Просто една мечта… Една-едничка… Единствена…
Тя чакаше този момент от много, много време… От толкова много, че не помнеше колко точно… Бе го сънувала стотици пъти… Стотици пъти бе мечтала за него… Стотици пъти си представяше как той най-накрая ще дойде…
Оставаше малко… Тя беше нетърпелива и притеснена едновременно. Знаеше, че щом излезе там, ще забрави за притеснението си. Доста пъти ù се беше случвало да се притеснява напразно… Просто… Мечтаеше, чакаше и се надяваше… Докато малко преди дългоочаквания ден всичко рухна… Мечтата ù се стопи… Или по-точно… стопиха мечтата ù… Те… Решиха, че тя няма нужда да го прави точно в този ден… Точно на важния ден, а той наистина беше важен… Когато намекнаха това, тя просто рухна… Всичките ù части отказваха да го приемат… Тя го искаше толкова много, че когато ù казаха, че има голяма възможност да не стане, тя просто не издържа. Това не можеше да се случва… Това беше нейната мечта…Всичко, което бе искала… И го бе искала толкова много...
Не знаеше какво става с нея… Изведнъж както беше весела, от очите ù закапаха едри сълзи, много едри… И тя не можеше да ги спре… Потърси рамо, на което да поплаче, но рамото го нямаше… то стоеше отсреща и си приказваше… Погледна я няколко пъти, видя я, че има нужда от него, но продължи да си приказва…. И тогава тя разбра, че е сама… Много отдавна беше прозряла същото за друг човек… Той я беше изоставил по същия начин, просто сега болеше повече заради смесването на новата болка със старата… Момичето в началото не вярваше, че мечтите му могат да се сбъднат… Тя си мислеше, че всичко ще се провали накрая, както ставаше винаги, но сега… тя наистина повярва, че мечтата ù ще се сбъдне… Повярва го, но стана точно това, което си мислеше в началото… Всички имаха своите дни на слава… а тя просто искаше три минути… три минути слава… Три… Толкова много ли искаше по дяволите… Явно да…
Дълго чака момента… А сега не искаше да си мисли за деня, в който трябваше да се сбъдне мечтата ù… Тя просто няма да се сбъдне… И толкова много я болеше от това… Толкова много… Всички ù казваха, че ще се намери решение… че всичко, което трябва да стане, ще стане, но тя вече не вярваше… Не вярваше и знаеше, че накрая нищо няма да стане… Както ставаше винаги… Винаги нищо не ставаше… винаги мечтата и надеждата ù умираха бавно и мъчително… И толкова много я болеше…
За толкова малко време се струпаха толкова лоши неща… Толкова лоши… Разбиващи всякакви мечти и надежди… тя вече не можеше да мечтае… не се и надяваше… тя просто слушаше всички лъжи… Всичките лъжи, които се лееха една след друга и толкова много я болеше от това… Толкова много…
Тя беше добро момиче…. Опитваше се да угоди на всички… да бъде добра, но явно не е била достатъчно добра, защото всички винаги я наказваха… И я наказваха така, че да страда много… наистина много… Сърцето ù беше като швейцарско сирене… на мястото на незарасла дупка се създаваше нова и нова и така докога? Докога ще издържи? Кога просто ще спре да бие? Така от само себе си да откаже… да спре… Никой нямаше да съжалява за това… Може би най-близките ù… Щяха да тъжат, но… Поне тя нямаше да страда повече… Не се знае, колко ù остава… Просто след още една пропиляна мечта тя сама щеше да се откаже… Сама щеше да спре сърцето си… Просто защото всичко толкова много боли… Никой не оценяваше чувствата ù… никой не осъзнаваше колко я боли и колко страда… А имаше моменти, в които не можеше да диша от болка… дробовете ù отказваха да си поемат въздух…
И след време тя нямаше да иска да ги кара да дишат…
© Todos los derechos reservados