1
Когато напусна Чикаго, настроението му се повдигна, а след като старият „Форд” се сля с необятния рай на Апълачите, озарен от сутрешното слънце, в съзнанието му изплува чувството, че се е върнал в детството си или внезапно се е озовал в сюжета на мистична приказка. Насрещните автомобили ставаха все по-малко, настилката – все по-грапава и прашна, а зелените клони на дърветата провисваха над пътя като множество камбани и се вееха, люшкани от слабия ветрец. До обяд небето сияеше безоблачно и слънцето вече напичаше асфалта, ала след това от юг се появиха гъсти облаци и температурата чувствително се понижи. Малко по-късно заваля студен дъжд, който според прогнозата щеше да продължи до утре. Тогава планинските върхове се скриха и настроението на Хари леко помръкна, тъй като погледът му улавяше само сивота и хладна зеленина. Но щом навлезе в околностите на Болдивор, той отново се усмихна – до Вуол оставаха не повече от пет мили. А и предчувствието, че ще изкара дълга и изпълнена с емоции отпуска на интересно място, пак изпъкна на преден план.
В Гугъл предварително бе обходил маршрута между Болдивор и Вуол. Първо се минаваше около голата скала Рейгън, сетне по малък мост над потока Фрешстрийм, подир който следваше остър деветдесет градусов завой. Накрая се вървеше по прав участък, в края на който започваше стръмно спускане и едва тогава щяха да се видят първите къщи на Вуол.
Освен с дъжда и студеното време, градчето го посрещна с мъгла, през която едва-едва се процеждаха склоновете на планините. Върху синята входна табела се четеше надписа: „Добре дошли във Вуол, население 1854 души, преброяване 2009 година”. По пътя нямаше други коли, къщите бяха едноетажни и плувнали в охолна зеленина, а тук там по алеите притичваха хора, бързащи да се скрият от противния валеж. След малко достигна до главното кръстовище и продължи направо, но двадесетина метра по-нататък зави вдясно, за да спре на малкия общински паркинг – както го бе посъветвала госпожица Фогъм.
След като паркира форда, извади чадъра, разгъна го и тръгна към червената тухлена сграда на общината. Дъждът продължаваше да вали, а по улиците се бяха образували реки. Под малък навес в края на сградата го чакаше жена с официален костюм и руса коса, вързана на кок. Хари я позна от снимките и отиде при нея.
- Здравейте, госпожице Фогъм – поздрави я той.
- Здравейте господин Бенсън, много ми е приятно да се запознаем на живо. Можете да ме наричате Карла. – младата брокерка се усмихна широко и красивата й усмивка сякаш затопли околността с няколко градуса.
- А Вие можете да ме наричате Хари – отговори той и двамата си стиснаха ръцете.
- Хайде да идем горе, че тук е студено – предложи тя и се запъти към бялата врата в другия край на сградата. Хари тръгна след нея и скоро се озоваха в малък офис с тъмни стени, черни рафтове и старо дървено бюро. Вътре ухаеше на скъп парфюм. Карла се затърси в рафтовете и след малко извади папка с документи, която постави на бюрото.
- Ето я и Къщата на Ротингер – замислено започна тя. – Убеден ли сте, че искате да наемете точно нея?
- Напълно – отвърна Хари.
- Знаете историята й?
- Само това, което пише в Интернет и по вестниците.
- Значи да разбирам, че сте авантюрист.
- И да, и не – Хари се засмя. – Редактор съм в чикагски вестник, а през свободното време съм писател. Опитвам да пиша истории с паранормални явления, но засега ги публикувам само в блога ми.
- И търсите къща с мрачна слава, за да Ви вдъхнови за историите, нали? – мрачно попита тя.
- Бинго! Печелите един милион от лотарията! След седмица излизам в отпуск и планувам да прекарам времето си тук. Искам да наема Къщата на Ротингер за един месец.
- Тогава да тръгваме – тържествено обяви брокерката, но изражението й остана сериозно.
Когато слязоха долу, дъждът беше намалял и над сградите вече се виждаха зелени планински склонове. Качиха се в червения Лексус на Карла и поеха по мокрите улици на Вуол.
- Преди няколко години наследих агенцията от покойния ми баща. В околността има голямо търсене, особено през лятото, но рядко някой иска да наеме тази къща, въпреки че се има статии за нея и въпреки необичайно ниската цена, за която я предлагаме. Тукашните я знаят като „Къщата с духовете” и не я обичат особено – разказа тя.
- А каква всъщност истинската й история – запита Хари.
- Не по-различна от писанията в Интернет. Построена е от заможното семейство Ротингер, което внезапно я изоставя през хиляда деветстотин тридесет и шеста година. След това се настаняват едно след други две семейства, съответно през четиридесетте и петдесетте, но всичките им членове загиват мистериозно. До петдесет и пета къщата е давана три пъти за постоянно живеене, но и трите пъти обитателите й я напускали силно изплашени. Оттогава стои празна и понякога я наемат авантюристи за по една вечер. Според слуховете, е построена върху старо индианско гробище. А много местни хора разказват, че са чували необясними шумове или са виждали призрачни силуети в нея.
Лека полека къщите на градчето се разредиха и се появиха полегати гористи склонове с девствена растителност. Дъждът почти бе спрял, а мъглата се вдигаше все по-нависоко и разкриваше пред погледите им внушителни гледки.
- А Вие вярвате ли на слуховете? – полюбопитства той.
- Преди две години заведох там работници, за да изчистят двора и да направят малък ремонт на покрива. Но… не забелязахме нищо свръхестествено – отговори тя и изражението й стана мрачно. Сякаш прикриваше нещо.
По едно време завиха по тясна алея, водеща към голяма сива постройка, която се виждаше в далечината. Хари я позна и плесна с ръце – това бе същата къща от снимките в Интернет. Карла спря колата преди входния портал, след което взе папката и извади връзка с ключове.
- Този големия е за портала, а по-малкия е за вътре. Поне така е написано. Има и още два, за избата и за някаква барака. Вземете ги.
- Вие няма ли да дойдете с мен?
- Не – смутено отвърна тя – ще Ви чакам отвън. Съжалявам.
Хари отключи портала и тръгна по каменна пътека, около която бяха подредени лехи, обрасли с гъсти треви и храсти. Малко преди входа се простираше шадраван със застояла вода, в средата на който имаше малък фонтан със скулптура на дете, носещо делва. Целият шадраван бе покрит с мъх, а някои от камъните на бяха срутени.
- Мрачна красота – каза на глас Хари и продължи напред.
Къщата беше масивна, на два етажа и дълга поне петдесетина метра, сива на цвят, с високи прозорци. Като архитектура приличаше на европейска – имаше елементи на немския романтизъм и италианската класика, с украшения по външните стени и около прозорците. В средата на покрива се издигаше малък купол с прозорци по основата му – навярно там беше таванското помещение. Няколко каменни стъпала водеха до входната врата, намираща се под единия от високите прозорци. Хари ги изкачи бавно, вкара ключа в ключалката и натисна бравата.
Дървената врата изскърца протяжно и Хари за момент се сепна, след което влезе в огромно преддверие, заемащо по дължина целия първи етаж, с две врати на страничните стени – една за банята и една за тоалетната. На отсрещния край имаше стълбище към дългата площадка на втория етаж и към таванските помещения. Малък полилей висеше от високия таван, от запрашените прозорци влизаше мътна светлина. Хари тръгна по стълбите и се качи на площадката, а по нея, по нея имаше четири врати за различни стаи – две от едната страна на стълбището и две от другата. Започна да ги отваря една по една, като бегло надникваше в стаите. Три от тях бяха напълно празни, но в крайната стая в западната част имаше легло, масичка с два стола, гардероб, камина, кухненски плот, етажерка за книги и стар телевизор. Можеше да я обитава, поне докато обзаведе другите стаи.
След това тръгна обратно към стълбището, за да види и таванското помещения. Горе вратата бе отворена, а вътре нямаше нищо освен празни рафтове, покрити с дебел слой прах. Изведнъж се обърна и хукна на бегом към голямото преддверие. Нещо в този дом го задушаваше – нещо невидимо сякаш стискаше сърцето му и го караше да възпроизвежда все по-мощни удари. Излезе навън, затвори със сила скърцащата врата и спря задъхан. Карла беше влязла в двора и го чакаше пред шадравана. Дъждът отново се бе усилил и от малката скулптура се процеждаха студени капки.
- Какво се случи? – попита тя.
- Нищо – отвърна той и добави – вътре нямаше нищо.
- Ще я наемете ли?
Писателят сведе мълчаливо глава и тръгна към портала. Брокерката го последва и двамата зашляпаха по мократа алея, към спрелия Лексус.
В къщата определено имаше лоша енергия – Хари я усети веднага щом прекрачи прага. И въпреки че търсеше точно това, той се разколеба дали да я наеме. Мисълта, че ще живее на такова тежко място, го тревожеше и плашеше.
И все пак, по незнайни причини, мястото го привличаше неудържимо. Както първият път, когато го видя в онази статия.
***
Когато наближиха кръстовището, оптимизмът на Хари отново се възвърна. Къщата на Ротингер бе истинска къща с призраци – такава, каквато я искаше. С лоша слава и лоша енергия, с прашни стени и скърцащо дюшеме. Щеше да черпи идеите си от тази нейна енергия, щеше да се плаши от звуците, които ще издава, щеше да изследва със свито сърце тайните й кътчета. И щеше да напише абсолютно реален роман на ужасите.
- Ще я наема –обяви той.
Карла го погледна изненадана:
- Сигурен ли сте?
- Напълно.
- Ами в такъв случай да вървим, за да подпишем договора.
В кантората Карла го попита още веднъж:
- Сигурен ли сте че искате да наемете тази къща, въпреки слуховете.
- Абсолютно сигурен съм. Нали Ви казах.
Хари подписа двете копия и подаде едното на Карла. Тя го взе, прибра го и каза:
- Сто и петдесет долара.
Той извади портфейла, отброи парите и й ги даде.
- И така. Ако искате, нека ключовете да останат при мен, защото нямам резервни. Преди две години последните наематели, група студенти, така и не ми ги върнаха. Ще викна майстори, за да почистят къщата, да оправят електричеството и да стегнат някои стаи.
- Няма никакви проблеми.
- Когато дойдете другия път, се отбийте тук, за да Ви ги дам.
- Добре, Карла. Благодаря ти. Значи ще се видим след една седмица.
2
Шест дена по-късно мисълта за предстоящата отпуска му даваше свръхестествен стимул и той приключи с материала час и половина преди края на работния ден. След като прати последните файлове, Хари се просна върху въртящия стол, пусна си релаксираща музика и блажено започна да наблюдава колегите си. В сектора пред него Хауърд се бе вторачил в монитора и гледаше някакви снимки от автомобилна катастрофа. Два сектора по-напред Дънкън нервно натискаше бутоните на клавиатурата, защото компютърът му отново бе забил в момента, в който пращаше кореспонденцията. Но Хари тези неща вече не го вълнуваха, защото си бе свършил работата. Обичаше да действа бързо, почти без почивка, да приключва по-рано и да изчаква края на работния ден, мързелувайки в просторното помещение на редакцията.
По едно време свали слушалките, изправи се и отвори файла на агенцията за недвижими имоти „Бенсън”. Къщата отново беше там и се отдаваше под наем, ала страницата навярно не бе обновявана отдавна, защото последната публикация бе от две хиляди и осма. Освен това имотът не фигурираше в нито един сайт за туризъм. Но той вече я бе резервирал и нищо не можеше да му попречи да осъществи плана си за отпуската.
Отвори друг прозорец, потърси в Гугъл онази статия и я намери. В нея се споменаваше за обитаваната от духове „Къща на Ротингер” в Прегин, която и до днес плаши жителите на планинското градче и гони всеки летовник, дръзнал да преспи там. Хари потърка доволно ръце и пак се отпусна на стола.
Когато стана седемнадесет без четвърт, той спокойно прибра бумагите по местата им, изключи компютъра, облече сакото си и бавно напусна работното си помещение. На излизане се размина с Маги – очарователна секретарка с големи гърди и стегнат задник, която винаги се обличаше със секси риза и много къса черна пола.
- Довиждане Маги и да поздравяваш всеки ден колегите от мое име – намигна й той.
- Но тогава трябва да ме вземеш със себе си, а пък аз ще ги поздравявам от разстояние – усмихна му се тя. В последно време двамата си имаха закачки, макар че Хари напълно осъзнаваше, че идеалът на Маги за мъж тотално се различаваше от него.
- Тогава стягай багажа и утре сутрин ще те чакам пред дома ти.
- Ще бъде другия път, когато Мистър Големи Възможности ми разреши. Приятна отпуска, Хари. И да донесеш сувенир.
- Разбира се, Маги. Благодаря ти.
Сетне Хари махна и на другите си колеги, излезе от редакцията и зави към паркинга, където редом с другите автомобили, бе паркиран неговия „Форд”. Отключи вратата, енергично хвърли чантата си на задната седалка и седна отпред, след което завъртя ключа на стартера и колата запали с характерното си ръмжене. Потегли бавно от паркинга, излезе на булеварда и плавно се сля с неспирния поток от автомобили, характерен за тази част на денонощието в Чикаго.
***
Апартаментът му бе типичен за самотен мъж като него. Купен в отлично състояние срещу голям кредит преди няколко години, сега той представляваше тясна клоака с търкалящи се бирени бутилки по пода, с отрупана от неизмити чинии маса, с неоправено легло и мръсна възглавница. Днес обаче апартаментът му се струваше по-приветлив от всякога – защото утре щеше да се махне за известно време и да прекара отпуската си на диво място с прекрасна природа, пропито с мистерия, пълно с истории за духове и демони.
Той отвори стария скрин и взе куфара.
Този куфар му бе поредният скъп подарък от Мики Едуардс - собственикът на вестник „Чинюз”, където Хари работеше. Откакто се случи онова нещо с Тамара, Мики често му подаряваше стилни дрехи и вещи срещу обещанието да идва на работа спретнат. Хари, разбира се, стриктно спазваше обещанието си.
След това от сушилнята си извади изпраните си тениски, ризи, панталони, чорапи и бельо, започна прилежно да ги сгъва и да ги подрежда в куфара, като остави само пижамата, с която щеше да спи тази вечер и дрехите за утре. А лаптопът щеше да бъде най-накрая. Щом приключи с приготовлението, пусна компютъра и се загледа продължително в снимката на къщата, която бе поставил като фон на десктопа. И отново се убеди в магическата сила, която тя излъчва.
Снимката бе правена с професионален фотоапарат. Бе черно-бяла, с ефект „ретро”, а небето над нея бе умишлено затъмнено, за да се предизвика илюзията за призрачно място. Но не това впечатли Хари в онази статия. Невидимата сила, която струеше от мястото, сякаш парализираше съзнанието му и той за известно време не можеше да откъсне очи от нея. Чувството беше приказно, неземно. А когато преди седмица отиде във Вуол и влезе в мрачната й вътрешност, се убеди напълно, че там властват незнайни, необясними за човешкият мозък сили.
Сетне затвори компютъра, отиде до малкия скрин и взе друга снимка, грижливо съхранявана в рамка. Беше портрет на усмихнато момиче с черна къдрава коса и сини очи. Той нежно целуна снимката и прошепна:
- Ще отсъствам само месец. Грижи се за апартамента.
Накрая стана, изкъпа се набързо, облече пижамата и се пъхна под завивките. Заспа почти веднага и се събуди много преди да прозвучи алармата на телефона му.
Главата го болеше. Както всяка сутрин.
3
Когато пристигна във Вуол, вече се свечеряваше. Най-напред се отби в кантората при Карла, където тя го посрещна с усмивка. Отново беше облякла официален костюм, само че сега беше син на цвят.
- Кафе? Уиски?
- Нищо, благодаря. За кафе е късно, а и предпочитам да не пия алкохол докато шофирам.
- Ето ги ключовете и петдесет долара от наема, защото майсторите не си свършиха работата докрай. Повечето стаи са мръсни и необзаведени.
- Благодаря, но нямаше нужда. Видях горе една стая, която беше обзаведена. Ще ползвам нея.
- Да. Специално тя е в добро състояние. Има си даже кухненски плот и готварска печка.
- Значи ми е достатъчно. А тези петдесет долара… ще използвам момента да ви почерпя в някой местен ресторант.
- О’кей, ще се разберем. Довиждане Хари.
- Довиждане.
Щом излезе навън, тъмнината вече властваше над тихата околност, а полумесец току що бе изгрял над планините. Запали колата и тръгна по слабо осветения булевард, който трябваше да го изведе извън градчето, към страховития дом, в който щеше да прекара следващите нощи.
Около къщата нощта бе смразяваща. Не се чуваше жуженето на насекоми, нито пеенето на птици, нито шумът на дърветата. Хари отключи портала, вкара автомобила в двора, след което се върна и заключи. Сетне взе големия куфар от багажника и тръгна към къщата.
На светлината от полумесеца тя наподобяваше огромна сива гробница, а черният мрак откъм тесните прозорци създаваше усещане за нещо кошмарно, спотайващо се отвъд стените й. Тръгна по каменните стъпала, ала щом достигна до входната врата, се поколеба преди да я отключи. В главата му се появи идеята да си плюе на петите, да се върне в Чикаго и да забрави за тая зловеща авантюра. Обаче в другия момент рязко вкара ключа в ключалката и отключи вратата, която отново изскърца със звук, приличащ на котешки писък.
Влизайки, го побиха тръпки - в къщата беше много по-хладно, отколкото навън. Напипа ключа за лампата, натисна го и голямото преддверие се изпълни със слаба матова светлина, идваща от малкия полилей. Значи Карла все пак си е свършила работата, със задоволство отметна той и тръгна към втория етаж. Само че горе осветлението не работеше – нито в коридора, нито в стаите. Единствено в последната стая – тази, която бе избрал за своя всекидневна – лампата светна. Хари хвърли куфара върху леглото и седна на един от столовете.
Отново усети тежката атмосфера на това място. Навярно тя се дължеше на факта, че не е проветрявано отдавна, а не на обитаващите го призраци. Хари едва ли щеше да види призрак тук. Колкото и да обожаваше такива истории, колкото и да се надяваше част от тях да са реални, той като че ли бе загубил вяра в свръхестественото. Само на подобно място би изпитал онези тръпки от детството, които караха тялото му буквално да се сковава от ужас – например когато с Макс и Болинджър прекрачваха оградата на прегинското гробище, когато слушаше историите на стария Бътлър в парка, или когато минаваше покрай изоставената дъскорезница. Имаше периоди, в които не спеше по цели нощи, ослушвайки се за страховито черно чудовище, дебнещо в мрака. Навярно в тази къща щеше да изпита позабравените в миналото чувства. Славата на „къща, обитавана от духове”, щеше да кара сетивата му да се изострят, а самият той да се вслушва във всеки звук, композиран от студената й вътрешност.
Хари стана от стола, отвори куфара и започна да подрежда багажа. Вкара дрехите в гардероба, постави лаптопа върху масата, обувките – в малкия шкаф до вратата. Постла на леглото чисти завивки, сложи книгите на етажерката, а чашите и чиниите - на плота с мивката. Накрая извади храната и бирата, остави ги на масата до лаптопа и бавно започна да яде.
По едно време стана и включи стария телевизор, но на екрана нямаше нищо друго, освен противното пращене. Отиде на другите канали, след което размърда стайната антена – отново нищо. След това изключи телевизора. Няма значение, не съм дошъл тук да гледам телевизия - каза си той и се върна при масата.
Щом изяде храната, се сети да провери и банята. Тя се намираше на долния етаж, вляво от входа. Когато слезе долу и тръгна към малката врата, почувства, че нещо се движи около него. Спря като закован и се огледа.
Полилеят леко се клатеше, а сенките се свиваха и издължаваха. Сърцето му сякаш замря в гърдите. Плахо огледа помещението и тогава забеляза, че високият прозорец точно над вратата е отворен. Вероятно Карла го е оставила така, за да влиза въздух. А отвън идваше вятър, който полюшваше полилея. За да го затвори, трябваше да се качи на една степенка в стената и от нея да се прехвърли към перваза над вратата. Но въздухът отвън бе по-топъл, а и къщата имаше нужда от проветряване, така че Хари реши да остави прозореца отворен.
Банята също имаше осветление. Беше тясна, облицована със стари плочи, а по душа имаше ръжда. Отгоре бе включен малък водонагревател и Хари предположи, че той е единственото средство, което ще осигурява топла вода в къщата. И наистина – от двете кранчета на чешмата течеше само студена вода. Той включи водонагревателя и излезе от банята. След половин час щеше да се върне и да се изкъпе.
В стаята включи лаптопа и пусна програмата за писане. Идеята му беше да напише роман от първо лице, който да е повлиян от престоя му тук. Започна да щрака на клавиатурата, а думите му се лееха на екрана като звуците на цигулка. В началото описа влизането си в къщата, след това самата къща и стаята, в която щеше да нощува. Накрая разказа и за момента от преди малко, когато изпита силен, макар и мимолетен уплах, заради полилея и движещите се сенки. Щеше да описва реалните си преживявания поне до средата на творбата, след което постепенно да вкара и свръхестествени елементи. А финалът трябваше да е умопомрачителен.
Малко по-късно взе шампоана и кърпата и слезе да се изкъпе. Топлата вода му подейства отпускащо и той реши да си легне, щом се прибере горе. А когато излезе от банята, го чакаше нова порция стрес – осветлението в преддверието бе изгаснало!
Остави вратата на банята отворена и пристъпи към помещението - което не бе напълно тъмно, защото светлината от полумесеца се подаваше през прозорците и осветяваше пода. Ключовете бяха на външната врата и той я заключи. После стъпи на степенката, качи се на перваза и затвори отворения прозорец. Накрая се върна в банята, загаси лампата и ориентирайки се по лунната светлина, намери стълбището. Когато се качи на дългата площадка усети, че космите му са настръхнали, а ръцете му треперят. На бегом достигна до крайната стая, влезе и затръшна вратата, след което се свлече задъхан върху леглото.
Навярно електрическата крушка на полилея бе изгоряла. А тъмното преддверие, осветено само от сивкавата лунна светлина, изглеждаше доста зловещо. Трябва да го опише в творбата си.
Но това щеше да стане утре, защото очите му взеха да се затварят. Хари облече дебелата си пижама (и тук, както навсякъде в този дом, освен лошата атмосфера цареше и противен студ), угаси лампата и се шмугна в леглото. Когато тялото му се загря под завивките, той заспа.
***
Събуди се от силното слънце, което светеше в лицето му. В стаята беше светло и сега тя изглеждаше далеч по-позитивна от вчера. Със свежа усмивка се изправи и погледна през прозореца. Зад къщата се простираше зелена ливада, зад която гордо се издигаха стръмни планински хълмове. Отстрани съзря оградено пространство с два гроба – навярно това бе семейното гробище на някогашните обитатели. Небето бе синьо и по него не се виждаше нито едно облаче - сякаш се намираше в сюжета на стар английски филм, а самият той беше граф, който гледаше през прозореца на стария си замък и се наслаждаваше на земите си, огрявани от лятното слънце.
След това погледна в старото огледало над кухненския плод. Отсреща го гледаше неговото лице, с леки бръчки и прошарена коса заради възрастта, но далеч по-лъчезарно отколкото преди няколко години, когато загуби годеницата си.
Искаше да изпие чаша кафе, но нямаше в наличност.
Ако беше граф, щеше да нареди на някоя от прислужниците да му свари. След което да му направи закуска. Кифлички с мармалад. А защо не с мед? Щеше да седне на голямата веранда, да наблюдава ширналата се природа, да отхапва от кифличките и да отпива от кафето, като истински аристократ.
Но не беше граф и ще трябва сам да отиде до градчето и да се снабди с провизии. Само че първо трябваше да нащрака на лаптопа случката от снощи, когато изгасна осветлението в преддверието.
Отвори прозореца и в стаята влезе доза топъл свеж въздух. Седна на лаптопа и започна да пише, но думите вече идваха по-бавно. Навярно защото сега бе в отлично настроение и станалото вчера му се струваше незначително. Кое му е страшното, че лампата изгоря? Или че през отворения прозорец вятърът клатеше полилея? Хари затвори лаптопа – трябваше да изчака следващия случай и да го „хване“ на момента. Само така ще може да го опише подобаващо, с истинските му нюанси на страх.
Облече тениска и дънки, взе то и излезе от стаята. Сега прашното преддверие му изглеждаше по-цветно и по-приятно от предишните пъти. Трябваше да вземе и електрическа крушка за стария полилей. Отключи вратата и излезе. Лъхна го приятна топлина.
Дворът изобилстваше от зеленина. По шадравана и по фонтана бяха накацали птици, които чуруликаха и придаваха на зеленината красива, топла мелодичност – все едно се намираше в гигантска концертна зала, в която главният диригент бе майката-природа. Черният му „Форд” изглеждаше като паразитно тяло в тази прелест. Хари отключи портала, качи се на автомобила и излезе от двора, след това се върна, заключи портала, качи се отново на автомобила и пое по алеята.
Когато свърна по регионалното шосе за Вуол, природата му се разкри в друга светлина. Слънцето вече грееше ярко и в далечината се виждаха сини назъбени върхове, а близките треви, храсти и дървета искряха под топлите лъчи. Забеляза, че по шосето се движат множество каравани и кемпери – навярно всички отиваха към езерото Блу Скай.
Вуол също бе далеч по-приветлив, отколкото в онзи дъждовен ден преди седмица. По алеите се движеха млади хора с колелета, покрай магазините щъкаха безброй туристи с раници или сакове, а пред кръстовището се бе образувала опашка от коли. Хари обаче сви към познатия общински паркинг и паркира на едно свободно място в далечния му край, след което се върна пеша на центъра. Търсейки място, където да пие кафе, той видя, че Карла се приближава. Отново бе облечена в синия официален костюм, русата й коса отново бе вързана на кок, ала усмивката й бе още по-прелестна – направо сияеща.
- Видях да слизаш от колата – каза тя и му подаде нежната си ръка.
Той я пое, целуна я галантно и отговори:
- Реших отново да се спусна в цивилизацията. И в момента бих дал всичко да изпия чаша хубаво кафе.
- В такъв случай да вървим към „Бара на Оруел”. Там кафето е най-доброто в града.
Барът беше широк и по масите и имаше много млади хора. Седнаха на маса до прозорците, където имаше изглед към градския парк и си поръчаха по кафе и парче кейк.
- Това, че си в добро настроение може да се дължи на два варианта. Единият е, че не си видял дух в къщата, а другият е че си видял - започна Карла.
- Ами цяла нощ ме гонеха орди от незнайни същества.
- Ти... сериозно ли? - изражението на младата жена изведнъж стана вглъбено.
- Не. Може да те разочаровам, но още не съм видял или усетил призрак в тази къща.
- А защо точно тук? Защо не в Амитивил? Или в Айова? Или Уалей хаус? За тези места има много повече статии. И все са ужасяващи.
- Хм. Аз често се ровя из щатските издания. Когато за пръв път видях снимка и прочетох статията за на Къщата на Ротингер... не знам как точно да се изразя... но нещо ме жегна. Казах си, че ако има на света истинска къща на духовете, но тя е точно тази. После проверих в архива във Вуол за стари писания и се натъкнах на още статии. Затова реших, че къщата на Ротингер е идеална. А и, струва ми се, ако наема къща като Амитивил, която е свръх преекспонирана и която със сигурност се дава на доста по-висока цена, вътре няма да има нищо, освен празни стаи, които навяват меланхолия.
- Но нали и тук не видя нищо?
- Тази къща ми харесва повече. Щом я зърнах за първи път, почувствах, че тя е "моята" къща на духовете. Чувството беше уникално, необяснимо. Освен това, откакто почина годеницата ми, не съм написал нищо стойностно.
- О, съжалявам.
- Няма нищо. Просто това е начина да си върна вдъхновението. Всъщност истината е, че няма значение дали в къщата има духове. Искам да напиша роман за истинска къща, за която се носят ужасяващи слухове. И тя да не е толкова известна, като тази в Амитивил или на Фредерик Лемп, защото има хиляди истории за такива къщи. Вече съм на четиридесет години и мисля, че ако скоро не успея да напиша добра история на ужасите, с кариерата ми на писател ще е свършено. И ще продължа да се бъхтя като редактор в оня скапан чикагски вестник.
- А къщата на Ротингер е отличен фон за подобни истории.
- Ето, ще ти кажа какво се случи снощи. Навярно когато сте подготвяли къщата за мен, бяхте оставили прозореца над входната врата отворен. И вчера, когато слязох долу, полилеят се клатеше и респективно сенките се движеха. В първия момент изтръпнах, а сърцето ми все едно слезе в петите. После видях, че през отворения прозорец влиза вятър и той клати полилея.
- Интересно - Карла отново се усмихна и отхапа парче кейк.
- Когато обитаваш къща, на която са й лепнали прякор "Къща на духовете " дори и най-малкият полъх може да те уплаши до смърт. След това отидох в стаята, отворих лаптопа и описах всичко това. Получи се идеално.
- Добър подход. Всъщност, ако не ти пречи, можеш да ми пратиш някоя твоя творба. Аз много обичам да чета.
- С удоволствие. Богът ми се казва Scary world, но засега имам само разкази. Потърси го в Интернет.
- Благодаря ти.
- А, да не забравя.Лампата в преддверието изгоря. Сега имам светлина само в моята стая и в банята.
- Съжалявам. Просто майстора нямаше време да направи повече. Побърза да си тръгне под предлог, че имал спешна работа. Дори не ми поиска пари. Затова ти смъкнах от наема. Извиках го чак от Сиборг. Нали се сещаш, местните не искат да припарят до къщата заради слуховете. Ето ти още една тема за романа ти.
- Става все по-забавно - засмя се Хари и отпи солидна глътка ароматно кафе.
- Помоли ме да не го викам повече на тази къща. Не каза защо, но предполагам, че някой от тукашните му е разказал нещо. А иначе в задната част на къщата, до самата врата има стълба, можеш сам да смениш крушката.
- А ти мислиш ли, че в къщата има духове? - попита Хари.
Карла го погледна със сините си очи и въздъхна:
- Моята агенция стопанисва къщата доста отдавна, но никога не съм влизала вътре. Ако трябва да съм честна, страх ме е. Когато баща ми беше жив, поддържаше имотите, но не ми казваше нищо за къщата. А и не го разпитвах. От познати обаче разбирах, че не я е обичал изобщо. Обаче трябва да е доста здрава постройка, защото от както е построена през 1921 година, не е имала нужда от основен ремонт.
Лицето на брокерката беше много нежно. По плътните й устни имаше меко червило, а очите й бяха изрисувани с черен молив. Лек грим, но това не й пречеше да изглежда ослепителна. Изглеждаше на тридесет и няколко години.
- Какво има – попита го тя и той осъзна, че за секунди се бе вторачил в нея.
- Нищо. Чудя се на колко си години.
- На тридесет и три съм. Христова възраст.
- А много ли имоти отдаваш под наем?
- Общо са осемнадесет. През лятото почти всички се пълнят. През зимата идват скиори и също е добре. Но къщата на Ротингер върви зле. Питат за нея, но…
В този момент телефонът й звънна. Тя го извади, отхвърли повикването и каза:
- Трябва да ходя до офиса. Един клиент ме чака. Извинявай.
- Няма нищо – Хари стана и й подаде ръка за довиждане.
- Друг път пак ще пием кафе –рече тя.
- Непременно. Имаме време цял месец.
След това Карла тръгна към изхода. На излизане отново се обърна към него и се провикна:
- Хари!
- Да! – каза той от масата.
- Ако има нещо, обаждай се. Независимо по кое време на денонощието.
- Добре. Благодаря ти.
След като изпи кафето и излапа кейка, той реши да обиколи магазините, за да се запаси с продукти. По-надолу видя голям магазин, над който червенееше надпис: „Супермаркета на Бърт” и тръгна към него.
Беше добре зареден, но вътре имаше само няколко човека - очевидно магазинът попадаше встрани от туристическия поток. Минавайки покрай стелажите и слагайки продукти в количката, той внезапно усети, че е наблюдаван. До него стоеше много възрастна жена и го гледаше с намръщени очи.
- Вие сте наели къщата на Ротингер, нали? – рязко попита тя.
- Да – отвърна той.
- Напуснете веднага! Там витае злото! Съпругът ми и двата ми сина умряха заради него! Малкият ми син беше на девет години. Намериха го в двора на къщата с изцъклени очи. Аутопсията показа, че сърцето му се е пръснало, но знам, че проклятието го е убило. То уби и другия ми син, и съпруга ми. Има и още смъртни случаи, сигурна съм.
- Моите съболезнования – той преглътна горчиво.
- Много хора наемат къщата, но издържат по няколко часа и напускат. Карла Бенсън Ви е измамила. Предпочела е да Ви вземе парите и да Ви остави на произвола. Къщата на Ротингер не трябва да се дава на никого! Тя е прокълната!
Хари понечи да й отговори, но жената изведнъж се обърна и се отдалечи.
Касиерът също го гледаше с намръщено и подозрително лице, докато поставяше продуктите му в картонените пликове. Навярно слуховете, че ще живее в на онова място, вече са стигнали до всички в града, отбеляза си наум. След това остави покупките на задната седалка на колата и отпътува отново към къщата. По пътя анализираше думите на Карла и на жената от магазина.
Деветгодишният син на тази жена е загинал в двора на къщата. Бил е с изцъклени очи, а сърцето му се е пръснало. Съпругът и другият й син също са умрели заради нея. Имало е и още смъртни случаи, а къщата била прокълната. Брокерката я е страх да влиза в нея. Извикала е майстор от Сиборг, защото никой местен не желае да ходи там. Щеше да се получи страхотен роман, но… но можеше да преживее и нещо страховито. Защото в тези слухове като нищо можеше да има зрънце истина. Не знаеше дали вярва в призраци – като малък наистина мислеше, че съществуват, но когато порасна постепенно започна да губи вяра, защото логиката на природата не позволяваше те да съществуват. Светът е такъв, какъвто го виждаше с очите си, а човекът престава да съществува след смъртта.
Къщата не го уплаши, въпреки казаното от Карла и онази жена. Сега тя изглеждаше дори красива – със старинните украшения по стените, с големия шадраван и с природата наоколо. Когато влезе в сумрачната й вътрешност и остави покупките в стаята, първото нещо, което реши, бе да сложи здрава крушка на полилея.
От задната страна наистина имаше стълба. Хари я внесе, качи се и набързо подмени изгорялата крушка с новата, която бе купил от супермаркета. Сетне натисна ключа и преддверието отново се изпълни със светлина.
- Браво! – поздрави се на глас.
После отиде в стаята и отвори лаптопа. Започна да щрака по клавиатурата с необикновен хъс. Първо описа подробно разговора с Карла, като смени името й с Тамара - както се казваше бившата му годеница. След това разказа и за срещата със странната госпожа в магазина. По едно време усети, че огладнява.
Набързо си направи пържени яйца с наденички, а в една от чашите на рафта си сипа портокалов сок. Излапа набързо храната, изпи сока и отново се зае да пише.
Романът му вече гонеше двадесет страници обикновен формат. Беше изключително доволен, историята се възнасяше като песен – мелодична и устремена, с леко грубовата, но мистична красота. Писа до към шест, след това излезе навън, за да разгледа задната част на двора. А там гордо се ширеше голямата зелена ливада, която сутринта видя през прозореца. Тръгна по нея, но в един момент се спря и погледна към къщата.
В първия миг видя човешки образ зад един от прозорците на горния етаж, ала след това установи, че той е бил плод на въображението му, защото зад същия прозореца нямаше нищо. Тук сградата изглеждаше още по-красива. В основата на малкия купол се виждаха няколко скулптури, а около всичките прозорци на втория етаж имаше колони с капители. Отново си представи, че е английски граф и се разхожда по тучните ливади на графството. А по ливадите пасяха неговите коне – все расови, големи. Скоро щеше да го посети друг граф, от съседното графство. Той щеше да го покани на чай точно тук, на ливадата. Щеше да извади малка дървена масичка и два стола, после щяха да седнат и да размишляват за превратностите на живота, докато прислужниците любезно им поднасят топлия чай с мляко. Хари тръсна глава, за да прогони странните мисли, след което извади фотоапарата си и снима няколко пъти къщата и околността.
По едно време се прибра, писа около час, вечеря, отново писа и накрая си легна. Днес не се уплаши нито веднъж, докато беше вътре – въпреки страховитите истории, които научи. Странно, защото всеки на неговото място би умрял от страх. Но за разлика от вчера, днес домът на Ротингер създаваше позитивно настроение. И не бе толкова студен.
Спомни си как старицата му каза, че предишните наематели са издържали по няколко часа и си тръгвали. Е, той издържа повече от един ден. Значи или бе по-смел от останалите, или думите на жената не бяха нищо повече от обикновените клюкарски приказки, характерни за малките градчета.
По едно време затвори блажено очи и зачака сънят да дойде.
***
Събуди се от нещо, което в първия момент не можеше да разбере. Бе потен, въпреки царуващия в стаята студ. Гледаше към тъмните стени. Луната вече се намираше от тази страна на къщата, но светлината й достигаше само до перваза на прозореца.
По едно време чу стъпки!
Идваха от вътрешността на къщата - сякаш някой крачеше равномерно по дъсчения под на преддверието. Той си спомни, че след като се прибра, заключи къщата. Не е възможно да е влязъл натрапник, освен ако не е разбил вратата или не е счупил прозорец.
Стъпките се чуваха все по силно. Някой или нещо се качваше по стълбите. Сърцето на Хари заби учестено, очите му се ококориха, потта започна да се стича по пижамата.
Пришълецът вече ходеше по площадката. Хари се изправи. Задиша тежко, чувствайки как не му достига въздух.
Стъпките спряха и за около минута настъпи пълна тишина, след това вратата се БЛЪСНА с такава сила, че звукът отекна мощно между стените!
- Кой е?! - Хари извика инстинктивно и се подпря на облегалката. В главата му сякаш изригваше вулкан – Кой е? – повтори със слаб, омаломощен глас.
Още един удар!
И още един!
Вратата се огъваше като трамплин, но оставаше затворена. Хари седеше на леглото, с разперени и треперещи ръце, очакващ целия ужас на земята да се стовари върху него.
По едно време ударите спряха и в къщата се настани злокобно мълчание. Хари опита да стане и да провери какво има оттатък, но осъзна, че не може да помръдне от мястото си.
Когато пак отвори очи, вече беше ден. Беше спял подпрян на облегалката, а главата го болеше убийствено. Веднага си спомни за случилото се снощи - то изникна пред очите му като призрачно видение.
Дали наистина бе посетен от призрак?
Размърда се и стана, след това извади от сака блистер аспирин и го изпи. Когато главоболието отслабна, той се реши да отвори вратата на стаята.
Отвън нямаше никой и нищо, което би могло да предизвика снощното посещение. Тръгна с плахи крачки по площадката и отиде до стълбището. Видя, че външната врата не е разбита, нито някой от прозорците е счупен. Провери вратата за тавана – и сега бе открехната както преди. Започна да отваря вратите на другите стаи, но и в тях прозорците бяха здрави и добре затворени. Накрая слезе в предверието и огледа малките прозорци към задната част – отново не забеляза отворени или счупени.
Значи нямаше как някой да е влязъл в къщата. Освен ако не се е промъкнал през таен вход. Такава теория обаче не можеше да успокои Хари. По едно време цялото му тяло затрепери от студ и страх, и той пое към стаята си.
Погледна лаптопа си и осъзна, че няма да напише нищо. Не и в тази ситуация. Преживяния кошмар твърде дълбоко се бе врязал в съзнанието му.
… Следва продължение….
© Донко Найденов Todos los derechos reservados