Прошката

  ПРОШКАТА

Дъщерята гледаше хората в тесния коридор. Половината от него беше заета от ковчега. В него лежеше мъжът, от когото години наред се беше срамувала. После години наред беше ненавиждала. И винаги се беше страхувала от него. Сега всички тези чувства бяха избледнели, бяха се слели в нещо, което сякаш не я докосваше, бяха се слели в нищо. Както всички цветове на дъгата се сливат в една бяла светлина. Някой друг в нея го наблюдаваше и като че изпитваше единствено съжаление към този, заради когото се бяха събрали тук.

Той не беше едър човек, но сега изглеждаше още по-дребен. Носът му беше с голям белег – спомен от някое от поредните пиянски падания. Несменяемият каскет беше покрил част от челото му. Липсваха само дочените дрехи и ватенката, с които го помнеше. Ръцете този път не удряха клетата му жена и не трепереха, те кротко прикрепяха горящата свещица. Мустаците, оцветени от тютюна, бяха добре оформени – дали сам ги беше подстригал? Беше само на петдесет и седем години, а изглеждаше като старец – побелял, с изпито лице, жалък. И като че знаеше, че на никого не е нужен.

Само майка му, корава балканджийка, се луташе край него, галеше го по главата и ръцете: „Дака, Дака, къде отиваш, сине?“. Тя знаеше къде – там, където за по-малко от година отидоха и старецът й, и внучката й. Не знаеше само, че след няколко месеца щеше да ги последва, а снаха й щеше да висне на черешата в двора. Така за по-малко от две години пет човека щяха да оставят в къщата само призрачното си присъствие. Щеше да остане само малкият син, за когото щеше да се понесе мълвата, че „помогнал“ на брат си и жена си да променят формата си на съществуване.

Към ковчега се приближи жена, която отдалеч започна да вие: „Дака, Дака, тъй и не ми върна двайсетте лева, дето ти дадох за цигари...“ и продължи да припява друга история от живота на комшията си. Дъщерята я изчака да отстъпи място на друга жена и я дръпна в съседната стая. Извади една двадесетолевка и я подаде на оплаквачката. Не искаше и на оня свят да му тежат дългове. Мизерният му живот до вчера беше достатъчен.

Тя си спомни как по селските тържества, докато беше по-млад, го викаха да свири на кавал. Той се избръсваше старателно пред малкото огледалце, закачено на джанката пред къщи, обличаше изпрани и чисти дрехи, обуваше новите гумени цървули и тръгваше с кавал в ръка. Баба й и майка й го предупреждаваха да не се върне „наквасен“ /пиян/, но знаеха, че ги чака поредната безсънна пиянска нощ – викове, бой, съседите, които се притичваха да го умиряват... Дъщерята се срамуваше, когато той се появяваше на сцената и публиката се разшумяваше, подвиквайки окуражително името му. После някак си той се изхитряваше да намери време да пийне нещо набързо и се хващаше на хорото, клатушкайки се. Дъщерята се криеше между хората, докато другите деца се хващаха да подскачат до родителите си. Може би затова така и не се научи на играе хоро.

Един спомен се беше запечатал в съзнанието й. Може би се беше случвало веднъж, но може би и много пъти. Жена му го посрещаше до дървената портичка, той я блъскаше на земята и сядаше върху нея. Почваше да я удря в главата и където свари. Баба й кършеше ръце наоколо, викаше на нея и сестра й да си влезнат в къщи и да не гледат. Молеше го да спре, но не смееше да го приближи, защото веднъж вече беше й чупил ръката. Навярно затова на лягане и на ставане се молеше с едни и същи думи: “Божичко, един ден да е, но преди мен да е!“. Бог разбра молбата и обратно. Отиде си нещастна, както бе живяла „мърцина“, по нейните думи. Тя умря на рождения ден на любимата си внучка /с което беляза всяка следваща година от живота й/, а той водеше коня пред каруцата с ковчега. Дори доволно си подсвиркваше. Беше слънчев априлски ден с цъфнали овошки и жужащи пчелички.

Ето че четиринайсет години след нейния край, в един ледовит февруарски ден, той също си тръгваше. Беше пропилял живота си, този на жена си и на децата си. Олекна й. Бързаше да го изпрати, макар че бавно пристъпваше с процесията. Искаше да продължи живота си начисто. Нищо, че той беше първоизточникът.

Хвърли шепа пръст върху простия дъсчен ковчег. С всяка секунда кънтенето ставаше все по-глухо. Малката могилка затрупваше и грешката, и прошката.

Дъщерята мълвеше, склонила глава: “Прости ми греховете към теб. И аз ти прощавам. Дано и моите деца ми простят, както и аз ти прощавам.“ Сълзите пареха, а мисълта й редеше: „ Татко, прости ми. Прости ми, че те мразех. Прости ми, че дълги години не пожелах да те видя. Прости ми, че дори не ти казвах „татко“. И аз ти прощавам, че отне детството ми, че не ми даде възможност да имам баща, когото да обичам“. Отговаряше й само безмълвието, затрупано два метра отдолу. Но тя не го чуваше.

***