Пророчеството

Сиспара се роди три години преди изчезването на Слънцето. Имаше бледи спомени от най-ранното си детство, за много нежни на пипане, обагрени в различни цветове форми с прелестен аромат. А също за високите природните образувания, които бяха навсякъде. Безброй гладки, лъскави висулки се полюшваха по израстъците им. След затъмнението цветът се изгуби, изсъхнаха и опадаха. Долината, хълмовете, всичко наоколо беше като изгубения цвят на висулките. С времето всичко стана землисто кафяво. От миналото ясно помнеше камионите с войници и огньовете. След кладата пред тяхната къща, баща ѝ почина. Сиспара беше осемгодишна. Последните му думи бяха: На деветнайстият си рожден ден намери вратата, дъще! И, стой далеч от отровата на градовете - сложи ръка върху ключа, който висеше на гърдите му и издъхна.

Сатрапът безапелационно наложи новият ред, използвайки паниката на хората. Само за няколко седмици съоръженията за изкуствена светлина подновиха ритъма на икономическия и социалния живот. Точно заради тази организираност и скоростна реакция надигнаха глас тези, които бяха извън  масовото съзнание на земляните. В началото позволиха на някой от тях да се появят в глобалната медийна мрежа, където опровергаха твърденията им за конспирация. Унищожаването на всичко, което беше на хартиен носител отново надигна протести. Бунтът беше смазан за часове, участниците задържани и заличени, а светът осъмна без книги и хартия, сякаш никога не са съществували. Думата „слънце“ беше забранена, а разговорите за времената на слънцето заклеймени като ерес. Следващата масова акция по изземването на огледалата мина гладко, хората не проумяваха защо е нужно. Последва запечатването на малките водни басейни. Около големите бяха издигнати стени с вградени мрежи от високо напрежение. Човешкият взор нямаше достъп до вода на открито. След окончателната промяна на пейзажа беше приет закон, който забраняваше безцелните разходки и всякакви разговори в  незастроени пространства. С централизираната система за осветление, синхронизирана с подслушвателни устройства беше оборудванa всяка закрита площ на планетата. Страхът надяна юздата на човечеството. С добре смазаната машина на Сатрапa светът беше роботизиран и прецизно подреден, а Земята се превърна във фабрика за нуждите на висшe измерение.

Новият ред иззе земите, прилежащи към родовото имение на Сиспара. Нямаше обяснение, беше чудо, че не ги принудиха да напуснат къщата – имаше строги ограничения за обитаемата площ на човешка единица. Малко преди момичето да навърши десет години, възрастта, в която започваше обучителния период на земното население, училищата-колонии бяха затворени заради по-целесъобразна употреба на площта, която заемаха. Усвояването на  знанията за всеки индивид щеше да става от мястото където е, дистанционно, според централното разпределение на дейността за която е определен.

Неведома Сила подреждаше обстоятелствата за Сиспара и го държеше далеч от градовете.

Къщата беше огромна, каменна на повече от 300 години. Преди изчезването на Слънцето, в нея кипеше живот. За поддръжката на имението и домакинството се грижеха 52-ма души. Затъмнението и паническия страх за близките отпрати повечето към родните им места, останаха десетина човека. Къщата опустя след смъртта на Падре, така наричаха бащата на Сиспара, виден учен и изследовател по древна история, а по характер благ и кротък човек. Единствен Лахири остана със съпругата и дъщерята на най-добрия си приятел, състудент и сътрудник в изследванията. Сиспара превърна в ритуал обхождането на пустия дом. Обожаваше баща си, но спомените я превръщаха в сянка. Докато една сутрин, майка ѝ и Лахири, препречиха пътя към стълбището.  Горните етажи станаха табу, установиха се на приземния.

***

Сиспара отвори очи, осветлението мигновено се включи. Затвори ги, сънят изплува: Масивна полуотворена врата и стъпала. Ослепителна светлина и картината се сменя: Безредно движещи се букви се спускат и изчезват достигайки долната част на екран. Стоп кадър - примигващи в червено букви се събират и изписват думите „ключ“ и „книга“. Екранът става черен, миг и същата ослепителна светлина изписва числото 19. 

Деветнайсти август, деветнайсти рожден ден. Сиспара стана енергично от леглото, сънят изведе от забравата предсмъртните слова на баща ѝ. Спусна се по дървеното стълбище към избените помещения. Детекторите за движение включваха осветлението. Коридорът най-долу светна. Само чупката в края на стълбището остана в сянка. Дръпна плъзгащата врата, която затваряше подстълбищното пространство. Градински сечива и инструменти неизползвани от години заемаха по-голямата част от помещението, детския ѝ велосипед беше подпрян до стената. Размести пластмасовите кутии и измъкна тази, с името си. Седна на пода и я отвори. Усмихна я плюшеното мече със смешни очи, които не бяха точно очи, а  жълти кръгчета от плат, с рошави крайчета, наподобяващи лъчи. Взе бебешката шапчица. Беше пленително пъстра. От вътрешната ѝ страна видя избродирано същото жълто изображение като очите на мечето. Замисли се защо ги няма тези цветовете? Защо всичко в света е черно, сиво и кафяво? Извади металната кутия и я отвори – ключът на баща ѝ, закачен на пресукана светла тъкан. Сложи го на врата си, прибра всичко и излезе.

Мария и Лахири станаха от масата при появата ѝ, прегърнаха я с пожелания за рождения ден и седнаха да закусват.

– Не си забравила, намерила си го – усмихна се Лахири.

– Сънувах сън…

– Не го разказвай, дъще! – прекъсна я майка ѝ. – Сънищата ни са…

– Личен пътеводител – допълни Лахири.

– Но, аз наистина не зная какво да сторя с този ключ – свали го от врата си.

Лахири стана от мястото си, придърпа стола до Сиспара и седна до нея:

– Може ли?

Подаде му ключът. Той внимателно го сложи на масата, погледна към камерата, кимна на майка ѝ и се обърна към момичето с думите:

– Разгледай го, дете, а после го върни на мястото му.

Мария се изправи, застана между дъщеря си и Лахири, приведе се над масата. Тялото ѝ скриваше от видеонаблюдението ръцете на Лахири. С ловко движение той разви тъканта на която висеше ключът и много бързо отново я пресука. Мария взе ключа от ръката на Лахири, огледа го от всички страни и го върна на дъщеря си. Каквото трябваше да види, Сиспара видя. Понечи да стане, но майка ѝ я спря с жест и се усмихна:

– Знаеш колко е важна закуската дъще – усмихна се Мария. Има време за всичко.

Момичето разбра и седна търпеливо на стола.   

– Всъщност, мисля, че не съм ти казвала, но когато се роди, Падре измисли името ти.

– Паметен момент беше – поклати глава Лахири.

– Не съм чувала друг да наричат така, явно е непопулярно. А означава ли нещо?

– О, да – оживи се майка ѝ. – „Си“ е, че съществуваш…

– Тоест, буквален превод „ти“ – вметна Лахири.

– „спа“ – продължи Мария – е спасение, спасяваш.

– А „ра“? – попита нетърпелива да узнае.

Лахири и майка ѝ се погледнаха, той извърна глава и се вторачи в дрезгавината навън.

– Какво е „ра“, мамо?

– „ра“ са очите на мечето ти.

***

Сиспара седна на пода под стълбището, свали ключа от врата си и със същото движение като Лахири разви тъканта „Затвори за да отвориш„ гласеше надписът. Огледа помещението. Какво, къде да затворя и отворя? Огледа се. Чу стъпките на Лахири. Надигна се за да го попита, беше сигурна, че той знае. „Не се плаши – прошепна Лахири и рязко дръпна плъзгащата врата. Сиспара се стресна, понечи да отвори, но Лахири държеше вратата отвън. През стъклото се процеждаше светлината от осветения коридор и когато очите ѝ свикнаха с полумрака, я видя – вратата от съня. При отворено положение на плъзгащата врата беше невъзможно да се види, но затворена плътно... Прокара ръка по гладкото дърво. Сложи ключа в ключалката и го завъртя. Натисна дръжката и открехна, каменни стъпала водеха нагоре. Потръпна от вълнение, приведе се и прекрачи.

Учуди се - нямаше осветление, но не беше тъмно. За кръглата, висока, постройка, която се извисяваше над къщата, Сиспара знаеше, че е недействащ комин. Нямаше откъде да чуе, че е била часовникова кула, с камбана огласяща околността на всеки кръгъл час. Кула, която Падре и Лахири запечатаха малко преди появата на Сатрапа. Върхът на купола беше кръгъл стъклен прозорец, от там идваше светлината. На последното стъпало лежеше книга. Книга – думата понятие изникна едновременно със спомена за съня и кладата пред дома им. Приклекна, с треперещи пръсти докосна хладната корица. Втъкани златни нишки, изобразяваха огнено кълбо с лъчи. Разгърна я. Всички  страници от фин пергамент бяха чисти. Свещника встрани от книгата привлече погледа ѝ. До него лежеше малка кутийка. Взе я. Почувства неведомата Сила, която сякаш пораждаше всяко движение и я направляваше. Бавно отвори кутийката, извади дървена клечица и драсна. Дребни искрици се сляха в пламък. Широко отворените ѝ очи попиваха живото, сияние. Протегна ръка и доближи огънчето до свещта. То обхвана фитила и светлината му огря разтворената книга. Стихнала наблюдаваше как страницата оживява и се изпълва с думи и рисунки.

Пророчество за края на тъмните времена

А срещата на две огледала –

едното, от човешката ръка

и второ, от ръката на Твореца

и свещ, която между тях да свети,

камбана със разсичащ меден звук

-  тогава Слънцето ще блесне тук.

Сиспара се изправи. Огледа се. От върха на кулата се спускаше камбана. Никога не беше виждала, но знаеше, че това е камбаната от предсказанието. Сведе поглед и видя покрития с тъкан предмет от съня. Приближи. Лек полъх разлюля плата и го свлече. Огледалото отрази удивената девойка. Свещенодействено го докосна, образът се размъти и изчезна. Гладката повърхност се набразди, завъртя се в концентрични кръгове и от центъра изплува чудна, одухотворена картина. Поля и хълмове, облечени в млада трева, полюшвана от вятъра. И цветя, цветя, цветя... дъхави, ярки. Извисяващи върхове вековни дървета. Пенливи потоци, които устремно се спускат към  низ от седем живописни езера. И музика, музика от  птичи песни, шумолене на листак, плисък на водоскоци. Детски смях, възторжена реч, влюбени шепоти... Озарени от щастие лица. И целия този пъстър свят, окъпан от светлина - топла, живителна. Светлина струяща от лазурно небе. Светлина изливаща се щедро от огненото кълбо на Слънцето. Светлината на  Ра, къпеща Земята с живот.

Бездиханна от вълнение, с всяка частица от съществото, сетивата си, Сиспара дишаше и преживяваше този нов, вълшебен свят. Изпълни я неизразима радост.  Затвори очи за да задържи видението в паметта си. Когато ги отвори картината беше изчезнала, огледалото отразяваше само нея. Нежно разтвори книгата. Прочете пророчеството, внимателно разгледа илюстрациите, отново прочете и после отново, и отново. Погледът тичаше и тичаше по страниците. Осъзнаваше, че в мига, в който затвори книгата, трябва да стори написаното. Страхуваше се да не сбърка, сведе глава, а раменете ѝ се приведоха от тежестта на отговорността завещана от името ѝ, отговорността за идването на новия свят.

Пламъкът на свещта трепна. Топъл полъх погали лицето на момичето. Сиспара го почувства като обещание – не беше сама. Остави внимателно книгата на пода, взе свещника с дясната си ръка и я насочи така, че пламъкът да  се отразява в центъра на огледалото. С лявата ръка хвана въженцето, което висеше от езичето на камбаната, пое дълбоко дъх и удари плахо. Звукът плисна и изпълни камбанарията. По стените плъзнаха тънки ивици, които се разширяваха, свиваха покритието и то се лющеше. Не с камък беше затворена кулата, както изглеждаше отвън. Мръсните зацапани от времето стъкла откриваха като на длан цялата местност.

Вторият по сила звук стените ще охлаби

Третият с мощта си от преградата ще те избави

Момичето удари отново камбаната, но по-силно. Звукът прониза стените и ги напука. Добила смелост, с цялата си сила, Сиспара удари за трети път камбаната. Звукът се блъсна в стените и ги свлече. Свещта припламна от нахлулия въздух и се извиси. Огледалото се разтвори за пламъка, пое го, разрасна го и в седем лъча тласнати от отражението го насочи към седемте езера. Повърхността им трепна. Паметта на водата се събуди и насочи светлината към небето.

Седем лъча светлина от седем езера

ще пламнат във една заря

Седемте лъча устремно опипваха тъмния небосвод, но нищо не се случваше. Сиспара се изплаши. Разплака се. Усети тешителната прегръдка на Силата и в следващия миг видя, как сякаш невидима ръка докосва лъчите и ги насочва. Укротили порива си, те се намериха и сляха в един. Мощно сияние блесна и взриви холограмната шапка, която държеше в плен светлината на Слънцето.

Грейна светът и отърси от себе си мрака. Бели облаци заплуваха в бистрото небе, ръсваха напоителен дъждец и отминаваха. Земята въздъхна с облекчение, така жадна бе за пробудата на живота в недрата си.

А Сиспара, Сиспара се усмихваше през сълзи, притиснала пророческата книга към гърдите си и люлееше камбаната, камбаната известяваща Празника на Слънцето, Празника на Живота.

05.03.2018

Пп Текст на пророчеството: Петър Апостолов