Аделина пак се беше залепила за стъклото и гледаше безучастно как децата си играят на площадката. Те викаха, крещяха, блъскаха се и си посипваха главите с пясък. Детски му работи. А това дете, с неговите три години и половина сякаш беше подпряло всички тегоби на този свят с крехките си раменца. Нямаше друг човек с такова мъдро и, едновременно с това, пренебрежително изражение на лицето към игрите на останалите деца. Беше подпряло брадичката си с театрално- артистичен жест, а погледът й се рееше някъде там, в безкрая. Родителите й се притесняваха за нея не на шега. И двамата, архитекти по професия, използваха всяка свободна минута, макар че те не бяха много, за да бъдат с нея и да я извеждат навън. Но тогава притесненията около Аделина още повече се засилваха, на фона на останалите деца. Вкъщи сякаш самотата й не им правеше толкова голямо впечатление, но гледайки по детски палавите чужди деца, те все повече и повече се страхуваха за нейното състояние. Тя не се включваше в игрите им, а с ...