Събуждайки се от този сън, се притесних, че малкото ни момченце е чуло как говоря на сън. За моя голяма радост, то спеше все още. Приготвих закуската, ала не спирах да мисля за предложението му- да се омъжа повторно. Не, не бих го направила. Не мога да повярвам, че съпругът ми го каза. Смъртта го е превърнала в страхлива мишка. Де да беше и преди такъв. Щях да го обичам. ( За първи път не съжалявам, че съм казала подобно нещо. ) След дълго чакане, най-накрая дойде и този момент. Изпитвах огромна нужда от него. Дори да знаех, че някога тази фалшива игра ще свърши, исках да го опозная. Да разбера слабостите му. Да бъда негова съпруга. Както всяка предишна вечер, той започваше разговорът с някакви трудни и сериозни въпроси:

-Защо не пожела да поговорим по-рано?

-Малкият не беше заспал.

-А, разбирам.

-Не, не разбираш. Ти никога няма да разбереш. Ти не цениш това, което ти предоставя живота. Ти си алчен и злобен човек, мислещ само за себе си.

Бях твърде строга, нали? Но просто ме е страх да се привържа към него. Страх ме е, защото той ще ме направи своя плячка.

-Страх те е от мен, нали?

-Как разбра?

-Погледът ти, той ми каза всичко.

-Не мога да те позная. Променил си се. Но не достатъчно, за да ти простя. А и да го направя, ти няма да се върнеш.

-Ти го каза- променил съм се. Да, няма да се върна, но поне ще бъда спокоен. Хайде, заспивай. Днес научи много информация.

Имаше типичната страстна усмивка, но и студеният сериозен поглед. Де да бяха обстоятелствата други. Щях да го обичам. И сега го обичам....