Проклятието на Ротингер, 4-та, последна част

новела на ужасите

6

       Когато спряха пред портала, къщата на Ротингер не се виждаше заради гъстата мъгла. Хари отключи и тримата тръгнаха по студената алея. След малко силуетът на сградата се очерта, а щом наближиха шадравана, цялата й гротескна външност се разтла пред очите им.

       - Усещам го с всяка фибра на тялото си - каза Ана и спря изведнъж, загледана към входната врата.

       - Добре ли сте, госпожо Огъст? - попита Хари.

       - Да, всичко е наред. Просто не съм идвала от толкова време и всичко ми е някак странно.

       Тя постоя около минута, сетне с решителна крачка тръгна напред. Хари отключи вратата и тримата влязоха в широкото преддверие.

       - Нагоре. Зная, че е някъде там - възрастната жена тръгна по стълбите и Хари предположи, че ще завие към стаята с повдигнатия под в края й. Карла стъпваше мълчаливо редом с тях, като в изражението й се четеше силен страх.

       След като изкачи стъпалата, Ана наистина зави надясно и влезе точно в тази стая, през отворената й врата.

       - Господи, тук е. Вече го усещам много силно. В тая стая живеехме с майка ми.

       - Според мен е в онази платформа в края. Защото тук няма нищо друго.

       Жената бавно закрачи към платформата и застана пред нея, цялата разтреперана. Карла отиде до нея и я прегърна. През прозореца мъглата изглеждаше като плътен сив пух.

       - Точно на това място е най-силно - с изтънял от ужас глас процеди Ана.

       - Трябва да го разбием. Но как? - попита Хари, които стоеше зад тях.

       - Долу... долу, до входа за поляната имаше дървена работилничка.

       Мъжът се обърна и хукна по стълбите, а няколко минути по-късно се върна с голям млат.

       - Пазете се! - смело нареди той и стовари тежкия чук в платформата, която се разтресе. Той удари още веднъж и малко парче бетон се откърти от ръба. Внезапно зад тях се появи бръмчащ ЗВУК, наподобяващ жуженето на бръмбар. Карла и Ана се обърнаха. Звукът постепенно се усили и заприлича на човешки глас. Хари също свърна глава и се заслуша. В този момент нещо БЛЪСНА Ана с такава сила, че тя се удари в стената и падна на пода!

       Карла се наведе, за да й помогне да се изправи, но старата жена я спря.

       - Продължавайте. Аз съм добре - след което стана и се подпря на прозореца.

       - Според мен е по-добре да се махаме - предложи й Карла.

       - Не! Не и в този момент! - опонира жената.

       Хари, който засега оставаше незасегнат от силата, замахна пак, стовари млата и по средата на платформата се образува голяма пукнатина. Още веднъж... и половината платформа се раздроби на големи парчета. Зейна кухина - кухина с найлон. Хари продължаваше да вдига големия чук и да удря встрани от кухината. Във въздуха, редом с бръмчащите звуци се появи задушлива, скверна миризма. А силата отново блъсна Ана, заедно със стоящата до нея Карла и ги отпрати назад.

       - Спри! Спри! - извика Ана.

       Хари удари още два пъти и голяма част от бетонната платформа се строши. В кухината имаше нещо, увито в найлон.

       Труп!

       - Намерих го! Намерих го! - въодушевено обяви той.

       В този момент звуците спряха. Карла и Ана плахо се приближиха и погледнаха. В чувала наистина имаше труп. Беше почернял като въглен - навярно заради разложението или съсирената от преди десетилетия кръв.

       - Това е Престън Ротингер. Значи тук са го погребали - каза възрастната жена.

       -  Боже мой, това е дядо ми. Истинският ми дядо - Хари гледаше чувала с увитото тяло.

       - Мисля че трябва да уведомим полицията - предложи брокерката.

       - А ако ни питат как сме го открили? - попита Хари.

       - Просто сме почиствали къщата.

       Тогава Ана застана пред тях и рече с изненадващо бодър глас, сякаш внезапно се бе абстрахирала от случващото се, или се бе подмладила поне с няколко години:

       - Според мен трябва да го погребем в семейното гробище в края на двора, където са погребани другите членове на семейството му. Ако уведомим полицията, ще откарат трупа в болницата, ще има експертизи и разследване и накрая ще се стигне до заключението, че няма как да се открие убиеца.

       - А така ще успеем ли да потушим проклятието? – попита Карла.

       - Мисля че ще успеем. Обикновено духовете на убитите хора се успокояват, щом се разкрие тайната им. А ако не успеем, ще трябва да разрушим или запалим къщата, тъй като къщите са неразривно СВЪРЗАНИ с местата, които духовете са обитавали.

       Хари стъпи на платформата и се наведе да вземе чувала, но в същия момент трупът се размърда и от него проехтя писклив глас.

       - Господи - мъжът отстъпи назад.

       Ана отново застана на преден план и започна да говори бързо:

       - Престън, успокой душата си. Това, което направиха с теб, беше грозно и навярно аз имам пръст в него. Но ти трябва да простиш, защото Хари и Карла, както и другите потърпевши от твоя гняв, не са виновни за деянието, което са сторили Лейла и Роджър.

       Трупът в чувала се замята като подивял между бетонните късове. Звукът, издаван от него, стана по-силен и по-дрезгав. Карла и Хари стояха прегърнати зад старата жена и вдървено гледаха случващото се.

       - Престън, моля те. Прости ни. Ако не на мен, поне на тези млади хора, които с нищо не са заслужили. Хари е твой внук...

       Неведомата сила отново се разяри и изтласка Ана назад. Тя се блъсна в Хари и Карла и остана права. Трупът продължаваше да се мята и квичи.

       - Престън, Спри! Престън спри! - не се предаваше старицата.

       Нещо невидимо удари прозореца и стъклата с разтресоха. По стените и тавана прозвучаха безброй глухи удари и върху пода се посипа стара мазилка. Някой заблъска и по вратата. От нищото се появи дълбок, гърлен РЕВ...

       - Престън, СПРИ! Заповядвам ти! - силният глас на Ана надделя над рева и ударите, а самата тя се бе хванала за главата и като че ли опитваше мислено да повлияе на призрачната сила.

       Внезапно стаята започна да се изменя. На мястото на голия кабел на тавана се извиси изящен полилей от ромбоидни кристали, на прозореца се появиха копринени пердета, подът се покри с червен персийски килим, а полуразрушената платформа в ъгъла изчезна. Материализираха се голям скрин и две легла - едно то по-голямо, другото по-малко. Хари, Ана и Карла стояха в края на стаята и изумено наблюдаваха ставащото пред погледите им.

       В стаята се появи момиче в дълга бяла рокля, което кротко стоеше до прозореца.

       - Това съм аз... - глухо изрече Ана.

       Тримата отидоха до момичето и Хари опита да го докосне, само че пръстът му потъна в плътта - сякаш то бе от дим. Отвън времето също се бе сменило - мъглата бе изчезнала, а небето се бе стъмнило и се бяха появили черни облаци. Просветна силна мълния и Хари видя на поляната същия образ, който му се яви преди два дена. Момичето се обърна рязко, хукна към вратата, отвори я и излезе от стаята. Ана, Хари и Карла кротко го последваха в коридора.

       Стълбището и преддверието също изглеждаха различни. Долу имаше няколко големи кресла и маса по средата, а стълбищните парапети бяха от здрава полирана дървесина. Усещаше се романтиката на миналото - около прозорците, над вратите и по столовете висяха изящни украшения. За миг Хари отново си представи, че е английски граф, но съзнанието му веднага отхвърли тези мисли - бяха твърде нелепи в тази ситуация. Откъм крайната стая - същата, в която Хари се бе нанесъл - се чуваше плач на бебе, А пред вратата й стояха мъж и жена.

       Лейла и Роджър...

       Хари ги позна - от снимките на баба си и от спомена за Роджър, който сега изглеждаше много по-млад.

       Малката Ана тръгна към тях и им каза нещо тихо, те й отговориха също тихо и тя се върна в обратно стаята си.

       - Напред - подкани ги Ана и те бавно я последваха към стаята с плачещото бебе, в която бяха влезли Лейла и Роджър. Тримата минаха през затворената врата, сякаш самите те бяха призраците в къщата.

       Вътре не бе много по-различно от това, както го бе заварил Хари - с тази разлика, че непосредствено до леглото имаше малък детски креват, в който лежеше плачещото бебе, а по прозорците се спускаха бели копринени пердета.

       Малката Бриджит...

       Роджър и Лейла стояха напрегнати до стената. И двамата бяха обвити в меко сребристо сияние. Всъщност, всичко тук бе обвито в меко сребристо сияние - една частица от миналото, възпроизведена като на кинолента в настоящето посредством незнайни, неестествени закони. Можеше да се чуе разговорът на мъжът и жената, макар че думите звучаха провлечено и заглушено.

       "Готов ли си?" - попита го Лейла.

       "Готов съм. Дано само малката се справи" - отговори Роджър и по лицето му изгря крива усмивка.

       "Ще се справи, скъпи мой. Убедена съм" - окуражи го тя и го целуна.

       Хари, Ана и Карла мълчаливо стояха в средата на стаята и наблюдаваха призрачното представление.

       Отдолу се чуха тромави стъпки по дъсчения под.

       "Идва!" - Роджър се напрегна целият.

       Стъпките приближаваха - като в онази нощ, когато Хари беше сам в същата тази стая, с чаша бърбън в ръка, мислейки си за Тамара.

       - Сега всичко ми стана ясно - до него прозвуча гласът на Ана.

       Гласът бе по-ясен и с по-различен тембър от гласовете на Роджър и Лейла - може би брънка реалност в това отминало събитие. Роджър и Лейла не се обърнаха към нея и по всяка вероятност не забелязваха тяхното присъствие. Престън Ротингер вече беше на площадката и скоро щеше да заблъска по вратата.

       Роджър и Лейла се напрегнаха. Хари, Карла и Ана също.

       И отново тежките УДАРИ се стовариха по вратата! Сега прозвучаха толкова оглушително, че Хари подскочи от внезапния стрес. Редом с ударите отвън проехтя силен гръм. В кревата бебето заплака още по-силно.

       Роджър леко пристъпи напред, a Лейла застана до него. Oнзи продължаваше да блъска. Изведнъж Роджър отключи вратата, отвори я и застана пред Престън, който бе насочил револвер. Лицето на Престън Ротингер беше зверско, обзето от умопомрачителна ярост.

       "Как можахте да ме предадете?" - изгрухтя с груб глас.

       "Ти не можеш да ни убиеш, Престън" - спокойно му отвърна Роджър.

       "Напротив, ще ви убия! И двамата! Накрая ще убия и Бриджит" - ръката на домакина трепереше.

       Бебето вече се раздираше от рев, а отвън небето светеше от непрекъснато появяващите се светкавици.

       "Малката ще опита да те спре и ти много добре го знаеш. Затова ми дай револвера!" - продължаваше да му говори Роджър.

       Със свободната си ръка Престън се хвана за главата и примижа от болка - навярно в същия момент Ана манипулираше разума му. През това време Роджър взе револвера му, насочи го към челото му и стреля... след секунда Престън се строполи на земята пред него. Роджър дтреля още веднъж в челото му...

       "Браво!" - възкликна Лейла и радостно прегърна Роджър. Сетне и двамата клекнаха над кървящия труп и започнаха да го пребъркват.

       В този момент Лейла, Роджър, плачещото бебе, малкия детски креват и пердетата изчезнаха и стаята стана такава, каквато Хари я познаваше. През прозореца отново сивееше гъстата мъгла.

       - Сега всичко ми стана ясно - като в транс каза Ана, която продължаваше да стои като вкаменена в средата на помещението.

       - Господи, ние видяхме "миналото". Такова, каквото е било. Роджър и Лейла са планирали да убият Престън - добави Хари.

       - Не са го убили при самозащита, както си мислех досега.

       - Иначе той е щял да ги убие. И тримата - каза Карла.

       Възрастната жена тръгна към отворената врата на стаята и излезе в мрачната площадка.

       - Използвали са ме да потуша агресията му, за да му вземат револвера и да го застрелят. А ако някой случайно чуе или види нещо, те биха доказали, че е било самозащита. После са изгонили персонала, увили са трупа в чувал, поставили са го в моята стая и са излели бетонната платформа върху него, за да го скрият - говореше жената, задъхвайки се от напрежение.

       - Накрая с малката Бриджит са напуснали къщата, като са отписали Престън от регистрите - завърши Карла.

       - После са създали свое семейство в Прегин. Планът им е бил перфектен - завърши Хари.

       - Какво ще правим сега? - попита брокерката.

       - Мисля че сега трябва да уведомим полицията и да оповестим това, което знаем. Също така, трябва да го погребем според християнските обичаи. Само така духът на Престън ще намери покой - отвърна възрастната жена.

       - И ще се отървем ли от проклятието.

       - Надявам се. Силно се надявам.

***

       По-късно се обадиха на полицията и полицаите пристигнаха след около час, като направиха оглед на мястото и взеха трупа. Привечер дойдоха криминалисти от близкия голям град Карпус, които отнесоха останките в тамошната болница, като дадоха обещание на Хари, Карла и Ана, след като приключат с изследването, да им предадат трупа за погребение. Увериха ги, че ще свършат на най-късно на другия ден следобед.

       През нощта Хари отново спа при Карла и отново правиха секс. Този път обаче невидимата сила не ги тормозеше.

       На следващия ден около обяд от полицията им се обадиха и уведомиха, че трупът е пристигнал, но заради разлагането не е могло да се установи точната причина за смъртта. Сетне Хари и Карла поръчаха ковчег от погребалната агенция, наеха гробари, извикаха свещеник от местната църква и в късния следобед погребаха тялото в двора на къщата, в семейното гробище зад поляната.

       Ана дойде на погребението, но сега изглеждаше състарена поне с десетина години, а гласът й бе старчески.

       - Още не мога да се съвзема от онзи ден - рече им тя.

       Закараха я до къщата й и на изпроводяк й благодариха, че се отзова и им помогна.

       - Вече не усещам духа на Престън Ротингер. Надявам се наистина да съм Ви помогнала, млади хора - отвърна тя и бавно се запъти към къщата.

       После Хари пожела да си събере багажа и следващите две нощи да прекара в Къщата на Ротингер. След това щеше да си отиде до Чикаго за един ден, за да вземе някои неща, а когато се върне, отново можеше да спи при нея.

       - Искам да си допиша романа, а къщата е най-подходящата база за него - каза й той.

       - Няма ли да те е страх след това, което се случи? - попита Карла.

       - Мисля, че духът на Престън Ротингер няма да ме тревожи повече. А и все пак, платих за един месец - той й намигна.

       - А мога ли да ти гостувам от време на време? Или ще предпочетеш пълното спокойствие.

       - Дори ще те задължа да го направиш. Няма по-добра муза от красива русокоса и страстна брокерка - той се усмихна широко и двамата се целунаха.

       Когато влезе в двора, беше привечер, но мястото вече не изглеждаше толкова негостоприемно, както преди – поне така му се стори на пръв поглед. Огледа предпазливо шадравана и фасадата на къщата – сега те бяха просто изящни произведения на изкуството, изоставени от преди много време. А вътре не бе така студено, както предишните дни.

       Влезе в стаята, остави сака на леглото, отвори го и пак започна да изважда нещата си – както през първата вечер. Не усещаше страх, въпреки преживяното по-рано. Чувстваше, че призракът е отишъл там, където трябва – в "светът на сънищата" - там, където отиват душите на мъртвите.

       - Почивай в мир, дядо – каза той на нищото. Дано духът му наистина да е намерил покой.

       Беше взел сандвичи и бира от бара на Оруел. Искаше щом се прибере, просто да хапне, да изпие една бира и да си легне спокойно. Надяваше се утре да е хубав ден и да има вдъхновение за писане.

       Когато изгаси лампата и си легна, отново си представи, че е английски граф. Вече бе изгонил призрака от имението си - бе разгадал тайната му, бе намерил трупа му и го бе погребал. Сега можеше да се наслаждава на първата си спокойна нощ в широката спалня и гледащ към прозореца, където безброй звезди се бяха пръснали в тъмното небе. Помощният персонал се бе прибрал в помещенията си и вътре нямаше абсолютно никой, така че спокойно щеше да се пренесе в обятията на блажения сън.

       Сънува Лейла и Роджър, баба му и дядо му, но сега бяха по-възрастни, отколкото когато се явиха като призраци в къщата. Разхождаха се по алеите на градския парк в Прегин, хванати за ръце, а обедното слънце жареше лицата им. По едно време пред тях се появи... духът на Престън Ротингер – страшен, разярен от злоба – същият, който тормозеше Хари в предишните нощи. Двамата очевидно не го видяха, защото продължиха да крачат със същото темпо. Изведнъж Харолд хвана Лейла за гушата и започна да я души – тя захриптя, падна на земята, а от носа й потече кръв. Паникьосаният Роджър клекна над нея, опита да я изправи, но след това стана, разпери ръце и изкрещя за помощ. А духът продължаваше да я стиска за гушата…

       Хари се завъртя в леглото. Целият бе в пот. Осъзнаваше, че това е сън, ала не можеше да се събуди.

       Присъни му се майка му Бриджит като много млада. Беше сама в стаята, бе облякла копринена рокля, а коремът й бе издут – навярно чакаше дете. И ето – призракът на истинският му дядо отново се появи с яростното си изражение. Той започна да удря жената в корема. Тя се хвана и се строполи на пода, като викаше „Помоощ”. Призракът вече я удряше по ръцете, гърба и хълбоците й… младата Бриджит вече губеше второто си дете.

       Хари искаше да се събуди, но не можеше. Сякаш някаква сила държеше клепачите му затворени.

       После се появи баща му Бърт. Той шофираше старото си Ауди по едно от междущатските шосета, а на седалката до шофьора имаше лист, на който бе снимана Къщата на Ротингер. Баща му бе открил нещо. И сега пътуваше към Вуол. Внезапно пред стъклото му изникна зловещото призрачно лице на Престън… Бърт изгуби контрол върху автомобила си и мина в насрещното платно, сетне за да избегне удар, кривна настрани и се удари в мантинелата. В това време огромен камион мина през колата му. А над катастрофата страховито се възнасяше "призракът".

       След това Престън Ротингер отново се материализира в Прегин, в новата им къща. Сега се намираше над стълбата за тавана и разхлабваше болтовете й. А долу, върху малкия кухненски стол, седеше възрастната му майка. След миг тежката стълба падна върху главата на жената и я просна на земята. От главата й потече гъста алена кръв.

       Хари отново се запремята в леглото, но отново не можеше да се събуди. Сънищата бяха ужасяващи и в същото време реални.

       Сънува и Тамара в болницата. Щом я видя в леглото, усети как очите му инстинктивно се навлажняват. Тамара полагаше сили да се изправи и най-накрая успя. Той чувстваше подсъзнателно, че тя ще победи коварната болест. Чувстваше силата на организма й, бунтът на тялото й. Седейки на леглото, Тамара си мислеше за него. Лицето й изразяваше непоколебима решителност. Двамата щяха да се справят. Двамата ТРЯБВАШЕ да се справят. Но, отново се появи духът на Престън Ротингер...

       - Неееееее! – извика Хари в съня си.

       Беше се материализирал до леглото й и се придвижваше към нея.

       - Нееее! Само не тя! – продължаваше да вика той.

       Призракът я повали на леглото и започна да я души. Хари се опита да тръгне към него, но не успяваше да помръдне.

       - Неееее!

       Тамара не можеше да диша. Престън лежеше върху нея.

       - Нееее!

       Главата й се размърда диво, а лицето й почервеня. Хари стоеше безпомощно зад тях.

       - Неееее! Нееее! – усещаше, че крещи в празната стая в Къщата. Беше се събудил, но хватката на кошмара не го пускаше. Жълтото тяло на луната зловещо се бе материализирало на прозореца, а лъчите осветяваха отсрещната стена.

       Усети, че къщата леко се тресе. Дали имаше земетресение? Или призракът бе наоколо? Отново нещо замъгляваше съзнанието му. Видя Ана Огъст в леглото й, будна и изплашена от нещо, с изцъклени очи. Запалената лампа в спалнята й се клатеше.

       "Престън, не" - извика тя с уморен глас.

       - Не, не, не, не! - Хари също извика и неговият глас прозвуча гръмко в тъмната стая.

       Нощното шкафче полетя от мястото си и падна върху рамото на Ана. Тя извика от болка, след което с мъка стана от леглото и отиде до прозореца, който в същия миг се отвори и я удари по главата. "Престън, не." - отново изрече тя.

       Хари тръгна напред в тъмното. Виждаше хем стаята в Къщата на Ротингер, хем спалнята на Ана Огъст.     

       Мазилка от тавана падна върху леглото на старицата. Тя изпищя.

       Хари излезе от стаята и тръгна слепешком по тъмната площадка. Къщата продължаваше да се тресе леко.

       В този момент духът на Престън Ротийгер се яви на Ана. Страшен и кръвясал, почернял от злоба, той СЕ НОСЕШЕ във въздуха към нея. Възрастната жена отиде до ъгъла и се притисна към стената. Леглото полетя във въздуха и я затисна. След това нова мазилка от тавана се посипа върху нея. Тежката стена се заклати и падна отгоре й... Ана Огъст беше мъртва.

       Хари слезе в преддверието, извади ключа и с трепереща ръка отключи вратата. Трябваше незабавно да се добере до Вуол.

       Карла се събуди от страхотен трус, който буквално разтресе голямата й къща - Хари видя това докато крачеше покрай шадравана.

       - Само не Карла! - изкрещя той на нощта.

       Тя стана и светна нощната лампа. По външната стена се бе образувала огромна цепнатина. Внезапно малката масичка и двата стола се вдигнаха във въздуха и със сила се приземиха върху лежащата жена.

       - Карла, пари се! - Хари извика още веднъж, надявайки се този зов да й помогне да се опази от призрачното нашествие. Вече се намираше до форда, когато го осени последна, спасителна идея. "А ако не успеем, ще трябва да разрушим или запалим къщата, тъй като къщите са неразривно свързани с местата, които духовете са обитавали." - беше им казала Ана. Това беше единственият шанс за спасение - нейното и неговото. Отвори багажника и извади резервната туба с бензин, а от жабката взе запалка.

       Карла тичаше по стълбите. Къщата се тресеше и части от стените и тавана падаха върху нея.

       - Карла, пази се! - викаше той, тичайки към къщата. Влезе вътре и се качи до стаята с издигнатият под. Трябваше да започне от нея. Къщата продължаваше да се клати леко, като че ли вътре имаше слабо земетресение.

       Карла не можеше да отвори вратата - част от тавана  бе притиснала гредата и я бе изкривила. Тя изтича до един от прозорците и го отвори. 

       Хари изливаше бензина по дървения перваз, по дъсчения под, около електрическите контакти, около вратите. Сетне, излизайки, той щракна запалката и след миг лумна силен огън.

       В същото време Карла се прехвърли през прозореца и се затича навън, но отломки от стената се стовариха върху нея и я повалиха на земята.

       Когато се качваше в колата, къщата вече гореше диво. В този момент от онази посока дойде и умопомрачително силен, отчаян рев и за части от секундата Хари зърна духът на Престън, намиращ се в капана на пламъците, агонизиращ в кладата на адската болка.

       - Сбогом и не се връщай повече - тихо каза Хари.

       След това подкара автомобилът по дългата алея. Искаше час по-скоро да разбере как е Карла.

       Младата жена лежеше в несвяст, затрупана от малки парчета мазилка и изолация. Дишаше. Хари започва бавно да отмества парчетата. По едно време тя се размърда и отвори очи. На лунната светлина кожата й бе потъмняла от прах.

       - Клара, добре ли си? - той се надвеси над нея.

       - Какво става? - попита объркано Карла и се огледа - Жива ли съм?

       - Слава Богу, живи сме. Но Ана навярно е мъртва.

       Клара бавно се опита да стане, ала краката й се сгънаха и тя падна отново.

       - Полека - той я хвана и й помогна да се изправи.

       - Боли ме кракът. И гърбът - изстена тя - Хари, трябва да изчезваме оттук. Онова нещо се разрази.

       - Мисля че го победих. Запалих Къщата на Ротингер, както ни каза Ана.

       - Запалил си къщата? И сега Ана е мъртва? Така ли? - попита Клара. Още бе объркана, навярно от преживения шок.

       - Виждах какво се случи с нея, а след това и с теб. Но ще ти разправям по-късно. Сега трябва да отидем до болницата. А после - той огледа къщата - после може да поживеем известно време в Чикаго, докато къщата ти се ремонтира.

8

       Щом тръгнаха към Болдивор, където беше най-близката болница, от изток бе започнало да се развиделява. Вуол ги изпрати с пусти, неосветени улици, но щом напуснаха градчето, взеха да се разминават с множество коли, каравани и кемпери - първите туристи вече се стичаха към езерото Блу Скай, за да запазят най-хубавите места. А около пътя дърветата се вееха силно, люшкани от сутрешния вятър.

       В един миг страховита сянка прелетя над колата, завъртя се и се материализира пред предното стъкло.

       Духът на Престън Ротингер!

       Появи се като огромно, демонично чудовище, дошло сякаш от дай-тъмните недра на ада!

       Хари инстинктивно натисна спирачката, но не успя да овладее автомобила и той поднесе по асфалта. В същият момент Карла изпищя. Секунди по-късно сянката се разтвори във въздуха, но колата вече се носеше към дълбокия и каменист поток „Фрешстрийм”.

       Последното, което и двамата си помислиха бе, че призракът току що бе получил своето възмездие.

                 …край…