Пророчествата за Белязания

Окото на Кулата

3-то пророчество

1 глава

Съветът на Пьос Пан

  Годините минават. Битката предстои. Но победителят ще бъде решен от Избора. С една-единствена дума - Светлина или Мрак. Изборът на Белязания.

* * *

  Крам седеше облегнат до колона на парапета. Той свиреше на клавас. Ту тъжни, ту весели мелодии,  в зависимост от спомените от родното му село. Щеше ли някога да се върне у дома? Крам свали клаваса и бръкна в джоба. Извади парчета от пръстен. Пръстенът на Рууп.Той погледна към града, към Пьос Пан.И спря погледът си на върха на хълма. На Руупския камък. Когато не свиреше той постоянно мислеше. Усещаше бремето на човечествоот като планина притиснала мравка. Усещаше погледа, вперен от целия свят към него. Трепереше за своята съдба, отредена от Крам, от Белязания. Но това не бе единственият проблем.Той трябваше бързо да си тръгне не само заради пророчеството, а за да търси изцеление на раните си. След двубоя с Рууп, Крам едва не се втресе заради тях. Все още се чувстваше слаб. И сякаш тези мисли не бяха достатъчни. Когато изключваше всичко от ума си, се появяваше образ на друг свят, друго същество. Защо мислеше за Калило?

- Чакат ви - застана до него слуга.

  Крам се сепна. Беше забравил. За втори път щеше да се срещне със Съвета на Пьос Пан. С четиримата съветници останали от тридесет и двата управляващи домове. Той бе тук вече една седмица.Трябваше бързо да си тръгне, но не можеше да остави Пьос Пан така.Трябваше да присъедини Пьос Пан към малката си армия и не бе време да заминава.Първата среща не бе особено сполучлива.Само колкото да се опознаят и да разменят няколко думи с очи, втренчени в него невярващо.Но със сигурност шокът им беше преодолян и сега нямаше да застане пред мълчащи или пелтечещи мъже. Сега те щяха да бъдат готови да го посрещнат.

  Влезе в залата на Рууп, на първото ниво на Руупския камък. Залата бе впечатляващо постижение на изкуството: стените нарисувани с морски пейзажи;по средата продълговата маса от масивно резбовано дърво.Около нея подредени тридесет и три стола - шестнадесет от едната страна и шестнадесет от другата, и един по средата. Само четири от тях бяха заети. Крам седна на стола в средата. Той бе третият човек сядал на този стол, след двама самозвани крале. На два стола встрани бяха седнали Ал и Регун. Някак странно изглеждаше Регун, свалил прашнатите си дрехи.Тримата бяха опитали да обмислят всичко, което да стане днес.Но дали съветниците щяха да позволят изпълнението му.

  На втория стол вляво седеше белокос кокалест старец, който следеше всяко движение на Крам много внимателно със своите черни очи. На три стола отдясно седеше чернокож, къдрокос мъж с остра брадичка, която приглаждаше с ръката си. Три стола по-нататък бе мургав, с мазна черна коса и с мустаци. Той гледаше надменно Крам, но тракаше с пръстите си по облегалката на стола. При първата им среща той не можеше да свърже ясно думите си. Четвъртият съветник, с изключение на бялата си кожа, приличаше на близък роднина на вторият лорд.Държеше се най-спокойно, оглеждаше картините, но всъщност наблюдаваше  останалите.

 Ал се изправи. Съветниците го изгледаха с неприязън.

      -  Събрали сме се тук за да решим някои неща - огледа съветниците, които му отвърнаха с мрачен поглед. - Първо да приемем. Поне пред Съвета - Крам Самън, Белязаният, за крал на Пьос Пан.

  Съветниците обърнаха поглед към Крам.Домовете бяха намалели в междуособиците за трона.Огледаха и стола, за който предците им и самите те мечтаеха.Те се спогледаха помежду си.Не само трябваше да признаят Крам за крал, но и следователно за Белязания.Парчетата от пръстена трябваше да бъдат  неоспоримо доказателство.Най-старият каза:

- Съветът не приема.Не е доказано.

  Крам едва не зяпна - вчера бяха загубили ума и дума, а днес му се опълчваха. Но се бяха разбрали с Ал, той да говори от негово име. А Крам да събира опит, за да не сгреши пред Съвета. Макар че Ал признаваше, че той не може да промени възгледите им.

- Нима не съществуват неопровержими доказателства? - каза Ал. - Той единствен

влезе в Камъка на Рууп без знанието на стражите.

  Съветът гледаше Крам. Те не искаха да приемат, за тях бе все още момче, при това селянин. Те са очаквали Белязаният едва ли не да е точно копие на Рууп. Крам не посмя да разкрие, че „Командирът на Светлината" бе Тъмен. Още -  да знае как се управлява държава, да е с благородна кръв. Но той не беше такъв. Той бе единственият, Белязаният.

      -    Нима смятате, че не съм Белязаният? - попита Крам съветниците и четиримата лордове се сепнаха. - Ей така от нищото се появявам в Камъка. Вдигам шум сам-самичък. Измислям си боят с Рууп.Вие сами видяхте плочката, която задейства всичко. Уверихте се, че това е пръстенът на Рууп - Крам извади от джоба си парчетата - Е, решавайте, аз ли съм или не. Битката с Мрака наближава и държавите трябва да се обединят.

2 глава

Признаване

Крам се бе изправил. Съветът само го гледаше. Тогава мъжът на края на масата се обади:

      -   Ти си петдесет и третият Белязан, твърдял че е влязал в Камъка на Рууп. Повечето бяха разобличени като лъжци.Но дванадесет наистина са влизали в Камъка. Били са намирани мъртви, размазани сякаш от чук. И всичките са били отседнали във „Входа към Камъка". В гардероба на стаята им бе открит камък, отговарящ на описанието ви.

  Крам стоеше и не можеше да говори. Ал и Регун бяха зяпнали. Петдесет и двама обявили се за Белязания. Дванадеет от тях влезли в Камъка и размазани от чука на Рууп. Камъкът. Чрез Пътуващия камък са влезли. Но кой им го е показал? И те ли са изпитали същото, както той? Съветът продължаваше да го гледа изпитателно. Не! Нямаше място за съмнение. Той е Белязаният! И трябва да им го докаже! Ще разбие илюзиите им.

      - Както виждате аз съм единственият излязъл от Камъка жив. Аз мислех да го скрия, никой да не узнае. Но аз ще разбия величието на човека, възхваляван и оприличаван със самата Светлина.Аз не се изправих пред „Командира на Светлината", изправих се пред човек, служещ на Владетеля на Мрака.Пред Тъмен.

  Сега вече Съветът отново го изгледа с отворени уста и очи. Третият съветник извика:

- Нима твърдиш, че Рууп е бил Мракосърц. Нима не е доказал верността си към Светлината.

- Той сам се изрази „бях заслепен от Светлината глупак". Пак повтарям изправих се пред Тъмен.

- Рууп не може да е Мракосърц! Още по-малко да е избран от самия Владетел на Мрака! - открито се гневеше съветника. Това бе разликата между Мракосърца и Тъмните.Тъмните бяха хора жадни за власт и чули гласа на самия Владетел на Мрака.

- Откъде си сигурен. Кой е Мракосърц и кой е Тъмен? - обади се най-старият съветник.

Крам ги огледа. Опитваха се да върнат външно хладнокръвието си, всички го гледаха с облещени очи.

- Край Малкен убих Шаелам.

Съветът още повече изтръпна.Нима всичко това бе истина?

- Не може... не може Рууп да е бил... такъв.Как се е обърнал? - пелтечеше съветникът с мустаците.

  Ал и Регун наблюдаваха и чакаха какво ще каже Съвета. Старецът се успокои, върна преценяващия си поглед към Крам и стана:

- Аз, съветник Льонсас, обявявам Крам Самън, Белязания, за крал на Пьос Пан.

След него се изправи следващият съветник и с хладен тон заяви:

- Аз, съветник Фошльон, обявявам Крам Самън, Белязания, за крал на Пьос Пан.

Третият съветник гледаше изумено двамата двамата изправили се мъже, но съшо стана.

- Аз, съветник Мадлен, обявавам Крам Самън, Белязания за крал на Пьос Пан.

Последният съветник бе хванал с две ръце главата си.Той си мърмореше:

- Не е истина, не е истина.

Той също не се бори дълго със себе си

- Аз, съветник Шашман, обявявам Крам Самън, Белязания, за крал на Пьос Пан.

 След тази формалност старецът каза:

- Съветът се разпуска.

Четиримата  съветници сложиха ръка на сърцето си и се поклониха към Крам.

- Кралю! - сякаш с клещи им беше изкарано.

   Крам стана и излезе. Ал и Регун бяха след него. Всичко свърши. Той бе признат. Мисъл му мина през главата. Крал! Той бе истински крал. Допреди година той се въргаляше в прахта със своите приятели, а сега той бе признат за най-върховен благородник. Трябваше да се управлява народ. Народ, който не познаваше.Той бе тук едва от седмица. Но изхвърли мисълта от главата си. Белязаният не бе роден за крал. Бе роден да води Битката с Мрака. Той трябва да обедини държавата.Е, сега вече имаше една зад гърба си.Откога не бе толкова спокоен. Тук работата му свърши. Утре заминаваше.

- Да, наистина - каза Регун. Крам не се усети, че се изказа на глас. - Сега е време да помислим как да си тръгнеш.

- Пътуването ни по суша ще е дълго. По-добре да използваме кораб. - предложи Ал.

- Да, добра идея - съгласи се Регун.

  Сякаш допреди минута съдбата не висеше на косъм. Стига! Все трябваше да си почине някога. Но той бе Белязаният. Никаква почивка за него.

3 глава

 Пътуване с кораб

  Крам оглеждаше града, яздейки Жълтурко. Когато и да погледнеше коня си, в очите му се четеше тъга. Крам потупа коня си.Своят верен кон. Никога  не му бе създал грижи и чувстваше вина, че едва сега се сещаше за него. Сякаш конят го разбираше най-добре. Крам погледна напред, към пристанището. До него бяха Ал и Регун.Сбогуването с Съвета бе мълчаливо. Поклон пред краля и толкова.Хората работеха и говореха неуморно. Не подозираха, че покрай тях минава кралят им.

  Спряха пред един от корабите. Заедно с конете се изкачиха по палубата. Пред тях застана капитанът, широкоплещест с къса брада.Очите му гледаха  недружелюбно.

- Какво искате? - тросна се мъжът.

- Превоз до Дедройд - отвърна Ал.

- Не возя хора - каза мъжът.

- Вие, капитане - каза Ал - сте единственият достатъчно бърз кораб, който отплава днес.

- Казах не возя хора - ядоса се капитанът.

- Ние имаме достатъчно злато, капитане - Ал извади кесия злато. Капитанът я погледна. - И още една, за да се движим достатъчно бързо.

  Капитанът вече облизваше устни. Екипажът наоколо също впери поглед в двете кесии. Капитанът не можеше да откаже такова предложение. Той се отмести Обърна се към екипажа и извика :

- Гелб! Марс! Погрижите се за конете - след това си сложи угодническа усмивка и предложи на тримата. - Моля, последвайте ме да ви покажа каютите ви.

  Оказа се,  че не бяха единствените пътници. Ал делеше каюта с чернокож пьоспанец, а Крам и Регун бяха заедно.

  След като корабът се отдели от кея, Крам излезе на палубата. Той напускаше Пьос Пан. Напускаше своето кралство. Ал и Регун се присъединиха към него.

- Аз не мисля, че трябваше да му даваш толкова злато - спореше Регун.

- А аз, че това бе нужното количество.

- Дали ще стигнем бързо - опита се да промени темата Крам.

- И на теб да ти дадат толкова ще бързаш - тросна се Регун.

- Този кораб е достатъчно бърз - каза Ал.

- Едва вчера станах крал, а днес напускам държавата си.

- Да не би да си променил значенеито си? - попита Ал.

- Не, не.Но просто аз съм крал, а кралете са, за да управляват.

- Ти не си владетел на една държава.Всички държави трябва да те призанят, за да има изобщо надежда за победа - каза Ал.

- Не мога да повярвам, че този селянин стана крал - пошегува се Регун и Крам се засмя.

  Дните на кораба минаваха. Капитанът, чието име бе Димо Бейлмон, прояви интерес към тях. И всяка вечер вечеряха в каютата му. Разговорите не бяха сериозни. Макар че капитанът се опитваше да измъкне информация за това кои са те и каква е целта им. Крам на тези вечери бе мълчалив.Оставяше Ал и Регун да водят разговорите, въпреки че Регун не хареса капитанът.

Крам стоеше на перилата и гледаше океана. Капитанът се приближи към него.

- Е, утре ще сме в Гротил, макар да не разбрах причината за това бързане.

Бейлмон подхвърляше и втората кесия, явно Ал туко-що му бе дал и нея.

- Вие си получихте златото. Целта не ви интересува.

- Може би - отвърна капитанът и продължи - Дали ще доживея да видя Белязания?

Крам го изгледа потресен.

- Винаги съм мислил, че Белязаният олицетворява Светлината, спасението за хората. Но дали всъщност не може да се бие на страната на Мрака. Не, не съм Мракосърц. Но в последно време мисля само за него. Сякаш той е до мен, а не мога да го видя.

- И аз съм мислил по това - призна си Крам.

- Наистина ли? - изуми се на свой ред капитанът. - Аз просто много се разприказвах.

- Е, кажи каква е твоята версия за Белязания - подкани го Крам.

- Защо да не бъде чернокож на бял кон, а ? - усмихна се Бейлмон. - Той трябва да се бие за Светлината. Иначе човечеството е обречено. Защо би се родил Белязаният, щом не се сражава за Светлината?

- Да, въпросът е основателен - каза Крам. Наистина му даде още теми за размисъл. - Все пак Белязаният ще е човек с власт. Човечеството ще го последва. Въпросът е дали иска да е господар или защитник?

Капитанът кимна. Погледът му бе вперен в смрачаващото се небе.

- Ето ползата от вашето бързане - измърмори той.

4 глава

След бурята

  Пристанището на Дедройд. Съд, приличащ на кораб плаваше към кейовете. Корабът спусна котва. Отдалече си личеше, че е претърпял силна буря.Крам стоеше на палубата. Тежка нощ бе изкарал. Той поведе Жълтурко и слезе на кея. Ал и Регун го последваха. Димо Бейлмон също ги последва. Обърна се към тях:

- Надявам се пак да се срещнем. Винаги е приятно да пътуваш с хора готови да се разделят с толкова злато.

- Аз също, но смятам следващият път цената на превоза да е по-малка.

  Тримата нявлязоха в града.Чу доста шушукания за пострадалия кораб.Само Крам, Ал и Регун бяха единствените пътници, които слязоха от кораба.Другите бяха отнесени в морето.А по чудо екипажът бе останал почти цал. Крам смяташе за пълна лудост „да види най-голямата буря в океана".Почти не загина.

  Огромна вълна заля кораба и Крам се оказа от другата страна на парапета. Той викаше, вълните го удряха. Пръстите отслабваха.Белязаният умираше. Не можеше да издържи повече. Той се пусна. И две ръце го хванаха и го издърпаха. Това беше Регун. Едва стъпил на палубата и скочи настрани,  отървавайки се от скъсано платно, бясно понесло се към него. То все пак успя да увлече двама от екипажа зад борда.

- Прибираме се! - извика Крам.

  Но преди да стигне до вратата, корабът се издигна и се спусна на една страна. Крам полетя. Но кракът му бе хванат от Регун, който се държеше за мачтата. И... сякаш това бе краят. Бурята утихна.

  Крам яздеше през улиците. Бе на косъм.Само късметът и Регун го спасиха. Затова може би Ал не продумваше. Той се бе опитал да озапти бурята, но не успя. Всичко обаче бе свършило. Бяха оцелели и пътят им продължаваше на север. Но първо искаше храна. Тримата влязоха в хана пред тях.

Крам вдигна ръка. Ал и Регун спряха. Ал се приближи:

- Пак ли ти е зле?

  Крам само кимна.Почти нямаше сили. Беше целият мъртвешки пребледнял. Всеки ден спираха - яздеха все по-малко и по-малко. Но Крам не издържаше. Раните го боляха. Бяха преминали почти целия Гротил от юг на север. Пътуваха към имението на магьосник, който се е отделил от Магьосническия Съвет в Совар и при когото явно Ал се е обучавал.Той бе надеждата за изцеление на Крам.

- Далеч ли е ? - попита Крам.

- Утре около обед най-късно ще сме там.

  Крам усети нотката в гласа на Ал. Ако сега спрат можеше и да няма утре за Крам. Но Крам се чувстваше много изтощен.

- Тук спираме.

- Но всяка стъпка е ценна - възрази му Регун.

   Ал обърна поглед напред. Той така и не каза защо бе прекъснал обучението си.

Крам вдиша. И се почувства по-добре. Зимата бе започнала да отстъпва на пролетта. Такава промяна желаеше и Крам. Нямаше търпение да се излекува напълно. Чувстваше се изтощен. Затвори очи.

5 глава

Власт и вечност

  Крам бавно отвори очи и се загледа в боядисания в бяло таван, зачуден къде се намира и как се е озовал тук. Паметта му се възвърна. Беше болен. Още малко до магьосника, до изцелението си. Беше припаднал. Нима вече бе пристигнал? Опита да се размърда. Бе здраво повит като бебе. Но болка не почувства. Никаква. Какво блаженство.

- Събуди ли се? - обади се равен, спокоен, благ глас.

   Крам обърна глава. На дървен стол със сложна украса седеше старец. Поне така се определяше от белите му като сняг дълги коси и белите гъсти вежди, но останалата част от лицето му сякаш не беше засегната от времето. Освен очите. В тях се четеше дълголетната му мъдрост.

Крам отново опита да стане.Не успя.

- По-добре да полежиш. Утре ще си достатъчно укрепнал, за да поемеш пътя си отново.

- Колко дни съм спал?

- Шест дни откакто си тук.

- Ти ли си магьосникът?

- Аз съм магьосник Аман.

- Къде са Ал и Регун?

- Те са добре, но решиха да те изчакат извън моето имение. По идея на чирака ми навярно.

Крам изгледа покритото си от чаршафи тяло.

- Излекуван ли съм? Няма ли ги раните?

- Да, ти си напълно излекуван.

- Останха ли белези?

- Само тази от Шаелам остави малък белег.

  Крам се сепна. Раната от Шаелам? Нима Ал и Регун са му казали. Магьосникът прочете мисълта му.

- Не, не са ми казали.Те само те донесоха, но отказаха среща с мен.Чиракът ми не иска да ме види отново явно.

 - Вие ще ми обясните ли причината за  бягството на Ал?

Магьосникът помълча малко.

- За съжаление той без мое позволение отвори ковчеже, което ми бе дадено на съхранение. Той прочете Тъмното пророчество. След това осъзна какъв съм и избяга.

- Вие чели ли сте Тъмното пророчество?

- Не, но сигурно ти е казал, че само едни очи могат да четат този лист.

- Да, каза ми.

- Тежък е изборът, Белязани. Но се надявам да избереш правилната страна.

  Крам разбираше Ал. Той е прочел пророчеството и поискал да го намери. Но защо избягва магьосникът? Изведнъж картината се нареди. Не всеки би притежавал Тъмното пророчество.

- Да - каза магьосникът - Алиган бе единствената ми грешка. Той не бе подходящ да тръгне по пътя на Мрака.

- Но как е позволил да ме излекувате?

- Нямал е друг избор.Аз съм единственият магьосник в тази част на света. Без моята помощ ти щеше да си мъртъв.

- Какво толкова дава Мракът на вас?

- Какво ще ти даде Светлината? Хората ще те признаят за герой. И само това. А ти ще изтърпиш големи изпитания и мъки. Но Светлината няма какво друго да ти даде. Какво дава Мракът ли? Власт и вечност. Власт над света. Ще я получиш само от Владетеля на Мрака. Тъмните, както и аз, искат тази власт. Да бъда избран за... Първи.Господар на Света. Нима ти не искаш власт? Ти си вече крал. Един крал винаги иска власт. Независимо какъв си. Властта и вечността държат света. Държи ги Мракът. Помисли какво ти дава Светлината. Нима смяташ, че ти си необикновен човек. Способен ли си да се изправиш пред Владетеля на Мрака?Толкова ли си силен? Белегът ти го показва недвусмислено. Сега ти се придържаш към Светлината, но твоята същност е Мракът. Направи правилен избор. Помисли си.

Двамата се гледаха. Магьосникът стана и тръгна към вратата. На прага й се обърна.

- Още нещо. Недалеч от имението ще намериш Пътуващ камък. Знакът е челюст.

  Крам се загледа в белия таван. Крам си спомни думите пред Бейлмон - господар или защитник. Затвори очи. Власт и вечност.

6 глава

Домони

  На другата сутрин Крам бе събуден. „Освободен".Закуси обилно.Излезе от къщата. Домът на магьосника бе триетажна къща като на първия етаж се намираше лечебницата  където си отпочиваха тежко болните след изцелението си. Отвън изглеждаше обикновенно къща. Но отвътре къщата бе великолепна.Крам видя в нея истински шедьоври на изкуството.

  Той тръгна. След като се отдалечи от имението Ал и Регун се присъединиха към него. Прегърнаха го, радостни от изецелението му.Лесно намериха Пътуващият камък. Крам потупа Жълтурко и той изпръхтя доволно.На устите на Ал и Регун висяха десетки въпроси.Но Крам се наведе, взе камък, пусна го в отвора на камъка.Намери челюстта и я натисна.Настъпи светлината.

  Крам позна това място.То бе малка полянка заобиколена от дървета.От двете й страни излизаха два утъпкани пътя, пробиващи дърветата.В средата се издигаше Пътуващ камък, целият покрит със сажди от огньовете, запалвани до него.Това си личеше от липсата на растителност около камъка.Тримата седнаха.Ал запали огън и нагласи храната.Регун се обърна към Крам:

- Ти си наред, нали?Напълно излекуван?

- Да, напълно.Не се безпокой повече Регун.

  Очите на Крам срещнаха очите на Регун. Регун разбра. Игриви пламъчета заиграха в очите им.Ал нищо не забеляза, а и не продума тази вечер.

Крам и Регун легнаха да спят докато Ал остана пръв да пази.

   Бе към полунощ.Луната бе достигнала зенита си. Огънят все още пращеше.Ал седеше и гледаше на север. Към неговото село. Там бе Мария.Сигурно тя отдавна  го бе забравила.Сигурно бе се омъжила и сега имаше много деца. Но той още я помнеше. Сега в този момент трябваше да бъде до нея. Но съдбата му зави в друга посока. Мислеше си, че да бъдеш магьосник е най-великото нещо, но тя не го разбра. Все пак той започна да се учи усърдно с желанието да стане велик магьосник. После дойде разочарованието. Избяга без  дума да каже на магьосник Аман. Все още помнеше Тъмното пророчество. Нима можеше да забрави такова нещо? Заброди по света в безцелно търсене на него, Белязания.Само той знаеше, че се е родил.Когато стигна Фетир, бе изморен от обикалянето по света, изгубил надежда, че ще намери целта си. Но се случи чудо, едно селянче привлече вниманието му. Може би му повлия и  присъствието на такъв необичаен спътник като Нугер. През целия път до Малкен Ал се терзаеше дали наистина е намерил Белязания. След битката с Шаелам, Ал се успокои, че бе успял да го намери в точния момент, за да го предпази от клопките на Мрака.Но нещата отново се промениха.Пътуването на Крам в „другия" свят, срещата му с Аман, явно бяха оказали голямо влияние върху Крам, бяха го променили коренно.Той погледна спящия Крам.Не смееше да го погледне в очите, защото знаеше какво ще види.Ал се чудеше може ли да издържи.Така и не може да измести Регун.Да, и той вече бе забравил старото му име.Но не бе забравил същността му.Ал си бе мислел, че Светлината е по-силна. Но допусна Белязаният да се обърне. Допусна да бъде заобиколен от Мракосърци. Нямаше да издържи. Трябваше да тръгва. Но не сега. Може би, когато стигне Дедройд.

  Време беше да събуди Регун. Той стана от земята. Съчки изпукаха из дърветата. Глухо гърлено мърморене наруши тишината. Конете зацвилиха неспокойно. Но този път Ал знаеше.Той бавно запристъпва към Регун. Наведе се и  го бутна. Той отвори очи и попита :

- Време ли е?

Ал постави пръст на устните и прошепна:

- Домони.

  Регун само кимна. Обърна се да събуди Крам. След като Регун му прошепна, Крам веднага скочи, извади меча си и се заозърта. Но битката вече бе почнала.

   Пред Крам изникна мощна мускулеста фигура, малко по-висока от него. От звероподобната му муцуна му стърчаха два големи извити зъба. Очите му бяха червени. Той вдигна боздугана и го стовари върху мястото, където допреди малко бе стоял Крам. Крам заби меча в голото незащитено тяло. Домонът изкрещя. Замахна, но не уцели. Крам поряза ръката му до кокала... Отново избягна боздугана и заби меча до дръжката в сърцето.Домонът изквича за последно и се стовари на земята. Но той не бе последният. Нощта бе изпълнена с чифтове святкащи червени и жълти очи. Крам смътно осъзнаваше, че Ал и Регун също се сражават. Смътно осъзнаваше, че все още не бе мъртъв. Десетки домони изпълваха поляната, но Крам се сражаваше, отказвайки се да се предаде. Разсече глава.Заби меча в нечий търбух. Наведе се и отсече крак. Виковете на домоните се носеха оглушително в нощта.

  Огънят бе загаснал. Единствено Жълтурко бе оцелял от конете. Поляната бе осеяна с трупове. Около петдесетина домони лежаха -  кой с разбит череп, кой с разпорен корем, кой без нарянявания. Ал превързваше Регун, който бе получил сериозна рана в гърдите и половината му  ухо липсваше. Крам седеше до него, беше се отървал с няколко леки драскотини.

- Е, оцеляхме - поде Регун с привиден весел тон.

- Да, още не мога да осъзная, че оцелях след среща с домони.

- Изправял си се и срещу по-големи опасности - каза Ал.

- Без твоята магия нямаше да издържим - благодари Регун на Ал.

- Може би имам някаква заслуга - каза Ал - Добре че Домон бяха бавни.Не са пристъпвали по тези земи от столетия. А и не са много добри в засадите.

- Дали ще се върнат? - попита Крам.

- Не знам - отвърна Ал и погледна притеснено Крам.

- Няма да ги чакаме - отсече Крам. - Регун, ако си в състояние да пътуваш, тръгваме веднага.

Жълтурко ипръхтя. Крам посегна да го погали, но конят се отдръпна. Крам въздъхна.

7 глава

Мечтата на краля

  Крам изкачи едно възвишение и пред очите му се разкри Дедройд, проснат от двете страни на река Гротилмена и големият залив, пълен с кораби. Крам почти не си спомняше предишното си пребиваване в столицата.

  Първото му впечатление се описваше с думата „белота" : бели сгради, бели палати, бели кули. Куполи, оцветени със синьо и златно, отрязяваха толкова силно слънчевата светлина, че го заболяха очите да гледа. Градът като че ли се състоше предимно от  канали, широки и тесни, мостове с всякаква големина, някои ниски, други извисяващи се нависоко, трети толкова широки, че от двете им страни бяха разположени търговци или огромни площади, пълни с хора, с фонтани или статуи в центъра.

  На един от площадите Крам спря. Огромен палат изпълваше една от страните на площада, целият от куполи и колонади. На другите страни имаше смесица от големи къщи с ханове и магазини, всяка от които бяла като всички останали. Статуя на мъж в разлюляна от вятър роба, вдигнал пред лицето си далекоглед към морето, се изправяше върху висок пиедестал в средата на площада. Тук малко хора се разхождаха.

  Гротилският палат бе истинска грамада от блестящ мрамор, с балкони, закрити с решетки от боядисано в бяло желязо. Ята чайки прелитаха около островърхите кули, покрити с червени проблясващи на слънцето керемиди. Високи и широки снежнобели стъпала се издигаха към големите порти, резбовани на спирални шарки и покрити със злато.

  Крам остави Жълтурко и заедно с Ал и Регун изкачиха стълбите и се изправиха пред стражите.

- Аз съм Крам Самън.Това са мои спътници.Дошъл съм за лична среща с краля.

  Крам бе мислил по този въпрос. Нямаше повече време за криене.Целият свят трябваше да научи за него. Офицерът го гледаше безизразно

 -  Аз съм Белязаният.

  Цялата стража се сепна и извади мечовете си. Офицерът стоеше пред него и продължаваше да не издава емоцията си.

- Изчезвай преди да ти клъцна главата, Белязани.

- Дошъл съм за лична и незабавна среща с краля - продължи Крам спокойно.

- Кралят няма време да се занимава с глупаци. Махайте се от града, ако ви е мила главата.

  Отвори се малка вратичка в едно от големите крила и излезе млада слугиня в бяла ливрея с извезана на лявата гръд герб с котва и далекоглед.

- Лейтенант Суартус - проговори тя с тих глас. - Кралят нареди да пуснете тези трима мъже.

Лейтенантът присви очи, но нареди:

- Приберете мечовете!

Стражите бавно, с изненадани погледи прибраха мечовете.

Слугинята отново плахо се обади:

- Моля да ме последвате.

  Колкото сияше в бяло палатът отвън, толкова необикновени бяха цветовете му вътре. И ако на влизане  таванът на коридора беше син, а стените жълти, по-нататък стените бяха бледочервени, а таванът зелен. Цветовете се меняха след всеки завой в комбинации, които можеха да замаят очите на всекиго. Тук-там притичваха слуги със сребърни или златни подноси, но спираха вперили слисан поглед в тримата.

  Най-накрая пред тях се изправи дъбова врата, резбована с огромните фигури на котва и далекоглед. Символи на най-голямото пристанище в света и една от двете велики морски сили. Двете крила на вратата се отвориха.Слугинята остана на място. Крам, Ал и Регун пристъпиха напред. На пода бе застлан огромен  килим, изобразяващ Гротил и Евойринир с всички техни градове и села. Отстрани бяха наредени котви и макети на кораби чак до самият трон. Той не бе толкова величествен, колкото проснатият над него огромен гоблен, изобразяващ Котвата и Далекогледа в златно на син фон.

   Крал Срацимир бе покрит със златна манитя и морскосиньо облекло. Все още си личеше младежкият му вид. Черна, гъста, мазна коса, с черни очи и лек загар по лицето.

Крам, Ал и Регун се поклониха. Кралят леко кимна.

- Аз съм Белязаният.

- Добре дошъл в моя дворец.Приемам те като мой гост, както и твоите спътници.Чух много за теб. - приветсва го кралят.

- И какво по-точно - груб бе тонът на Крам, но той очакваше някаква реакция, а кралят не показа никакъв признак на притеснение.

- Първите сведения за теб дойдоха от Фетир. Почти веднага селд тях, научих че официално си признат за крал на Пьос Пан.Оказвате ми голяма чест.Трябва наистина да си Белязания, за да подчиниш Съвета на тази... държава. - Срацимир изгледа предизвикателно Крам. - Съжалявам ако съм ви обидил. Но настроенията са такива. Възгордяха се много с този Рууп и Гротил не гледа с добро око на вашето владение.

- Аз съм Белязаният и крал на Пьос Пан! - Крам очакваше нещо повече от подигравки. Много повече!

- Дошъл си да получиш подкрепата ми - каза Срацимир. - Зависи дали си на правилната страна.

  Крам се вгледа в краля.В неговите очи. Най-накрая бе схванал накъде клонеше разговора.

- Аз съм на правилната страна.

Срацимир се разсмя.

- Майка ми дори и на смъртното си легло ме кле срещу Мракосърците. Да беше проверила на чии грижи ме оставя.

Ал и Регун го гледаха стъписано. Не бяха очаквали такъв обрат.

- Имате подкрепата ми. - продължи кралят.

- Повече - настоя Крам.

  Кралят стана от трона. Бе по-нисък от Крам. Прекоси залата. Спря се пред Крам, коленичи  и целуна прашните ботуши на Белязания.

- В името на Мрака. В името на Белязания. Ваш съм.

- Изправи се.

Кралят се изправи. В очите му се четеше, както благоговение, така и страх

- Върни се на трона.

  Срацимир седна на престола. Крам бе удовлетворен. Този червей се бе врекъл на Крам. Не, на Белязания.

- Значи мога да разчитам на Гротил?

- Може да разполагате с живота на всеки поданик на Гротил.

- Искам среща с благородниците.

  Бе минала сякаш цяла вечност, откакто си тръгна от селото. Но той не бе селяк. Бе Белязаният.

- Това лесно може да се уреди. Утре вечер ще е идеално. Ще организирам традиционната вечер след първия мач за годината.

- Какво? - попита Крам.

- Ако мога да ви помоля да откриете първият двубой по ритнитоп. Това е наша много популярна игра.

- Би било интересно - каза Крам. - Ако няма друго, прислугата да ме заведе в покоите ми.

  Вратата се затвори. Кралят седеше на трона. Усмихваше се. Победа. Срещна се с своята мечта. Мечта, подстрекавана от неговата дойка. Той запомни тези нейни последни думи, вместо тези на майка си. Да срещне Командира на Мрака. Не се срамуваше, че се унижи. За вечността би направил всичко. За Командира на Мрака.

8 глава

Мачът

Крам седеше и се възхищаваше на този архитектурен шедьовър. Как го нарекоха?

 Стадион? Формата му бе кръгла. Вътре имаше правоъгълно тревно игрище. Около него бяха наредени редове от скамейки.Казаха му, че побирал двадесет хиляди души на едно място. Заведоха го в кралските ложи - точно срещу центъра на игрището. Седна до Срацимир, а Ал и Регун зад него. Благородниците го гледаха с недоумение. Някои открито враждебно. Всички места по стадиона бяха заети. Всички бяха оживени, витаеше духът на напрежението и ентусиазма. На терена долу излязоха двадесет и пет мъже. Единадесет от тях, облечени изцяло в червено и други единадесет, облечени изцяло в синьо.Останалите трима бяха в черно - те бяха съдиите.

  Когато съдията в центъра на игрището изсвири и топката бе ударена, целият стадион заедно гръмна от викове. Мачът започна.

  Ал седеше зад Крам и краля. Точно срещу таблото, където с цифри се отбелязваше резултатът. В момента бяха поставени две нули. Ал обожаваше тази игра с топка, както и всички други. Ритнитоп бе най-популярната игра в Гротил. Като малък той бе много добър пазач на вратата.Зрителите изреваха шумно. Едната нула се смени на единица. Но не за мача мислеше Ал. Пред него седеше с цялата си арогантност Мракосърц. Крам седеше и следеше играта хладнокръвно, докато всички около него викаха и крещяха до полуда. Крам не бе вече същият. За пореден път се запита дали да остане. В бъдеще щеше да е опасно да е край него. Какво бъдеще? И в момента той бе в опасност. Трябваше да си тръгне, но не искаше. Безумно беше да чака нещо да се случи, нещо да го промени. Макар че точно такова чудо се загатваше в Тъмното пророчество. Последната му надежда бе в Окото на Кулата. Ал седеше и гледаше Крам. Бегло се обръщаше към таблото. Погледна пясъчния часовник пред краля. Идваше краят на мача. Таблото показваше равен резултат - осем на осем. Атака на червения отбор. Един от тях навлезе в очертанията на вратарското поле, но играч в синьо го настигна и спъна. Публиката отново изригна по-шумно от обикновено. Следваше наказателен удар. Целият стадион бе на крака. Един мъж привлече погледа на Ал. На вид бе невзрачен, облечен в дрипи. Погледът му бе впит в Крам. Мушна ръка и извади нож. Никой не го виждаше, развалнувани от наказателния удар, освен Ал. Сега Ал можеше да го остави да убие Крам. Можеше! Не! Той щеше да убие Крам - последната  надежда за спасение на човечеството. Играчът в червено зад топката се засили.Нападателят се хвърли върху Крам. С един замах обаче Ал го повали в краката му мъртъв. Публиката отново изригна. Едната осмица се смени на деветка. Пясъчният часовник изтече. Вдигна се много шум, когато видяха мъртвеца. Благородниците се засуетиха и побързаха да си тръгнат. Крам и Регун бяха вперили мълчалив поглед в Ал.

  Стадионът се изпразваше. Хората още бяха въодушени и бяха разжужал се кошер. Всички бяха научили новината. Някой се бе опитал да убие крал Срацимир.

9 глава

Победа на Мрака.

  Крам крачеше по коридора. Беше сам. Ал и Регун предпочтоха да оставят в покоите си. Влезе в една огромна зала, пълна с благородници. За да забавляват гостите имаше жонгльори, акробати и музиканти. Благородниците стояха скупчени на групички.

  Крам пристъпи напред. Всички обърнаха поглед към него. Настана пълна тишина. Срацимир тръгна към него.

- Добре дошъл! - поклони се кралят.-  Горд съм, че уважихте приема в чест на откриването на първенството.

  Крам отвърна с леко кимване. Двамата тръгнаха през залата. Музиката отново се понесе из залата.

- Мнозина ще се завъртят около вас - тихо каза кралят. - Най-много внимавайте с Радомир. Той ме подозира и крие големи амбиции за трона. Не вярвах, че е стигнал толкова далеч, че чак да ме убие. Но днес? Ще създаде големи неприятности.

- Достатъчно - тихо нареди Крам.

  Кралят го изгледа, но се отдалечи. Крам се загледа в акробатите. Една от тях скочи във въздуха от стиснатите ръце на един от партньорите си. Завътря се във въздуха и краката й се приземиха в ръцете на акробат, който се беше изправил на раменете на друг акробат. Слуга притича към него със сребърен поднос и се поклони, но Крам поклати глава и слугата се стопи в тълпата. До него се спря старец с бяла къса коса и брада. Той бе с подчертано благородна осанка. Бе доста висок. Той отпи от чашата си, пълна с вино и се обърна към Крам.

- Аз съм лорд Радомир.

- Крам Самън, Белязаният.

- И крал на Пьос Пан, ако са верни слуховете.

- Да, аз съм кралят на Пьос Пан - тихо, но отчетливо каза Крам.

   Крам отвърна поглед от акробатите. Всички го поглеждаха  скришом, докато разговаряха помежду си. Кралят стоеше сам и ги наблюдаваше. Радомир вървеше редом до Крам, без да се поглеждат.

- Глупаци са Съветниците - Крам го изгледа.- Искам да кажа, че вие принадлежите на целия свят, а не една страна.Пълна глупост. Аз не бих издигнал човек, който ще прекара едва няколко дни в тази страна.

- Разбирате много добре целта на това действие.

- Естествено. Пророчеството ви свързва именно с Пьос Пан. За да запазите целостта на страната. Макар да сте крал едва ли знаете, че през последните десет-двадесет години Пьос Пан бе разцепен повече от всякога. И вие идвате точно навреме. Разбира се, няма да се намесвате в нещата на Съвета, но спирате опитите им за еднолична власт. Вярно, Пьос Пан е много малка и слаба и се държи единствено на търговията и стените си.Но все пак е начало. След смъртта на сина ми аз обстойно проучих Пророчествата и начертах вашия път.

- Какъв е той? - попита небрежно Крам.

- Камъкът на Рууп значи Пьос Пан. За да ви види света идвате в Гротил. После заминавате за Кулата в Евойринир. После през Мистарк преминавате Тъмния лес. Излизате на територията на Алион или Трист. Обединявате Изтока. Минавате Севера и оставяте най-трудното: Юрвелия и Рера Мил.

- Много добре начертан път - усмихна се Крам. Досега не беше се замислял къде ще го заведе накрая всичко това.

- Запитах се откъде ли ще тръгнете.Оставаше Фетир.Поставих шпиони там и така научих за странните гости на Естен.

- Остава най-важният въпрос. Как разбрахте, че вече съм се родил?

- Това беше начинът да потуля скръбта си. Таях надежди, но всъщност разбирах, че това е само заместител на болката.

  Радомир отново отпи от виното и изгледа краля. Несъмнено разговърът ставаше все по-сериозен. Крам още от началото знаеше, че ще се стигне до този поглед.В погледът му към краля нямаше страх. Имаше само омраза. Дали наистина не трябваше да го отстрани? Радомир извърна очи и ги впери право в Крам.

- Срацимир е Мракоцърц.

Крам реши да не показва, че знае много. Все още бе опасно. Днес го доказваше.

- Сигурен ли сте? - попита го Крам. - Доста тежко обвинение.

- Не съм го чул лично. Но много от хората, които се грижеха за него бяха обвинени и екзекутирани като Мракосърци.Майка му бе много строга. Моят обичан син ми издаде тази тайна. Убиха го пред очите ми, веднага след като ми каза.Сигурно Срацимир ви е казал, че крия „големи амбиции" за трона.Но това не е така. Всъщност до смъртта на сина ми надеждите на моя род за трона не са били много големи. Но няма да оставя Котвата и Далекогледа на Мракосърц. Опитах да го разоблича, но никой не ми повярва. А тези, които са с мен го правят заради възможността за по-голяма власт.

Радомир погледна отново краля.Изпи чашата си.Веднага притича слуга и му я взе.

- Сигурно сте чули, че аз съм се опитал днес да го убия.

- Не сте вие тъй като камата беше предназначена за мен.

- Това, разбира се, не е изненадващо. Мракът има сериозна причина да иска да ви убие.

- Грешите.Няма такава.

  Веждите на Радомир се свъсиха. Изражението му стана каменно. Погледът му подсказваше - бе готов да посегне на Крам.

- Аз винаги ще се бия срещу Мрака. - изрева лордът и се отдалечи в тълпата, която се отдръпваше притеснено от пътя му.

  Веднага след като Радомир го остави, група благородници го заобградиха.Крам гледаше след Радомир. Трябваше да го отстрани. Вечерта минаваше в леки разговори за мача и леки намеци за Радомир. Когато и да отместеше поглед виждаше лорд Радомир, вперил очи в него.

  Радомир отмести погледа си от Белязнаия и насочи омразата си към краля, който се смееше с лорд Паган, който също беше Мракосърц. Ах, как искаше да ги хване за гушите и да ги удуши на място. Особено Срацимир. Болка парна сърцето му. Споменът за смъртта на сина му. Искаше всички да разберат какво става. Но никой не му вярваше. Дори Паган се опита да мине на негова страна. Да го приеме!Веднага го бо изхвърлил. Тези, който уж бяха против краля, ни най-манлко не му вярваха. Но нямаше да позволи поне Мракосърци сред тях. Те всички искаха власт. Погледът му отново се впери в Белязания. Той бе разгадал отговора му.Това едва го бе преглътнал. Едва не бе извадил скрития в ръкава си нож и не го бе забил в сърцето му. Пет години. Пет години проучваше всичко за него.Дори прати шпиони във Фетир от някакво съмнение, чиста лудост. Сърцето му едва не изхвърча, когато разбра, че някакво момче и магьосник са привлекли вниманието на Естен ІІ. И сега се изправяше пред това момче. Но той не беше вече момче.Беше Мракосърц. Всичко бе обречено. Мракът победи. Дори да свалеше Срацимир, смъртната му присъда бе подписана. Той не жалееше за живота. Единствената му цел бе да отмъсти. Очите на Белязания срещнаха неговите. Нямаше! Нямаше да се предаде до последния си дъх.

- Смяташ ли да останеш тук, Ал?- попита Регун.

- Крам все още се нуждае от защите. Днес го доказва. - отговори Ал.

Двамата седяха на една маса и се хранеха с пържена риба.

- Говориш за Крам сякаш все още е онова селянче.

- Знам за кого се обяви.

- Само да направиш някои от магьосническите си номера срещу него... - заплаши го Регун като стисна ножа.

- Значи ме признаваш за магьосник. - иронично отбеляза Ал. - Ще тръгна, когато стана ненужен.

- Ти си вече ненужен! Намери го. Придружи го. И не успя да го задържиш в Светлината. Тръгвай си.

- Виждал ли си Кулата?

- Не - отговори Регун.

- Все още съм нужен - каза Ал, стана и излезе.

  Регун седеше и се усмихваше. Не мислеше нито за караницата, ното за Алиган. То бе близо. Мечтата му щеше да се изпълни. Дер-крам. Регун се смееше на висок глас.

10 глава

На приказка сред вълните

  Морето бе спокойно. Регун оглеждаше безбрежния океан. Димо Бейлмон ги бе приел радушно. Екипажът знаеше за Белязнаия и не говореха помежду си. Усещаха напрежението. Крам се усамотяваше на предницата и взираше поглед към Евойринир. Регун разменяше няколко думи с Крам. Ал не излизаше от каютата си. Вятърът развяваше косите му.Като дете обожаваше разказите за океана. Но детството му отмина. Той изгради банда, която ръковедеше. Грабеше и плячкосваше, защото това му носеше удоволствие. Имаше спомени от онова време, но сякаш бяха спомени на друг човек. На най-великия разбойник и убиец - Нугер. Чуваше това име  навсякъде. Десетки истории се разкаваха, какви ли не описания бе чул, но много малко бяха тези, които са го виждали жив. Но сега Нугер бе мъртъв. Сега съществуваше само Регун, служещ на Белязания. Всичко се бе пречупило онзи ден, в който се бе показал от храстите. Бе оставил живо едно селянче и сега най-голямата му мечта се изпълваше. Едно остана непроменено. Сърцето на Мрака.

Обърна здравото си ухо, чувайки стъпки. Крам застана до него.

- Как се чувстваш, Крам.

- Усещам го.То е напред - Крам простря ръка. - С всеки ден, с всеки час то приближава.

- Ще стигнем до Кулата, Крам. Небето е ясно Бури този път няма да има.

- Не от бурите на времето се страхувам, а бурята в нас.

- Алиган трябва да умре.

- Той винаги е бил до нас.Бе приятел.

- Но той ще те убие. Аз не ти говорех за него преди, защото самият ти не знаеше кой е твоят път. Сега...

- Нямам търпение да стигна до Кулата - прекъсна го Крам. - И всичко да свърши. Изборът е един-единствен.

- Но..

- Ал е все още нужен и аз ще го използвам.

- Как?

- Ще изплзвам магиите му. Само така може да се влезе.

- След това?

- След това. Не знам - каза Крам.

  Регун се оттегли, видимо недоволен.Капитанът зае неговото място. Първоначално той се бе зарадвал, че ще направи първото плаване с новия кораб именно с него.Но бързо схвана положението около тримата му пътници и че положението нямаше да бъде като предишния път.

- Надявам се, че пътуването е достатъчно удобно на Вас и вашите спътници.

- Чувствам се добре, капитане - каза Крам. - Какво ще кажете да продължим предишния си разговор?

- Моят разговор тогава бе с едно момче. Сега говоря с Белязания.

- Имаше желание за среща с Белязания. Промени ли се то?

- Ни най-малко. Но радостта се замени със страх. Помня какво казахте тогава. Дали искате да сте господар или защитник? Отговорихте ли си на този въпрос?

- Отговора ще намеря в Кулата.

- Ти сякаш не виждаш, че около пръста ти се гъне светът. В ръката държиш човешко сърце. Да го пуснеш или да го стиснеш? От двете ти страни стоят двамата ти приятели. Още когато се качиха разбрах враждата между тях. Всеки се бори срещу другия и същевременно се опитва да направлява ръката ти. Да го стиснеш или да го пуснеш?

Напред нещо бяло отразяваше светлината на слънцето.

- Утре пристигаме в Евойринир...

11 глава

Към върха

  Крам стоеше пред най-забележителното творение на човека. Кулата в Евойринир. Надлъж и нашир се носеше се легендата за най-старата и най-висока каменна постройка в света. Върхът буквално не се виждаше, ако се намираш точно пред нея. Бе с гладки ослепително бели стени, които времето не бе засегнало. Ширината й бе десетина метра. Не се виждаше нито врата, нито прозорец. На около височина 2 метра бяха изсечени осем изречения.Осем пророчества. Най-старият запис на пророчествата за Белязания, изсечени от незнайна ръка.

  Крам, Ал и Регун стояха вперели поглед към върха.Крам пусна юздите  нa Жълтурко и погледна коня в очите. Но Жълтурко не реагира по никакъв начин, също вперил поглед нагоре, сякаш разбирайки важността  на ситуацията, колко важно беше кой ще излезе от Кулата. Крам се обърна към Ал:

- Готов ли си?

- Готов съм.

  Крам пристъпи напред почти се опря в стената.Това сякаш беше сигнал и тълпа се събра около тях.Мина доста време без нищо да се случи.Тълпата изрева.Крам се вдигна от земята. И продължаваше да се издига нагоре, нагоре към върха.

  Ал не изпускаше от поглед Крам. Зрителният контакт беше задължителен. Концентрацията също. Крам бавно но сигурно се издигаше над земята.През целият път с кораба той се подготвяше само за този момент. Правеше опит като вдигаше  сполучливо маси, чаши  и други предмети. Притеснението му не беше, че ще изпусне Крам, а дали иска да го пусне. Сега или никога. Това бе последната възможност да промени всичко. Кой  щеше да излезе от Кулата? Ал се надяваше това да е Светлината. Но по-вероятно бе да е Мракът. Ако беше така той нямаше място при него. Крам продължаваше да се издига. Можеше ли? Можеше ли да убие Крам? Крам бе негов  приятел. Но дали щеше да продължи да бъде такъв?Усещаше погледът на Регун, който разбираше къде се крие истинската беда за Белязания. Ал затвори очи.

  Крам не изпускаше поглед от върха докато се издигаше. В друг момент сигурно щеше дори да запищи от радост, че лети. Но сега съжаляваше, че бе оставл клавас в дисагите си. Свирейки щеше да подреди мислите, които сега препускаха без ред. Токова важно да мисли спокойно. Една грешка и всичко отиваше на вятъра... Макар и да не знаеше какво го чака в Кулата, дори не бе сигурен, че отнякъде трябва да се проникне. Но все пак какво ли го чакаше? Спомни си и кой друг го чака.Там в неизвестното. В друг свят. Заради нея би се отрекъл и от Светлина, и от Мрак. Струваше му се, че върхът е като светло петно на гъстия мрак. Жълтурко. Нямаше по-вярно същество от него - и в Светлина, и в Мрак. Връзка от миналото, настоящето и бъдещето. Приятел, който никога нямаше да му обърне гръб.Винаги щеше да е до него. Е, да, щеше да пръхти, но нямаше да те натиска, сигурен в личността ти. Видя перваз на прозорец.Регун и Ал.Кой от тях щеше да си тръгне?Той самият нямаше волята да изгони нито единият, нито другият. Очите на Регун блестяха от вълнение сякаш се изпълняваше целта на живота му. Почти се изравни с отвора в Кулата. Но Ал беше...

  Вятърът блъскаше тялото, докато Крам падаше стремглаво надолу. Нима Ал щеше да го убие? Съвсем смътно чуваше крясъците на тълпата. Той летеше към земята. Това ли бе краят? На една крачка от успеха, той се сгромолясваше надолу. Усещаше как земята приближава. Очите му обаче бяха вперени в Кулата. Тялото му се закова на място. Отпусна ръце. Бе на една стъпка над каменния паваж. Ал го гледаше съсредоточено, пот бе избила на челото му. Не го изпускаше от поглед. Тълпата крещеше. Регун бе готов да скочи върху Ал. Но Крам започна отново бавно да се издига. Този път не изпускаше от очи земята.

12 глава

Окото на Кулата

  Крам бе грубо дръпнат през прозореца от някаква невидима сила. Намираше се в кръгла стая, малко по-висока от него, цялата облицована с искрящо бели камъни. А от другата страна на поставка стоеше огледало, голямо колкото стената и облицовано в черно. Крам се приближи към него. Това ли бе Окото на Кулата? За това ли се бе качил тук? Къде е отговорът?

- Отговорът съм аз - обади се мъжки глас.

  Крам се извърна. И  кръвта му застина.Пред прозореца стоеше фигура, облечена цялата в черно. От тази фигура Крам се боеше най-много. Сякаш тази фигура изсмукваше цялата светлина на света. Крам стоеше пред Владетеля на Мрака.

- Аз сънувам - изпелтечи Крам.

Фигурата не помръдна.

- Признавам, че доста ме изплаши, че не ще достигнеш до тук. Особено последното ти... изпитание.

- Аз... не знам - отново измънка Крам.

- Тези. Които ме видят, го наричат „най-голямото щастие".

- Това е... нелогично.

- Нелогично. Но една от целите ми е хаосът. Стремеж към болка, кръв и смъртта.

- Ти обещаваш безсмъртие на...

- Тези, кото искат поне малко да са като мен.

- Аз не знам на кого искам да приличам - призна си Крам.

- Ти си уникален и не трябва да приличаш на никого.

- Знам какво искам да получа.

- Да, Аман ти обясни.

- Защо трябваше да се родя? - бе следващият въпрос на Крам.

- Ти мислиш, че пророчествата на Светлината са оригинални. Нищо подобно. Тъмното пророчество е първото, което проговори за теб. Но човечеството вярва в Светлината и не иска да приеме истината. То превърна Тъмното пророчество в пророчества на Светлината. Пророчествата за Белязания. Човечеството се залъгваше, че ще има спасение. Залъгваше се твърде дълго. Ти се роди, за да го извадиш от лъжата. Ти ще поведеш Армията на Мрака към победа над едно човешко чувство - надеждата.

- Аз не съм сигурен.

- Нима ще ми откажеш?! Ще откажеш на Владетеля на Мрака?!

- Аз се страхувам.

- Всеки се страхува от мен. Но ти не се страхуваше през всичките тези години. Сега е време да разкрия истинската ти същност. Време е да видиш лицето ми.

- Не! - извика Крам.

Но Владетелят на Мрака вдигна черните си ръкавици към качулката и я свлече.

- Ти?

 Ако преди Крам се мислеше за изненадан, сега вече нищо е можеше да го    

 изненада. Нищо! Крам Самън гледаше в лицето на своя баща.

- Да! Аз съм твоят баща - замърдаха устните по лицето му.

  Крам стоеше и мълчеше.

- Реших, че е дошъл моментът да се появиш на света. Взех за жена една от моите верни последователки - Могара - тънка усмивка изви лицето му. - Майка ти винаги те заплашваше с нея, със себе си.

Крам продължаваше да не смее да си поеме дъх.

- Защо реших да те оставя неутрален ли? Избрах малко забутано селце, което и то самото не знае накъде клони. Исках този път да победя Светлината по честен и същевременно изключително коварен начин. Никой нищо не ти казваше, за да усетиш сам силата на Мрака. Оставих те да тръгнеш сам. Сам да разбереш колко е слаба Светлината.

- Защо се опита да ме убиеш тогава?- най-сетне излезе звук от устата на Крам.

- Не аз! Не аз. Никога не съм се опитвал да те убия. Всички твои беди бяха предизвикани от моите верни последователи. Но аз ти дадох защита. Мечът- единсвеното острие имащо силата да убие Тъмен. Той е твой по право.

- Нима всичко е било измислица? И селото, и къщата, и моето детство, и животът ми?

- Селото си стои. Но този дом повече не ти е нужен. Избери правилния път.

- Аз, който съм закърмен с млякото на Мрака имам избор?!- извика Крам. - Дори и белегът ми е по твой избор.

- Да.Правата линия е твоят корен. Твоята дълбока същност. Белегът прилича на изгрев или залез, както пише в пророчеството.

- Тук ли ще спре моят път? Сега, когато започнах да обединявам държавите.

- Дадох ти възможност да вкусиш от властта. Власт, която ще ти дам само аз.

- А Регун и Ал?

- Не ти ли помогнах достатъчно, пращайки ти на помощ най-големия разбойник на всички времена. Ти попадна в най-лошата възможна ситуация и не само оцеля, но и те придружи. За чирака съдбата му е решена - отговори Владетелят на Мрака.

- Аз... - започна Крам, но Владетелят го прекъсна:

- Какво се колебаеш?! Няма да останеш вечно тук. Затова нямаш избор.

- Можеш ли да гарантираш живота ми от твоите последователи? - попита Крам.

- Не. Аз съм длъжен да им дам шанс. Всеки от тях можеше да бъде Белязаният. Битката. Битката е важна за мен. Белязнаият ще поведе войската ми срещу хилавата армия на човечеството. Всеки от тях се бори за този пост от хилядолетия и няма да го отстъпят на теб. Дори да исках това. Цената е твърде висока. Битката ще се проведе с теб или без теб.

- Аз съм твой син.

- Един ще бъде избран за Крам.

  Крам пое въздух и усети, че светът замлъкна. Човешката глъч затихна, птиците спряха да пеят. Всички чакаха. Чакаха и се ослушваха.

- Аз съм Крам Самън и Светлината е моят дом.

Владетелят на Мрака не показа с нищо реакцията си.

- Добре. Ти не си неуязвим. Погледни в окото на Кулата.

  Крам се обърна и застана срещу голямото огледало. Лицето му бе придобило каменно изражение. Внезапно отражението му се усмихна и протегна крак навън. Пред изумения Крам от рамките на огледалото излезе абсолютен негов двойник, от плът и кръв. Все още със същото усмихнато лице, двойникът вдигна пръстта си и докосна белега на Крам. Неописуема болка по цялото тяло засегна Крам. Бяла светлина покри очите му. Той се гърчеше. Чуваше как срещу него се смее образът му. Крам затвори очи. Настъпи мрак.

КРАЙ на 3-то пророчество

 ***

Това е засега. Ако ви е харесала историята, изявете желание в коментарите си и аз ще продължа фентъзито.