в кошарата не спираха да блеят и туй отмести вниманието на Иван от богатата къща. Той не беше идвал пред имота никога, щото не щеше да гледа колко хубав живот е можела да има Сийка, ако бе избрала да стане невеста на Павел. Погледна той към кошарата и една мисъл го прониза като мълния. Той поклати главата си, сякаш да се разубеди сам, че туй дето се бе родило в главата му, не е на хубаво. Обърна се назад, решен да си отива по живо по здраво. Ала за миг се спря. Пак пред очите му се появи образът на Сийка, която сипваше постна чорба на дъщеря им. Ах, как му се искаше да я зарадва! Искаше да занесе месо у тях, с което жена му да сготви богато, та хубаво да се нахранят всички! И без да мисли повече, Иван се реши да открадне едно от агнетата на Павел!

Сниши се той в тъмното, чакайки да замре глъчката в къщата. Искаше да се увери, че всички са си легнали и тогаз да се помъчи да влезе в кошарата. Студен вятър беше тръгнал да върлува в туй време. Иван се загърна в топлия ямурлук и напипа в единия си джоб ножчето, дето беше мислел, че е изгубил някъде. Изкара го той и почна да дялка една пръчка, дето беше намерил край себе си. Тъй премина в очакване цял час. Чак тогава Иван като се ослуша, разбра, че семейството на Павел си е легнало. Надигна се той и погледна пак към къщата. Тъмнееше се и сякаш всичко наоколо бе потънало в дълбок сън.

Нямаше повече време за губене. Иван заобиколи имота и отиде до оградата, зад която бяха запрени овцете. Всяка сутрин, в хубаво време, тука идеше овчар, който извеждаше добитъка от кошарата на паша. Целият път се изпълваше със стадото на Павел, та чак до ливадата, на която по цял ден си пасяха животните. Сега обаче всичко бе потънало в мрак. Затуй Иван прескочи с усилие оградата, че сакатият му крак затрудняваше работата и се озова във владенията на своя някогашен другар. Заоглежда се пак предпазливо, за да се увери, че никой нямаше наоколо, за да го види, че беше навлязъл в чужд имот. След туй тръгна към вратника, зад който блееше добитъкът. Една тежка греда беше турена напречно, за да не могат овцете да излязат навънка. Иван си пое дълбоко дъх. Свали гредата и отвори внимателно.

В агъла беше топло. Между дъските на навеса се процеждаха снопове лунна светлина. Овцете бяха учудени, че някой непознат идеше при тях по туй време. Хем бяха любопитни към нечакания посетител, хем се бояха от него и се отместваха назад, когато той доближаваше. Край Иван се чуваха хлопки, които минаваха край него и се отправяха към другия край на кошарата. Той присви очите си, за да може да вижда по-добре. Тогаз видя няколко бели агънца, които бяха свити едно в друго и гледаха уплашено към него. Той се подсмихна под черния си мустак. Тръгна напреде и мъчейки се да сграбчи едното агне за крака, животното се изплъзна от ръката му и той падна на земята. Почна да ругае тихо, ала действието му беше притеснило вече животните. Те тръгнаха да се лутат насам-натам, блееха уплашено. Иван знаеше, че не му остава много време. Ако не искаше да бъде уловен тука, той трябваше час по-скоро да хване някое агне и да се пръждосва.

Стана пак на краката си и видя де се бяха скрили беззащитните агнета. Иван потърка ръцете си в готовност и се хвърли бързо върху едно от добичетата. Затисна го с едрото си тяло, а останалите се разтичаха в различни посоки. Уловеното агънце започна да блее жално, докато Иван се мъчеше да го хване тъй, че да не му се изплъзне от ръцете. Животното извисяваше измъчения си глас, с което всяваше още по-голям смут в кошарата. Комшийските кучета се разлаяха. Скоро някой щеше да дойде да види що ставаше тука!

В тоз момент Иван изкара чевръсто от ямурлука си ножчето, с което по-рано дялкаше пръчката навънка. Сърцето му трепереше от притеснение, а ръцете му сякаш умаляваха. Той почна тихо да нашепва молитва, а очите му се напълниха със сълзи. Уловил агнето под едрото си тяло, той успя с няколко бързи движения в тъмното да изкара езика му и да го отреже. Кръвта се разля топла по измръзналите му ръце. Добичето спря да блее, но още по-уплашено риташе с крачетата си, мъчейки се да се измъкне от смъртоносната хватка и да подири убежище при майка си. Ала Иван хвана предните му крачета с едната си ръка, а задните - с другата и го преметна през врата си. 

Тръгна той да излиза от кошарата. Отвори вратника внимателно, побутвайки го с крак. Ала вятърът бързо сграбчи вратата и я разтвори широко пред крадеца. Уплашените животни видяха спасение в бягството от кошарата и се насочиха панически да тичат към изхода. Иван се измъкна преди тях, а след него овцете тръгнаха да излизат навънка. Блееха разтревожени и разнасяха силната песен на хлопките, висящи на вратовете им. Иван се завтече час по-скоро да прескача ограждението. Уловеното агне не спираше да се бунтува и затрудняваше още повече бягството на крадеца. Но въпреки трудностите, той успя да прескочи оградата и тръгна да се скрие в мрака, за да си отдъхне.

Отдели се встрани на безопасно разстояние. От там, той видя как светлина се изля из цялата къща на Павел. Започна някакво суетене по двора, разнесоха се гласове. А овцете, излезли от кошарата, не спираха да блеят и да създават още по-голям смут. Иван почака известно време, снишил се в тревата, държейки агнето здраво в ръцете си. Наблюдаваше как Павел и двама-трима комшии прибраха добитъка пак в агъла. След туй всичко се успокои и наоколо пак потъна в тишината на нощта. Тогаз Иван стана и тръгна да се прибира доволен към дома си.

На другия ден в селото се говореше, че някой е влизал в имота на Павел и е откраднал едно от агнетата му. Хората се чудеха и маеха кой може да е посмял да посегне към чуждото имане. Носеха се разни слухове за един беден момък, който не беше с всичкия си и ходеше да проси по къщята милостиня. Други пък казваха, че може да е някой от циганите, дето наскоро бяха крали кокошки от една бабичка. Но каквито и предположения да правеха селяните, никой не споменаваше дори името на Иван – Майстора. Щото колкото и бедно да живееше семейството му, никой не би си и помислил, че толкоз добър и честен човек като него, би могъл да открадне добитък от своя някогашен другар.

А в тоз ден на трапезата в къщата на Иван имаше истинско угощение. Сийка беше изпекла месо, направи чорба, че имаше и за още няколко пъти да сготви. Колкото и вкусно да ѝ беше яденето, сякаш все ѝ оставяше един горчив вкус в устата. Тя не запита мъжа си откъде беше взел туй агне. Но не беше глупава жена. Той пък дума не отвори за таз кражба. Беше заличил всички следи от заколването на добичето в двора си. Друг път щеше да изсуши кожата и да я продаде на пазара, ала тоз път я зарови дълбоко в земята, заедно с окървавените си дрехи.

След няколко седмици Сийка роди. Здраво и едро момченце проплака под покрива на таз къща. Отвънка слънцето напичаше и сякаш пролетта приветстваше новороденото. Роднини и комшии се стекоха да поздравят семейството. Носеха им дарове и благословии, с които да орисат мъжкото чедо на Иван. Изненадващо за всички, дойде пред дома им и Павел. Той водеше завързано на една червена връв агне, което блееше след него. 

- Дошъл съм да те поздравя за мъжката рожба, Иване – рече той. - Господ здраве да му дава!

- Амин! - отвърна му Иван. - Аз не съм очаквал да те видя някога тука...

- Е, и аз не очаквах, че ще те видя някога у нас – засмя се Павел.

Иван не разбра думите му. Не чака дълго време Павел, когато изкара от пояса си едно ножче и го подаде на другаря си. Той го взе и лицето му застина в изумление. Той съвсем беше забравил за своя нож, с който бе прерязал езика на агнето през оная нощ. Осъзна, че го е забравил в кошарата и туй го бе издало за кражбата. Погледна виновно към Павел. Понечи да му каже нещо, ала той вдигна ръката си, за да го възпре. Подаде му червената връв и рече:

- Туй е моят армаган за твоя син. Жив и здрав да бъде!

Очите на Иван се напълниха със сълзи. Брадичката му затрепери, а Павел се обърна и си отиде. Агнето заблея. Сякаш гласът му прониза душата на Иван. Той затрепери и заплака на прага на дома си като малко дете.

Времето минаваше неусетно. Месеците се изнизваха бързо от броеницата на времето и скоро се превръщаха в година, две, три... Животът под покрива на Иван и Сийка се бе променил. Вече не бяха толкоз бедни, щото с всяка спечелена пара, те купуваха по някоя кокошка, гъска или агне. По двора им тичаха добичетата, с които децата си играеха. Иван ходеше всеки ден да си търси по някоя работа в близкия град и вечер не се връщаше с празни ръце. Сийка пък плетеше във всяка свободна минута и продаваше чорапите на пазара. Пенка вече беше достатъчно голяма и помагаше на майка си с къщната работа, за да може тя да има повече време за своите плетива.

А момченцето, дето се роди, нарекоха Павел. Иван реши тъй, а колкото и да се противеше на решението му Сийка, не можа да го разубеди. Детето растеше здраво, беше едро, с червени страни. Ала колкото повече порастваше, толкоз по-ясно ставаше, че никога не ще проговори. Малкият Павел тъй и не можа да каже една дума. Издаваше само звуци, с които се мъчеше да каже нещо, но трудно биваше разбран. Сякаш езикът му беше отрязан! Ходеха по манастири, лечители и баячки, ама нищо не помагаше. Колкото повече време минаваше, толкоз повече се обвиняваше Иван за проклятието, застигнало сина му. А укорителният поглед, с който Сийка го гледаше всеки ден, беше наказание, дето той трябваше да изтърпи до края на дните си.