Да пътуваш далече, толкова далече отвъд времето и пространството, и да се озовеш там, където толкова силно желаеш, че би било трудно и необяснимо за другите, които не те разбират. Да вземеш машината на времето и да преминеш през много светове, а времето да бъде относително, даже да не съществува, защото се е променило като понятие, разбирано днес. Да не пестиш никакви сили и на всичко да си готов, за да осъществиш желанието си, а то е да промениш не настоящето с бързи мерки, не бъдещето като старателно го планираш, а да промениш миналото, което после да стане настояще и най-накрая бъдеще, но така, както ти искаш. И знаейки, че това е невъзможно, знаейки, че нищо не е зависило или не зависи от теб, то желанието ти се превръща в химера. А химерите са невъзможни мечти, които си остават там далече в мислите и желанията на човека, и никога нямат сбъдване.
Но как да се превърнеш в яйцеклетка преди да бъде оплодена и да решиш собствената си съдба, и сам да определиш датата си на раждане, даже какви гени точно да притежаваш. Какъв да бъде цветът на очите ти и косата ти, и кои са чертите на лицето ти или на тялото ти, които сам да избереш. И тъй като физически по законите на физиката, а и на биологията, това е невъзможно, то нищо не можеш да направиш в рамките на физическия плътен свят и тогава нищо не ти остава, освен да преминеш отвъд и да прескочиш бариерата, разделяща двата свята, и да се слееш с безплътния свят, който е толкова ефирен и нежен, че е трудно обясним с човешки думи и понятия.
И ето, аз се превръщам в полъх на вятър, който не може да бъде спрян и преградите за него не съществуват и преминавам различни пространства и светове. Преминавам през различни периоди на времето и достигам началото, но не началото на света, там всичко е идеално подредено и следва своя ход, там няма лошо и добро, там е само светлина и материя. Но отивам там, където най-малко ме очакват и никой не знае за съществуването ми, камо ли за идването ми. Там никой не ме чака, там никой не мисли за мен и там никой не ме е сънувал или представял. Защото идвам от друг свят и от друго пространство и време.
Пред мен се разкрива една прекрасна картина. Всичко е в зелено и цветно. Тук ухаят най-прекрасните цветя, които може да си представи човек с неговото въображение. Багрите, украсяващи венчелистчетата, са с най-богатите тонове от спектъра на светлината. Ароматите на цветовете упояват всичко наоколо със своята благоуханност. Дърветата, с разкошни разперени нависоко корони, са потънали в зеленина. Тук няма сезони, има само вечна пролет. Водите, падащи от високи склонове, се изливат в езера и представляват красив водопад, пръскащ водни струи, а те се разбиват на водни капки, като разпилени бисери наоколо, чисти и бистри. Водата после се превръща в река, която бяга шумно и бурно надолу по коритото с бели подводни камъни и оградено от зеленината на храсти, цветя и дървета. А после по-надолу по течението реката се успокоява и става бавна и спокойна, и после се влива в морета или океани, очаквайки се взаимно и да се прегърнат в своята вечна прегръдка, сливайки се в едно.
А аз се спирам до едно дърво, толкова красиво с такива красиви и сочни плодове, че чак ти се иска на секундата да ги откъснеш и опиташ. Но аз съм полъх на вятър и мога само да ги гледам и да им се любувам отстрани. И полюлявам леко листата на дървото, а те, докоснати от полъха ми, като погалени от невидима ръка се издигат и спускат ту нагоре, ту надолу.
А там в подножието на дървото е задрямало едно прекрасно създание, красиво като ангел. Оранжевите му коси са разпилени по раменете му, чак до коленете в прекрасни дълги къдрици. Бялото му лице е спокойно и нежно. Очите са затворени, а оранжевите мигли са се допрели плътно едни в други. ,,Какъв ли е цветът на очите му?,, се питам аз. А тялото му е полегнало леко настрани, отпуснато под волята на съня. А заоблените му красиви гърди се повдигат и спускат в равномерното му дишане. Колената му са присвити, докосващи гърдите. И всичкото това прилича на една красива картина, нарисувана от талантлив художник.
Но ето, че бавно по стъблото на дървото се изкачва едно странно създание с вълнообразни движения, ту наляво, ту надясно. Само по себе си, то не може да бъде наречено нито красиво, нито грозно. Влажността на кожата му, ромбовидните ярки окраски в жълто, зелено и сиво са равномерно и правилно очертани по цялото му тяло, а лъскавината на люспите му го правят не дотам приятно за гледане, камо ли за докосване. А то продължава все така да се изкачва нагоре към върха на дървото. А там най-горе се намира най-зрелият, най-сочният, най-красивият плод, което дървото е родило. И когато странното същество го захапва, откъсва го и бавно започва да се спуска надолу по стъблото към спящото момиче.
Изведнъж едно листо леко се откъсва от мястото, където е бил плодът и започва бавно да се спуска надолу към лицето на спящото момиче. А то, докоснато от листото, леко трепва и се събужда. Прекрасните му мигли трепват и се отварят очите му, а те с цвета на лазурно небе поглеждат нагоре и съзират странното същество, носещо плода в устата си. Момичето не се страхува, защото не знае какво са видели очите му, защото го вижда за първи път. А лъскавото същество все повече и повече се приближава към момичето и изведнъж проговаря:
- Вярно ли е, че не можете да ядете от плодовете на това дърво?
И момичето още преди да проговори посяга към откъснатия плод.
- Не! - извиках аз, но бях само полъх на вятър...
***
Изведнъж се събудих, стресната от собствения си сън, с широко отворени очи от ужас, с разтуптяно от вълнение сърце, което се беше качило чак в гърлото ми от напрежение. Но постепенно се успокоих и разбрах, че се намирам в моето легло и в моята стая, и си бях пак същата, каквато си бях, с мисълта, че нищо не се е променило.
© Евелина Аврамова Todos los derechos reservados