П Р О М О Ц И Я, Б Р А Т Ч Е Т О МИ!

На моста преди Черниче свиха към магистралата.

- Моли се някъде да не ни спрат полицаи - каза Лъчезар.

- Защо бе, братчето ми?

- Защото съм изпил две бири и може да покаже на апарата - отвърна троснато Лъчезар.

- Братчето ми, ти си Лъки (щастливеца), но аз съм щастливецът, роден съм под щастлива звезда и ти казвам, че няма да ни спрат! Затова карай напред спокойно.

- Да ти имам спокойствието! - отвърна Лъчезар и за всеки случай намали скоростта. Движението по магистралата за Гърция бе засилено, въпреки късния среднощен час.

- Къде ли се е запътил толкова народ през нощта? - каза Лъчезар, сякаш на себе си.

- Към Микрево, да им правят свирки на промоция! - задави се в смях черният Отело.

- Престани с твоите глупости! - разсмя се и Лъчезар.

- Знаеш ли, братчето ми - казваше Тарафа, успокоил се малко, - аз съм единственият циганин, който има истински приятел кавурин! Ти си голяма работа! Много точен си.

- Какво е това кавурин или кавур, дето го ползваш толкова често? Преведи ми го точно и ядно, на български език.

- Ами как да ти го кажа?

- Обидно ли е?

- Не. Нещо като, когато вие кажете така с пренебрежение "циганин". Така звучи някак си. А ние сме роми.

- А на мен ми звучи като гяурин. Така турците са наричали поробените българи, поробената рая.

Това означава, че ти ме имаш мен, както поробен, както твоя рая ли? Братчето ми, ти май си я сбъркал, ако си мислиш, че е така!

Аз мога да бъда приятел само с човек, независимо дали е бял, черен, кафяв или жълт, само който е много коректен във взаимоотношенията си с мен, не прекрачва границата на благоприличието и се държи що-годе свястно или да кажем по-реално, човешки. Казвам що-годе, защото границите за тази норма за поведение са доста размити и разтегливи за различните групи от хора, независимо мъже или жени и за различните слоеве на това българско общество в това шибано и шантаво време.

- Да. Шибано общество! - изпсува ядно Тарафа.

- Съгласен съм. През тези 10-15 години е шибано, та шибано!

Ей, какви думи използвам?! - ужаси се сам от себе си Лъчезар.

- Не се притеснявай, братчето ми, каквото за едните, това е за другите. Всичките сме в кюпа - заключи Тарафа. - Каквото за българите, това и за циганите - обърна се към него и се усмихна съвсем по нормалному, тъй като сега наоколо му липсваше публика.

Така в приказки и закачки прекосиха дългия мост над Струма, преди Микрево.

- Казвай, накъде да карам?

- Засега напред. Трябва да стигнем ей оттатък на другия баир, дето светят някакви лампички. Там е циганският квартал.

- Гетото?!

- Напоследък се издигнаха и богати къщи. Ще видиш, измазани, облепени с камък. Отдолу имат кафе или магазини.

- А бедните?

- А бедните... ще видиш, когато отидем там.

- Те самите ли си продават момичетата?

Тарафа се засмя с притворени устни.

- Тук сега карай вдясно и ще стигнем един мост над дерето. Оттатък вече е циганската махала.

Хубавите и накипрени български къщи бяха свършили и колата стъпи на изровено шосе, което скоро ги отведе до моста, след който известно време се движеха между ниски, неизмазани, тухлени постройки, оградени с плетове от клони и тръстика.

Продължавайки напред, стигнаха до нещо като център, където се виждаха няколко високи дву, три и повече етажни къщи, явно притежание на богати люде.

- И тези ли продават щерките си? - запита Лъчезар, като посочи с пръст към малкия дворец пред тях.

- Смееш ли да питаш! - със сериозен тон отговори Тарафа. - Тези са богати хора и предполагам не биха допуснали подобно нещо. Може да ти я дадат, но за постоянно и може и да ти искат и пари, за да си я откупиш, но тук вече става въпрос от порядъка на 10-20 хиляди евро.

Нали си чувал, че при някои от нашите цигански родове, например кардарашите и калайджиите си продават дъщерите и то за много пари. Става въпрос за големи суми.

- И ако нямаш пари примерно, какво правиш, ако си я харесал?

- Ами ще духаш супата! - изсмя се гръмко Тарафа. - Като нямаш много пари - продължи той, - отиваш ей там по-нагоре, при онези къщи, дето нямат и покрив, плащаш си 20-30 лева и изпразваш торбичките. Това е, братчето ми, реалността.

Лъчезар въздъхна дълбоко.

- Още ли да карам нагоре?

- Още. Ей там, виждаш ли кафето на първия етаж в онази голямата къща, от там вдясно и нагоре. Но я спри тук, да ги питам нещо.

Колата намали и спря.

Тарафа влезе в кафето, което бе почти празно и след миг му махна с ръка.

Лъчезар, притеснен от безлунната нощ, запали цигара и заключи вратите на колата.

Отправи се към кафето.

Стъпи в преддверие, застлано с първокласна теракота.

Току-що бе мито и стъпките му се отпечатаха върху мокрите плочки. Скоро видя и момичето, което зад единия от ъглите продължаваше да прибърсва пода.

Лъчезар я огледа пестеливо, нали бе на чуждо и непознато място. Обикновено, нормално момиче от циганския етнос, което се труди, за да заработи хляба си.

- Къде отиде Тарафа? Току-що влезе.

- Ето го при шефа. - посочи момичето с пръст към бар плота зад една от колоните.

Лъчезар се обърна към девойката:

- Извинявайте, че изцапах след мен! - и пристъпи на пръсти нататък.

- Няма нищо - каза девойката, без да се усмихне. - Нали това ми е работата.

Тарафа говореше с момчето на бара и сипваше захар в чашата пред него.

- Другото за вас ли е? - попита момчето.

- Да - изпревари го Тарафа.

- Абе, Отело, кафе ли ще пием посред нощите? - каза Лъчезар, имитирайки, за самочувствие, тежкарския тембър на приятеля си.

Тарафа се обърна към момчето зад бара и заговори:

- Ако искаш да седнем и да изпием по едно питие, аз ще почерпя.

- Не, няма нужда. Друг път. Трябва да затварям. Виждаш, два часът минава, скоро ще се съмне.

- Добре. Както желаеш - говореше Тарафа. - А, я ми кажи тези дали са тук?... - и двамата заговориха за някакви мъжки и женски имена, които нищо не говореха на Лъчезар.

Огледа се. Хареса прозорците, направени от хубаво дърво и врата от алуминиеви профили.

Личеше си, че собственикът е заможен човек.

Сбогуваха се и отново се качиха в колата.

По някакви изровени от дъждовете, застлани само с пясък и камъни криви улички, се изкачиха вече между къщички, които наистина нямаха покриви. Представляваха зидани с тухли помещения - три на четири метра, или там, където имаше по две стаи - шест на четири метра. Някои от тях имаха отгоре бетонна плоча и нищо друго. Други бяха покрити с пръти или литровици с наковани отгоре им ламарини.

- И... тук живеят хора??? - запита ужасен Лъчезар.

- И то какви девойки има, да знаеш! - ободри го Тарафа. - Съжалявам, че я няма моята Рита, онази със зелените очи. На работа е била с някакъв грък. Взел я е за два дни. Така че, ще повървим още малко по-нагоре, там са ми познати. Спал съм веднъж у тях и там ще попитаме.

- Леле Боже, къде дойдох! - удари се по челото Лъчезар. - Ако само имах представа преди това за какво става въпрос и че е такава обстановката, нямаше въобще и да помислям да тръгна. Честно ти казвам!

- Защо бе, братчето ми, ти да не се уплаши?! - изгледа го сериозно в упор черномурният Отело.

- Не съм. Ама то си е за страх - промълви Лъчезар, стиснал устни и манипулиращ с волана, за да избягва шахматно разположените дупки.

Спряха до висока двуетажна къща, която се открояваше от околните по това, че бе измазана и прилична.

Тарафа слезе и потропа на вратата. Явно звънец липсваше.

Скоро обиколи къщата и потропа на прозорците на първия етаж.

Отнякъде се появи черно куче и с яростния си лай разцепи нощната тишина.

Тарафа взе камък и го хвърли по него. Псето побягна на няколко метра и се върна, лаейки още по-ожесточено.

Скоро вратата се открехна, без да се пали никаква лампа и мъжки глас запита:

- Кои сте?

- Аз съм Тарафа, бе! Не ме ли позна?

Вратата се отвори и на пестеливата лунна светлина Лъчезар видя 27-30 годишен мъж, облечен в нов анцуг, със спортни кантове отстрани.

Поговориха доста време с Тарафа и по едно време му махнаха с ръце.

Лъчезар се огледа. Какво ли можеше да види в тази тъмница?

Направи се на мъж и слезе.

Запали цигара, огледа се и се приближи към двамата разговарящи мъже пред вратата на къщата.

- Гледаш ли какво става? - каза Тарафа. - Всичките момичета са заети. Дошли сме много късно. Какво да правим?

Лъчезар гледаше едновременно и двамата и мълчеше.

Стопанинът, с арабско-индийски черти на лицето, каза:

- Това е. Казах ти, други няма, освен тази, която е у дома. Щерка е на моя братовчедка и тук е дошла на гости за няколко дни.

Ако искате, сега ще ида да я събудя.

Давате и двамата по 15 лева и - тук, до къщата. Ще се хване за стената и ще охлабите жилите.

Това е, казвайте какво да правя? Да я събуждам ли?

- Лъки, ти какво ще кажеш, ще чукаш ли?

Лъчезар мълчеше. Челюстта му се бе схванала от ярост.

- Аз си бях дошъл за моята Рита, онази със зелените очи, знаеш я, но сега като я няма, много-много не ми е на зор.

Ти, братчето ми, казвай? - обърна се той отново към Лъчезар.

- Щом ти се отказваш и аз се отказвам. Няма да събуждаме момичето, така за нищо. Нека си спи спокойно девойката.

- На мен нищо не ми пречи, сега ще я събудя - каза циганинът с анцуга. - Давай 15 лева и сега ще ти я докарам. Ти се приготвяй.

"Какво да се приготвям?" - помисли за миг измръзналият Лъчезар и отговори твърдо:

- Не! Отказвам се!!!

- Добре, последно свалям на 10. Давай парите, ако ли не, да се прибирам. Промоция.

- Не! - отсече Лъчезар. - Хайде, Отело, хайде да тръгваме, че стана много късно. Ще намерим надолу някоя друга... - подхвърли той така, за да се измъкне от ситуацията.

Циганинът се заприбира в къщата, като го кандардисва още на два пъти преди това, но двамата се качиха в колата, обърнаха и започнаха де се спускат полека надолу, между заспалите бордеи.

- Братчето ми, ти се притесни май, а?

- Бягай оттук, бе! - каза Лъчезар с погнуса. - Тя ще се е чукала със Сульо и Пульо, няма да се е мила една година, може и червеи да има в оная си работа и аз да си го завирам там?! О! Не! Никога! - махна категорично с ръка той. - Ако ще жена да не видя никога повече в живота си, това няма да го направя! Никога!

Ясно?! - обърна се той към другаря си.

- Братчето ми, ти много ли си гнуслив?! Тогава си тръгваме!

Карай направо към центъра, а оттам към магистралата! Там, на магистралата, може да спрем при някоя, да ни обдуха на "примоция" за по пет лева.

- Не спирам на никоя! Оттук се прибирам направо вкъщи!

Кога ще спя, кога ще отварям магазина? Стига с тия глупости.

Още се чудя на самия себе си, как се кандардисах да тръгна с теб? Ще търся баба си аз тук, когато има толкова красиви жени в Благоевград, Симитли и околията. Хайде де! Откачена глава! Ама и аз съм един тъпчо...

По пътя разговаряха за жените, за тяхната сексуалност, за това, че много пъти, ако не и често, интерпретират страст и охкат, и вият, макар че вътрешно не го изживяват никога. Все интересни теми.

Стигнаха до заключението, че по-често го правят, за да доставят удоволствие на мъжа или го правят с користни цели, за да получат нещо в замяна. Тоест продават се. Това бе очевадно.

Разделиха се в центъра.

Тарафа се отправи към квартирата си, а Лъчезар се прибра, окъпа се, пусна телевизора да работи и дълго размишлява, хванал с ръце главата си.

Заспа малко преди часовникът да звънне, за да се стяга за работа, без въобще да си е обяснил смисъла на този шантав живот.

А утре го чакаха нови подвизи и провокации...