...и тя ме обгърна в прегръдката си. Чувствах се спокоен, чувствах се истински щастлив. Срещнах очите и - така живи и искрени. Устните ми жадно приближаваха нейните - целувката, чакана толкова дълго, щеше да бъде моя...
- Отвори вратата! -странен глас се вмъкна в главата ми и ме откъсна от реалността...когато се огледах...но…как...къде изчезна тя? “Не можеш да се изпариш от обятията ми…не можеш, чу ли?!” Сърцето сякаш спря от уплаха …не можех да си позволя да я изгубя, на никаква цена… “Виктория, къде си?!” крещях аз гласно и безгласно, изгубвайки думите в обкръжаващата ме тъмнина.
- Отвори вратата! - отново страховитият глас, идващ сякаш дълбоко от недрата на непознатото...
Отворих очи...слънчеви лъчи се процеждаха между щорите,а прашинките издаваха присъствито си, пресичайки пътя им. Стаята- както винаги пак разхвърляна, дрехите - пак разпиляни по пода.“Било е просто сън” - измърморих аз и болезнено добавих - “за жалост”...ами ако беше продължил още миг, щях да усетя сладостта на уст ...