11.12.2005 г., 2:44 ч.
Пропастта на живота....
10 мин за четене
...и тя ме обгърна в прегръдката си. Чувствах се спокоен, чувствах се истински щастлив. Срещнах очите и - така живи и искрени. Устните ми жадно приближаваха нейните - целувката, чакана толкова дълго, щеше да бъде моя...
- Отвори вратата! -странен глас се вмъкна в главата ми и ме откъсна от реалността...когато се огледах...но…как...къде изчезна тя? “Не можеш да се изпариш от обятията ми…не можеш, чу ли?!” Сърцето сякаш спря от уплаха …не можех да си позволя да я изгубя, на никаква цена… “Виктория, къде си?!” крещях аз гласно и безгласно, изгубвайки думите в обкръжаващата ме тъмнина.
- Отвори вратата! - отново страховитият глас, идващ сякаш дълбоко от недрата на непознатото...
Отворих очи...слънчеви лъчи се процеждаха между щорите,а прашинките издаваха присъствито си, пресичайки пътя им. Стаята- както винаги пак разхвърляна, дрехите - пак разпиляни по пода.“Било е просто сън” - измърморих аз и болезнено добавих - “за жалост”...ами ако беше продължил още миг, щях да усетя сладостта на устните и...тези устни...защо не мога да я имам... защо?
Погледнах телефона- 09:09, “нашият знак на съдбата”… отново си намирах повод да и се обадя... - Отвори вратата казах! - чувах гласа, този път едва доловимо, точно като шептене. Изплаших се. За бога, полудявам ли? Оставих телефона. Реших, че след като се измия, ще изляза от просъницата,в която явно още се намирах.
Изправих се,приближих се към вратата и в момента, в които натиснах бравата ми причерня...Напоследък често ми се случваше,когато се изправя рязко. Инстинктивно затворих очи, за да притъпя болката и по навик продължих напред в мрака, затваряйки вратата след себе си.
....когато ги отворих...о, Боже...намрирах се на най-изумителното и страховито място, което бях виждал изобщо.
“Дали е реално?” - питах се аз. Ако можех да се осланям на ледената повърхност, пронизваща босите ми крака, на режещия вятър, сковавaщ тялото ми, ако изобщо можех да се осланям на сетивата си, то да, определено беше реално. Стоях на влажна, студена, плоска скала,с размерите на малка стая, около която от всички страни зееше пропаст. Дъното и, както и отсрещния бряг се скриваха в черната мъгла. Мрака беше погълнал всичко. Нямаше звезди, нямаше луна, нямаше никой. Вратата зад мен също я нямаше. Само една едва процеждащата се през мъглата светлинка. “Мисля, че е факла”. Зъбите ми тракаха, треперех. Знаех, че мога да се стопля, но се страхувах да помръдна. После разбрах, че нямам избор, направих крачка или две и ясно видях контурите...наистина беше факла, но до нея имаше голям каменен трон, излизащ от самата скала.- Къде се намирам? - помислих си аз.
- Това ще е най-малкото, което ще те притеснява!- познах гласа веднага. Същият, който беше в съня ми.
Тогава мъглата като адска порта започна да се разтваря.Чувах бавни стъпки...усещах как нещо приближава...в страха си търсех изход с очи, макар и да знаех, че няма къде да избягам. Пламъкът се заклати и секните се раздвижиха...
-Кой по дяволите...
- Позна, но може да ме наричаш просто...Сатана.
Две кървави очи се подадоха от мрака...вцепених се... Нима пред мен стоеше сатаната?!...Не мога и не искам да го опиша с думи...едно създание способно да смрази кръвта ти. И тази ужасна миризма...миризмата на гниеща плът.
- Но какво искаш от мен?- извиках изплашен.
- Не приятелю, ти си тук за да искаш от мен. Ще се молиш за живота на хората, които обичаш! - и той вдигна глава за да ми покаже...Гледката, която се заби като гвоздей в главата ми. Гледката, която никога няма да мога да забравя. Гледката на всичките ми роднини и приятели, който висяха над пропастта. Тела...десетки тела. Около гърдите им бяха увити като питони черни въжета, чиито крайща се изгубваха нагоре в мъглата.
Той седна на трона си:
- Те бавно се задушават. Скоро ще измрат като мухи. Тук си, защото ти давам право на избор. Можеш да спасиш само някои от тях. Двама, трима, пет. Аз ще реша колко. Чакам първия ти избор.
Чувствах, че и аз се задушавам...Преди това мислех, че не мога да бъда по- изплашен, но явно съм грешал. Сега се страхувах и за живота на любимите си хора. И още по-лошото - трябваше да реша кой да живее и кой да умре... Улових се да я търся с очи...ето я... ето го нежното и тяло, прекрасните и коси...
Спомени прехвърчаха из главата ми:
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
- Защо ме гледаш така?
- Искам да ти кажа нещо. Не съм го казвала на никой друг:
Обичам те! Наистина!
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
-Обичам те повече от всичко и знаеш, че ако нещо ти се случи няма да го преживея. Просто ми обещай!
-Добре, обещавам. Но искам и ти да ми обещаеш, че каквото и да става, каквото и да ти поднася съдбата, и ти няма да се предаваш
-Обещавам.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Думите сами излязоха от устата ми:
- Пусни я! Пусни Виктория!
- Какво? Искаш да спасиш човека, който те е наранил повече от всички?
- Да, искам да спася човека, който никога не е мразил. Човека, който не е сторил зло никому. Човека, който променя всичко около себе си към по-добро. Човека, който ни дарява с щастие. Човека, когото обичам. Искам да спася Виктория...
- Слушай - ще пусна двадесет души, които ти избереш. Но ще оставя нея там. Съгласен ли си?
- Немога...
- Глупак. Защо мислиш, че нейния живот е по-ценен от живота на останалите? Ще пусна тридесет души. Само я остави тук!
- Не разбираш ли? -Ако нея я няма живота ми губи смисъл. Не мога да живея без нея! Не мога да живея, без да гледам очите и. Не мога да живея, без да погаля косите и, без да усетя топлината на прегръдката и. Тази любов е по-силна от всичко. Но как ще разбереш, та ти не си способен да чустваш!
- Прав си, не разбирам! В очите ми ти си един глупак.Но ако се съгласиш тя да умре, ще пусна всичките ти роднини и приятели. Ако искаш тя да живе, ще трябва да се простиш с живота на всички тях. Претегли везната. Струва ли живота на едно момиче, което никога няма да те направи щастлив, колкото живота на хората, които са те отгледали, хората, с които си израстнал и са ти помагали в най- трудните моменти?
Плачех...само ако можех да го кажа..да кажа, че съм съгласен. Знаех, че така е правилно, че не мога да меря живота на едно момиче с животите на десетки хора.
Гледах ги. Гледах ги и ме болеше ужасно.Баба ми, дядо ми, братовчедите ми,Съучениците ми,Там бяха и приятелите ми.Баща ми - човека, който никога не ми е посегнал или убидил. Винаги е правил всичко за мен, не ме е лишил от нищо. Майка ми, с която често се карахме. Тя го правеше от любов, искаше да ме предпази от неприятности. Знаел съм го винаги.
...но за бога, там висеше и тя, там висеше съдбата ми...там висеше моето минало, моето настояще и бъдеще. Там висеше, моята Виктория. Аз знаех нещо, което никой друг не знаеше. Това момиче беше специално. Притежаваше всички красиви черти на вселената, притежаваше и нещо уникално, ноето никога не съм срещал у друг човек. Винаги съм си мислел, че тя е ангел, изгубен ангел, паднал на земята. Толкова е различна от заобикалящата ни сивота... Откакто се помня, тя не може да открие мястото си на тази планета...И сиянието... да, сиянието, което тя носи със себе си. Осветява мрака, където и да отиде. Кара те да се чувстваш особено, сякаш си в рая. Може би тя носи част от рая със себе си...И това чувство, което винаги съм имал. Чувството, че трябва да я пазя, че не трябва да позволявам нищо лошо да и се случи. Сякаш нещо ме е предупреждавало, че този ден ще настъпи...
Изпитвах болка, ужасна болка и знаех, че ще извърша грях.”Боже, прости ми. Прости ми, моля те!”-Сълзите продължаваха да текат от очите ми. Бях безсилен да ги спра, както и думите, които излязоха от устата ми:
- Избирам нея, чу ли ме? Избирам нея!
- Продължаваш да ме изумяваш...Такава любов не може да съществува! Слушай добре - ще те направя богат, ще ти дам власт. Ще имаш всичко, което си искал от живота. Дори ше те накарам да я забравиш- все едно никога не си я познавал. Само кажи, че ще я оставиш да умре...
- Единственото, което някога съм искал от живота, е тя да бъде щастлива!...Не мога да си позволя да я изгубя на никаква цена...дори и това да е всичко, което имам!...Вземи близките ми, вземи приятелите ми, вземи и моя живот, но само я пусни! Не издържам и минута повече гледайки я как бавно гасне, как се мъчи... Умолявам те, пусни я! - Добре, щом това е волята ти! Не ми трябва жалкия ти живот! Все пак заслужи да узнаеш истината- тя наистина е ангел. Ангел, който ми пречи да всявам мрак в душите на хората. Така, както не можах да всея мрак в твоята. Ангел, който исках да отведа в царството си, но първо някой трябваше да се отрече от любовта си към нея нея... Аз не се отказвам лесно, и ако наистина мислиш ,че мисията ти е да я пазиш, то знай,че ще ти струва много!
- Вече го разбрах! Сбогом...
- Не сбогом, а доскоро. - И той се изгуби в мрака...
Въжето, на което висеше тя започна бавно да се спуска надолу към скалата. Побързах да я развържа...
- Благодаря ти! Благодаря ти, за всичко, което си направил и продължаваш да правиш за мен! Наистина не знам с какво съм го заслужила?
- Стига ми само да виждам усмивката на твоето лице!
- Знаеш ли, колко много те обичам ?!
...и тя ме обгърна в прегръдката си. Чувствах се спокоен, чувствах се истински щастлив. Срещнах очите и - така живи и искрени. Устните ми жадно приближаваха нейните - целувката, чакана толкова дълго, щеше да бъде моя...
- Отвори вратата! - странен глас се вмъкна в главата ми и ме откъсна от реалността...когато се огледах...но…как...къде изчезна тя? “Не можеш да се изпариш от обятията ми…не можеш, чу ли?!” Сърцето сякаш спря от уплаха …не можех да си позволя да я изгубя, на никаква цена… “Виктория, къде си?!” крещях аз гласно и безгласно, загубвайки думите в обкражаващата ме тъмнина.
- Отвори вратата! - отново страховитият глас, идващ сякаш дълбоко от недрата на непознатото....
Отворих очи...слънчеви лъчи се процеждаха между щорите,а прашинките издаваха присъствито си, пресичайки пътя им. Стаята- както винаги пак разхвърляна, дрехите - пак разпиляни по пода..“Било е просто сън”- измърморих аз и болезнено добавих - “за жалост”...ами ако беше продължил още миг, щях да усетя сладостта на устните и...тези устни...защо не мога да я имам... защо?...
Погледнах телефона- 09:09, в миг си припомних - всичко се повтяряше...Нима щях да преживея целия ужас отново? Той ме предупреди, че няма да ми е лесно - не се срахувах!
- Отвори вратата казах! Изправих се,приближих се към вратата и отново ми причерня. След всичко, което бях преживял, бях някак по-уверен. Зтворих очи и натиснах бравата.
....когато ги отворих...о, Боже...
- Виктория ?!
-Защо не отваряш вратата? Знаеш ли,колко много те обичам ?!
...и тя ме обгърна в прегръдките си.Чувствах се спокоен,чувствах се истински щастлив.Срещнах очите и -така живи и искрени. Устните ми жадно приближаваха нейните - целувката, чакана толкова дълго, щеше да бъде моя...
- Отвори вратата!
- О не, не отново. Не искам пак да се събуждам! Каква врата?
- Отвори вратата към моето сърце! - и тя ме целуна... ....
Посветено на любовта ми , на най светлото и скъпо момиче в живота ми ..... на момичето което ще обичам ЗАВИНАГИ !!!!!! Наистина съм готов да направя всичко това. И най- интересното е, че колкото и да сме се карали, колкото и сълзи да съм пролял, колкото и да съм бил наранен, угорчен и убиден, винаги мислено съм се пренасял на това място, за да проверя любовта си и винаги съм постъпвал по същия начин...
Ако четеш това Вики , знай че те ОБИЧАМ ! и ще продължавам , до сетния ми дух ! ОБИЧАМ ТЕ !!
- Отвори вратата! -странен глас се вмъкна в главата ми и ме откъсна от реалността...когато се огледах...но…как...къде изчезна тя? “Не можеш да се изпариш от обятията ми…не можеш, чу ли?!” Сърцето сякаш спря от уплаха …не можех да си позволя да я изгубя, на никаква цена… “Виктория, къде си?!” крещях аз гласно и безгласно, изгубвайки думите в обкръжаващата ме тъмнина.
- Отвори вратата! - отново страховитият глас, идващ сякаш дълбоко от недрата на непознатото...
Отворих очи...слънчеви лъчи се процеждаха между щорите,а прашинките издаваха присъствито си, пресичайки пътя им. Стаята- както винаги пак разхвърляна, дрехите - пак разпиляни по пода.“Било е просто сън” - измърморих аз и болезнено добавих - “за жалост”...ами ако беше продължил още миг, щях да усетя сладостта на устните и...тези устни...защо не мога да я имам... защо?
Погледнах телефона- 09:09, “нашият знак на съдбата”… отново си намирах повод да и се обадя... - Отвори вратата казах! - чувах гласа, този път едва доловимо, точно като шептене. Изплаших се. За бога, полудявам ли? Оставих телефона. Реших, че след като се измия, ще изляза от просъницата,в която явно още се намирах.
Изправих се,приближих се към вратата и в момента, в които натиснах бравата ми причерня...Напоследък често ми се случваше,когато се изправя рязко. Инстинктивно затворих очи, за да притъпя болката и по навик продължих напред в мрака, затваряйки вратата след себе си.
....когато ги отворих...о, Боже...намрирах се на най-изумителното и страховито място, което бях виждал изобщо.
“Дали е реално?” - питах се аз. Ако можех да се осланям на ледената повърхност, пронизваща босите ми крака, на режещия вятър, сковавaщ тялото ми, ако изобщо можех да се осланям на сетивата си, то да, определено беше реално. Стоях на влажна, студена, плоска скала,с размерите на малка стая, около която от всички страни зееше пропаст. Дъното и, както и отсрещния бряг се скриваха в черната мъгла. Мрака беше погълнал всичко. Нямаше звезди, нямаше луна, нямаше никой. Вратата зад мен също я нямаше. Само една едва процеждащата се през мъглата светлинка. “Мисля, че е факла”. Зъбите ми тракаха, треперех. Знаех, че мога да се стопля, но се страхувах да помръдна. После разбрах, че нямам избор, направих крачка или две и ясно видях контурите...наистина беше факла, но до нея имаше голям каменен трон, излизащ от самата скала.- Къде се намирам? - помислих си аз.
- Това ще е най-малкото, което ще те притеснява!- познах гласа веднага. Същият, който беше в съня ми.
Тогава мъглата като адска порта започна да се разтваря.Чувах бавни стъпки...усещах как нещо приближава...в страха си търсех изход с очи, макар и да знаех, че няма къде да избягам. Пламъкът се заклати и секните се раздвижиха...
-Кой по дяволите...
- Позна, но може да ме наричаш просто...Сатана.
Две кървави очи се подадоха от мрака...вцепених се... Нима пред мен стоеше сатаната?!...Не мога и не искам да го опиша с думи...едно създание способно да смрази кръвта ти. И тази ужасна миризма...миризмата на гниеща плът.
- Но какво искаш от мен?- извиках изплашен.
- Не приятелю, ти си тук за да искаш от мен. Ще се молиш за живота на хората, които обичаш! - и той вдигна глава за да ми покаже...Гледката, която се заби като гвоздей в главата ми. Гледката, която никога няма да мога да забравя. Гледката на всичките ми роднини и приятели, който висяха над пропастта. Тела...десетки тела. Около гърдите им бяха увити като питони черни въжета, чиито крайща се изгубваха нагоре в мъглата.
Той седна на трона си:
- Те бавно се задушават. Скоро ще измрат като мухи. Тук си, защото ти давам право на избор. Можеш да спасиш само някои от тях. Двама, трима, пет. Аз ще реша колко. Чакам първия ти избор.
Чувствах, че и аз се задушавам...Преди това мислех, че не мога да бъда по- изплашен, но явно съм грешал. Сега се страхувах и за живота на любимите си хора. И още по-лошото - трябваше да реша кой да живее и кой да умре... Улових се да я търся с очи...ето я... ето го нежното и тяло, прекрасните и коси...
Спомени прехвърчаха из главата ми:
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
- Защо ме гледаш така?
- Искам да ти кажа нещо. Не съм го казвала на никой друг:
Обичам те! Наистина!
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
-Обичам те повече от всичко и знаеш, че ако нещо ти се случи няма да го преживея. Просто ми обещай!
-Добре, обещавам. Но искам и ти да ми обещаеш, че каквото и да става, каквото и да ти поднася съдбата, и ти няма да се предаваш
-Обещавам.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Думите сами излязоха от устата ми:
- Пусни я! Пусни Виктория!
- Какво? Искаш да спасиш човека, който те е наранил повече от всички?
- Да, искам да спася човека, който никога не е мразил. Човека, който не е сторил зло никому. Човека, който променя всичко около себе си към по-добро. Човека, който ни дарява с щастие. Човека, когото обичам. Искам да спася Виктория...
- Слушай - ще пусна двадесет души, които ти избереш. Но ще оставя нея там. Съгласен ли си?
- Немога...
- Глупак. Защо мислиш, че нейния живот е по-ценен от живота на останалите? Ще пусна тридесет души. Само я остави тук!
- Не разбираш ли? -Ако нея я няма живота ми губи смисъл. Не мога да живея без нея! Не мога да живея, без да гледам очите и. Не мога да живея, без да погаля косите и, без да усетя топлината на прегръдката и. Тази любов е по-силна от всичко. Но как ще разбереш, та ти не си способен да чустваш!
- Прав си, не разбирам! В очите ми ти си един глупак.Но ако се съгласиш тя да умре, ще пусна всичките ти роднини и приятели. Ако искаш тя да живе, ще трябва да се простиш с живота на всички тях. Претегли везната. Струва ли живота на едно момиче, което никога няма да те направи щастлив, колкото живота на хората, които са те отгледали, хората, с които си израстнал и са ти помагали в най- трудните моменти?
Плачех...само ако можех да го кажа..да кажа, че съм съгласен. Знаех, че така е правилно, че не мога да меря живота на едно момиче с животите на десетки хора.
Гледах ги. Гледах ги и ме болеше ужасно.Баба ми, дядо ми, братовчедите ми,Съучениците ми,Там бяха и приятелите ми.Баща ми - човека, който никога не ми е посегнал или убидил. Винаги е правил всичко за мен, не ме е лишил от нищо. Майка ми, с която често се карахме. Тя го правеше от любов, искаше да ме предпази от неприятности. Знаел съм го винаги.
...но за бога, там висеше и тя, там висеше съдбата ми...там висеше моето минало, моето настояще и бъдеще. Там висеше, моята Виктория. Аз знаех нещо, което никой друг не знаеше. Това момиче беше специално. Притежаваше всички красиви черти на вселената, притежаваше и нещо уникално, ноето никога не съм срещал у друг човек. Винаги съм си мислел, че тя е ангел, изгубен ангел, паднал на земята. Толкова е различна от заобикалящата ни сивота... Откакто се помня, тя не може да открие мястото си на тази планета...И сиянието... да, сиянието, което тя носи със себе си. Осветява мрака, където и да отиде. Кара те да се чувстваш особено, сякаш си в рая. Може би тя носи част от рая със себе си...И това чувство, което винаги съм имал. Чувството, че трябва да я пазя, че не трябва да позволявам нищо лошо да и се случи. Сякаш нещо ме е предупреждавало, че този ден ще настъпи...
Изпитвах болка, ужасна болка и знаех, че ще извърша грях.”Боже, прости ми. Прости ми, моля те!”-Сълзите продължаваха да текат от очите ми. Бях безсилен да ги спра, както и думите, които излязоха от устата ми:
- Избирам нея, чу ли ме? Избирам нея!
- Продължаваш да ме изумяваш...Такава любов не може да съществува! Слушай добре - ще те направя богат, ще ти дам власт. Ще имаш всичко, което си искал от живота. Дори ше те накарам да я забравиш- все едно никога не си я познавал. Само кажи, че ще я оставиш да умре...
- Единственото, което някога съм искал от живота, е тя да бъде щастлива!...Не мога да си позволя да я изгубя на никаква цена...дори и това да е всичко, което имам!...Вземи близките ми, вземи приятелите ми, вземи и моя живот, но само я пусни! Не издържам и минута повече гледайки я как бавно гасне, как се мъчи... Умолявам те, пусни я! - Добре, щом това е волята ти! Не ми трябва жалкия ти живот! Все пак заслужи да узнаеш истината- тя наистина е ангел. Ангел, който ми пречи да всявам мрак в душите на хората. Така, както не можах да всея мрак в твоята. Ангел, който исках да отведа в царството си, но първо някой трябваше да се отрече от любовта си към нея нея... Аз не се отказвам лесно, и ако наистина мислиш ,че мисията ти е да я пазиш, то знай,че ще ти струва много!
- Вече го разбрах! Сбогом...
- Не сбогом, а доскоро. - И той се изгуби в мрака...
Въжето, на което висеше тя започна бавно да се спуска надолу към скалата. Побързах да я развържа...
- Благодаря ти! Благодаря ти, за всичко, което си направил и продължаваш да правиш за мен! Наистина не знам с какво съм го заслужила?
- Стига ми само да виждам усмивката на твоето лице!
- Знаеш ли, колко много те обичам ?!
...и тя ме обгърна в прегръдката си. Чувствах се спокоен, чувствах се истински щастлив. Срещнах очите и - така живи и искрени. Устните ми жадно приближаваха нейните - целувката, чакана толкова дълго, щеше да бъде моя...
- Отвори вратата! - странен глас се вмъкна в главата ми и ме откъсна от реалността...когато се огледах...но…как...къде изчезна тя? “Не можеш да се изпариш от обятията ми…не можеш, чу ли?!” Сърцето сякаш спря от уплаха …не можех да си позволя да я изгубя, на никаква цена… “Виктория, къде си?!” крещях аз гласно и безгласно, загубвайки думите в обкражаващата ме тъмнина.
- Отвори вратата! - отново страховитият глас, идващ сякаш дълбоко от недрата на непознатото....
Отворих очи...слънчеви лъчи се процеждаха между щорите,а прашинките издаваха присъствито си, пресичайки пътя им. Стаята- както винаги пак разхвърляна, дрехите - пак разпиляни по пода..“Било е просто сън”- измърморих аз и болезнено добавих - “за жалост”...ами ако беше продължил още миг, щях да усетя сладостта на устните и...тези устни...защо не мога да я имам... защо?...
Погледнах телефона- 09:09, в миг си припомних - всичко се повтяряше...Нима щях да преживея целия ужас отново? Той ме предупреди, че няма да ми е лесно - не се срахувах!
- Отвори вратата казах! Изправих се,приближих се към вратата и отново ми причерня. След всичко, което бях преживял, бях някак по-уверен. Зтворих очи и натиснах бравата.
....когато ги отворих...о, Боже...
- Виктория ?!
-Защо не отваряш вратата? Знаеш ли,колко много те обичам ?!
...и тя ме обгърна в прегръдките си.Чувствах се спокоен,чувствах се истински щастлив.Срещнах очите и -така живи и искрени. Устните ми жадно приближаваха нейните - целувката, чакана толкова дълго, щеше да бъде моя...
- Отвори вратата!
- О не, не отново. Не искам пак да се събуждам! Каква врата?
- Отвори вратата към моето сърце! - и тя ме целуна... ....
Посветено на любовта ми , на най светлото и скъпо момиче в живота ми ..... на момичето което ще обичам ЗАВИНАГИ !!!!!! Наистина съм готов да направя всичко това. И най- интересното е, че колкото и да сме се карали, колкото и сълзи да съм пролял, колкото и да съм бил наранен, угорчен и убиден, винаги мислено съм се пренасял на това място, за да проверя любовта си и винаги съм постъпвал по същия начин...
Ако четеш това Вики , знай че те ОБИЧАМ ! и ще продължавам , до сетния ми дух ! ОБИЧАМ ТЕ !!
© Мишо Михаилов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Невероятно е
-
Много интересен разказ,прочувствен!Докато го четох познах себе си в един от героите е
Браво!6+++++ от мен
-
Интересна идея има разказа ти.Хареса ми и то доста.До последно мислих, че след като героят избере Виктория тя ще го отблъсне и ще се превърне в нещо ужасно.Чесно казано не очаквах такъв обрат, но в това е майсторството автора да изненадва читателите...Поздравеления!!!
Също накара ме да се замисля, ако аз бях на мястото на героя какво бих избрала или по точно кой....един пред останалите, но който носи целият смисъл на живота ти или......
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
