/Аз, лейтенантчето и Пламен от Аскуу/

През 1970 година ни пратиха на военен лагер. Май бяхме първите или едни от първите, които минаха по програмата за НВО /не Ейч Би О, а начално военно обучение/.

Ние имахме някаква представа по предмета. Що филми за войната бяхме изгледали – „Капитан Леши“, „Валтер защитава Сараево“, „Козара“ и какви ли още не плодове на югославското кино, гарнирани със „Сержант Кален“, „Закон и юмрук“. Отделно съветските, ама те бяха прекалено сериозни, че искаха и мислене – нещо, към което пуберите нямат предпочитания. А, то май тогава и пубери нямаше, изкелефечването дойде по-късно.

Да не споменавам за близките времена, когато казвах на учениците: „Преди в казармата не ходеха само инвалидите и педалите. Вие не сте инвалиди, нали?“…

А ние се интересувахме от очакващата ни казармена реалност. Не само любопитството и предчувствието, каращо момчетата да разпитват за военната служба, както момичетата за всеки случай запомнящи къде се намира родилното.

По него време в отпуска бяха се прибрали един братовчед на баща ми и един по-голям от нас младеж, живеещ наблизо. Та ги питах и разпитвах, за да придобия знания и опит, по-късно оказали се абсолютно неверни и ненужни. Кой знае защо, по време на службата в Севлиево, мен никога не ме е събуждал командирът на базата, за да пита: „Гошенце, днес ще имаме ли занятия или да ви оставя да поспите?“, както е било при батковците, разказвали ми колко уморително нещо е да командваш нищо не разбиращи офицери и генерали…

Както и да е, пратиха ни в Реселец. Село, известно тогава като родно място на Мако Даков. Тихо, спокойно, гори, ливади, река…

И един лагер. Типичен лагер – двуетажна централна сграда, кухня и трапезария, куп бараки. Плюс голям кенеф /не тоалетна или барем клозет/– обществен тип място за клечащи размисли. Две части – М и Ж, между тях двуметрова стена, нестигаща до покрива.

Там започна историята.

Разтоварвах се аз спокойно и безгрижно от натрупаната кулинария, когато чух, че в женското отделение нахлу стадо девойки. Писък, врясък, размяна на реплики и мнения за младичките запасни офицери, дето щяха да ни командват /или поне така си въобразяваха/.

Не издържах конкуренцията и подметнах нещо. Отговориха ми, залафихме се – всъщност, не бързах, девизът тогава за подобно времепровождение беше „Карай бавно, не гониш норма!“…

Излизам спокоен и разтоварен, а отпред ме чака някакъв с две звездички на пагоните. Млад и нафукан…

Кой съм, що съм…

На проверката се оказа, че ни бил ротен. Доста амбициозно е да наречеш група хлапаци „рота“, но се оказа, че имало и по-големи фантазьори от ония в просветното и военното министерства.

Изкара ме пред строя и обяви, че получавам два „непоряда“.

Нямах и представа какво е това, ама рекох: „Защо?“…

Оня блесна с дребни очички и ревна: „Ще чистиш два дена картофи, защото много знаеш!“…

Бе, аз и сега си знам, ама и тогава това май не се харесваше на гъсоците с пагони. Още повече, че отговорих: „Аз картофи мога да беля и при майка ми в кухнята, ама защо?“…

„Три непоряда!!!“

Бившият строй се олюляваше от смях, хилеха се и младичките лейтенантчета, откъснати от производството и натоварени да полагат всякакви грижи за разцъфтяващи девойки.

С половин уста се съгласих: „Хуу…“, преведено на български: „Хубаво!“…

Оня хептен избесня: „Четири непоряда!!!“…

„Оппа! – обяснявам му, сещайки се какво ми разказваха познатите войници – Другарю лейтенант, можете само три непоряда да дадете, четири ще са ако станете батальонен…“

Което се оказа вярно, впрочем.

А лейтенантчето вече произвеждаше ток като от ВЕЦ по време на тайфун. Нещата бяха ясни – сложили го ротен, решил да покаже колко е страшен, избрал си подходяща жертва – един кльощав с цайси гимназиален заек… Ама явно бил с лош късмет. Баш пък на мен да попадне… Че и на публично мероприятие – вечерна проверка. При това пред момичета с повече емоции и гъдилкания, отколкото акъл в тая неподходяща възраст… А момчетата – кипящи от кеф, че някой оклепва конкуренцията за момичешкото внимание в лъскави униформи…

Един цивилен, ама в някакво военно яке, отиде до него, взе да му шепне… После се разбра, че бил ЗКПЧ-то, или – както викаше народът и в казармата, и по бригади – ЗаКа ПИчето…

Та ни разпуснаха…

А моят приятел Пламен Илиев Маринов, после художник, сега май в Хасково /Аскуу на устен български/, беше сложен на пост. С пушка, дето плаши двама – който не знае, че е повредена и тоя, дето я носи.

Метнал я на врата като овчарска гега, шматкал се пред щаба.

Напереното лейтенантче, още пускащо пара през носа и в движение ровещо като бик пред скопяване, го видяло и казало: „Ама ти не знаеш как се носи. Дай да ти покажа..“

Часовоят му подал тояг… уф, пушката. Оня я взел и прибрал в щаба. Щото не можело оръжието така да се дава на врага. /С което се разконспирира и разбрахме кой е нашият основен враг след империализма./

А Пламен, за да не е с празни ръце – на пост е, варди спокойствието, мира и тишината на родината, та Пламен отчупил един прът от близкото дърво и продължил важната си военна дейност.

После заедно белихме картофи, ама един ден само. Щото, все пак – на военно обучение бяхме, не на готварски курс…

Защо се сетих ли?

Ами пролет беше. И бях срамно млад. И беше отдавна.

А и Пламен не го зная къде е. Та ако някой е чувал за него… Макар Аскуу да не е малко село, но подобен елемент извън Менделеевата таблица, е много, много активен. Засега – не радио…

Заповядайте при много интересен коментар - https://genekinfoblog.wordpress.com/