Аделина пак се беше залепила за стъклото и гледаше безучастно как децата си играят на площадката. Те викаха, крещяха, блъскаха се и си посипваха главите с пясък. Детски му работи. А това дете, с неговите три години и половина сякаш беше подпряло всички тегоби на този свят с крехките си раменца. Нямаше друг човек с такова мъдро и, едновременно с това, пренебрежително изражение на лицето към игрите на останалите деца. Беше подпряло брадичката си с театрално- артистичен жест, а погледът й се рееше някъде там, в безкрая. Родителите й се притесняваха за нея не на шега. И двамата, архитекти по професия, използваха всяка свободна минута, макар че те не бяха много,  за да бъдат с нея и да я извеждат навън. Но тогава притесненията около Аделина още повече се засилваха, на фона на останалите деца. Вкъщи сякаш самотата й не им правеше толкова голямо впечатление, но гледайки по детски палавите чужди деца, те все повече и повече се страхуваха за нейното състояние. Тя не се включваше в игрите им, а само кротко сядаше на пейката, с фини жестове оправяше гънките на полата си и отново подпираше с ръчичка брадичката си. Беше като картинка, но родителите й сигурно биха дали всичко, за да изцапа тази пола и това нежно личице, обрамчено с тежки къдрици. Никъде нямаше такива дълбоки и изразителни очи.

   Стела, бабата на Аделина, беше известна на времето си пианистка. На младини душа даваше, за да свири по двадесет и четири часа в денонощието на пианото си. Забравяше да спи, да яде, дори вода не пиеше. Изливаше всичко върху пианото, емоции, чувства, настроения, страстта си. Обикаляше света с концертите си. Нямаше време за никого и нищо. Затова един ден предизвика всеобщото удивление и изумление, когато набързо сключи брак със сина на една известна, столична, аристократична фамилия. Съпругът й никога не пропускаше неин концерт, сядаше винаги на първия ред, с една едничка, кървавочервена роза на коленете си. Беше любов от пръв поглед и за двамата. И ако не беше тази истинска любов, Стела никога не би си позволила да прекъсне шеметната си кариера, за да роди на съпруга си Мирела, майката на Аделина. Но щом се оправи, отново хукна подир старата си любов, пианото. Съпругът й позабрави за концертите, той много обичаше малката и предпочиташе да се навърта около нея, за да компенсира донякъде отсъствието на съпругата си. Мирела не позна привързаността на майка си, но позна друго и то беляза целия й живот, а именно - омразата към това пиано, завинаги лишило я от майчината ласка. Още като малка се закле никога да не погледне към този дяволски ужасен инструмент. Положи много старания в училище, за да стане след време известен и уважаван архитект. Така се запозна и със съпруга си, неин колега.

   Един ден гордостта на Стела бе сломена завинаги. Нейният обичан съпруг беше болен от рак и вече си отиваше, когато тя разбра. Той дълго бе скривал от нея за болестта си, за да не я разстройва, и сега Стела почти нямаше време за сбогуване. Без дори да го иска, коварната болест прекъсна бляскавата й кариера. Сякаш парализа скова пръстите й, а загубата я накара да онемее завинаги. Сякаш Мирела бе останала кръгло сираче. Затова един ден почти обезумя, когато видя малката Аделина с ококорени очи да изследва захвърленото на тавана,  бабино пиано.  Разкрещя се като луда срещу нищо неподозиращото дете:

-   Махни се от там, пусни капака, за Бога! - крещеше Мирела като луда, а съпругът й почти си счупи краката да тича по извитата стълба.

-      Скъпа, моля те, недей така, плашиш детето! - той не знаеше кого по-напред да утешава - обезумялата си съпруга или изплашеното си дете.

    В този момент, на вратата зад тях се чу някакво мучене, което накара и тримата да се обърнат рязко. Крясъците, идващи от това място, бяха накарали Стела да изкатери всички стълби и да стане ням свидетел на тази случка. Сега тя се опитваше да защити внучка си, но от дългото мълчане излезе само това мучене, накарало ги изведнъж да се обърнат стреснато.

-    Оо-о-остави внучка ми! - с усилие промълви старата жена. Нищо, че казаното след дългото мълчане звучеше смешно, Стела отново бе възвърнала предишната си гордост и с изправена осанка стоеше срещу дъщеря си.

-    И дума да не става, мамо! Няма да загубя и дъщеря си! - изплака Мирела и хукна надолу по стълбите, дърпайки след себе си нищо неразбиращото дете.

   Тази случка накара бабата да излезе от доброволната си изолация и да започне все по-често да се навърта около внучката си. Как не я беше забелязала по-рано?! Ами, да, това дете имаше нейната стойка, макар и омекотена от дъщеря й, може би, за да й попречи да последва баба си. Но всичко случило се само накара Мирела да стане още по-бдителна. Заплаши майка си, че ще потроши пианото, само ако чуе да се говори за него. Озлоблението срещу дългото отсъствие на Стела от живота й, отново набра сила.

   Всичко утихна до мига, в който Аделина тръгна на училище. Там, далеч от орловия поглед на майка си, все по-дълго се застояваше в музикалната стая и само пред клавишите на пианото се променяше до неузнаваемост. Когато учителката по музика я попита дали би искала да се научи да свири, Аделина се съгласи при единственото условие да скрият това от майка й. Не искаше да я дразни и тревожи. Сега, повече от всякога полагаше усилие да получава само отлични оценки, за да приспи колкото е възможно по-дълго бдителността и подозренията на майка си. Не й беше лесно, но я водеше огромната й любов към пианото. Цялата истина обаче лъсна на един училищен празник, когато изпълнението на Аделина на пиано бе включено в програмата. Тогава в залата плачеха две жени, едната от щастие, а другата от мъка. Бабата и майката на Аделина. Когато след концерта директорката извика Мирела настрани, за да я помоли да не спира детето от уроците, защото такъв талант не се среща често, тя само промълви съкрушено:

-        Знам, знам, че има талант, от това ме е страх най-много! Той й е в кръвта!...

   Нямаше по-щастлив човек от Аделина от този момент нататък. Сега можеше с часове да свири на любимото си пиано, под любящия поглед на баба си. Тая жена се преобрази за миг, сякаш се подмлади с години. Така, както навремето съпругът й я придружаваше навсякъде, така сега и тя не се отделяше внучка си. Виждаше себе си в нея, дишаше чрез нея, живееше втори живот. Нямаше концерт, на който да не присъства, там, на първия ред, само с кървавочервена роза на коленете си. Нейната внучка, гордостта й, смисълът на живота й, който бе преоткрила отново чрез Аделина. Мирела се предаде. Не можеше да се бори с две жени едновременно.

   Аделина обиколи света с концертните си изпълнения. Овациите дълго не стихваха, след като изсвирваше и последния акорд. Публиката я обожаваше. Билетите за концертите й свършваха мигновено, веднага след като бяха пуснати за продажба. Цветята и тълпите от обожатели я следваха на всякъде. Умората й се топеше в признателните очи на ценителите на музиката.

   След поредния концерт, на който Аделина беше пожънала и без това очаквания успех, вкъщи бяха приготвили богата трапеза и бяха дошли много гости, за да уважат и поздравят детето-чудо, след юбилейния й концерт в чужбина. Поне беше с баба си и това до голяма степен караше всеки път Мирела да се чувства по-спокойна. Но тази вечер нещо неопределено свиваше стомаха й, без да може самата тя да прецени на какво се дължеше това. Нервно поглеждаше към часовника на стената и се усмихваше пресилено, веднага, щом съпругът й я сръчкаше в ребрата, след като не бе чула въпросите на някой заговорил я. Какво й ставаше?! Толкова концерти бяха минали до сега. Но колкото повече време минаваше, толкова повече Мирела губеше почва под краката си. Не стигаха до ушите й утешителните думи на съпруга й, вече не можеше да прикрива сълзите си и те рукнаха, когато телефонът пронизително иззвъня. Грозен беше звукът му тази вечер. Тя не можеше да помръдне от мястото си. Онемяла гледаше как съпругът й бавно кима с глава, подпрял безпомощно слушалката на телефона с рамото си и безшумно се свлече на пода. Самолетът, с който се връщаха дъщеря й и майка й бе катастрофирал и нямаше оцелели. Мирела нямаше вече кого да посреща.

   Проклетото пиано! Проклетото пиано за пореден път бе отнело любимите й хора, бе ги изтръгнало насила от сърцето й. Сякаш това бе мисията му на тази земя. Да отнема животи...