Пролетна магия

Потъваше в нейните очи и когато тя го поглеждаше за миг, искаше този миг никога да не свършва, защото тези очи го привличаха с необяснима магия.

Бяха на библейски курс и тя седеше пред него – красива и близка, но уви – той беше женен. И то не от вчера.

С жена си бяха минали през добро и зло. Първо беше доброто. Щастието, че си принадлежат един на друг. После дойдоха трудностите, битките, победите заедно, радостта от тях.

По-нататък някак си неусетно започнаха други войни и други битки - но помежду им.

Връзката им мина през пролет, лято, есен и... на прага чукаше зимата.

А сега напротив – навън беше пролет и цветът на разцъфналите сливи заливаше градските улици, падаше от клоните на дърветата на потоци и на фурии, подгонени от пролетния вятър.

Пролетта беше разцъфнала и по устните на това момиче, луничките ù танцуваха, а миглите ù сякаш галеха погледите му.

-        Ти защо ме гледаш така... влюбено? – беше го издебнала в гръб на една от почивките и забивката на този директен въпрос го изплаши. Не че беше страхлив, но толкова лесно ли било да го прочетат?!

Тя беше завършила скоро. Върна се в родното градче, намери си работа като медицинска сестра в местната болница.

Беше красива и знаеше това. Мъжете по улицата се обръщаха след нея и тя усещаше настоятелните им и жадни погледи.

Искаха я, но и се плашеха, щом ги погледнеше прямо и без свян.

Съзнаваше, че ги кара да мечтаят и ù харесваше да подхвърля по две-три зрънца храна за тези мечти.

Работата в болница, вълните от страдание, я научиха да желае това, което животът може да ù даде сега, в този момент.

            Неговият поглед някак я заинтригува. Беше различен от масовката. Не събличаше нетърпеливо, а топло я обгръщаше. Можеше да полегне и да се остави да бъде носена в силните му ръце – спокойно и приятно под топлите лъчи на пролетното слънце.

-        Ами аз – не! Не исках да те обидя – замота се той. - Просто ти се радвам – това вече беше казано уверено.

-        Ела да се разходим, да ми разкажеш за какво толкова ми се радваш – предложи тя и го хвана за ръката. – Много обичам като ми се радват.

Магията на допира беше твърде силна и той се остави да бъде воден без възражения.

Седнаха на самотна пейка. Може мъжът да иска да завладява, но жената отваря портите на крепостта.

Гушна се на гърдите му и устните им се намериха, сякаш винаги са знаели как.

-        Мила, мила, мила, виновна е пролетта. Забравих, че не съм свободен, не разполагам със себе си. У дома ме чакат. Сега какво ще правя. Не искам да направя от твоята пролет едно кратко лято, белязано със сутрешни мъгли от вина и студени дъждове от угризения.

Вярно, у дома е зима, но след нея трябва да дойде пролет. Така е нормалният ход, нали?

А аз потънах в твоите очи, очи... „кафеви очи”... „омайвах те с тях аз до лудост...”

Събуди се – звънът на телефонната аларма с песента на Вики от „Мастило” изпълваше стаята. Трябваше да става и да тръгва за курс.

Спомни си с усмивка на облекчение, че жените там бяха над шейсет годишни и с тях можеше да се водят много спокойни и супер морални разговори.

            А пролетта пълнеше улиците с цвят от разцъфналите сливки и вятърът тропаше на вратата му. Оттатък в кухнята неговото Цвете с кафявите очи се караше за нещо си на децата...