ПРОСТО ИГРА

          Спускаха ковчега бавно надолу. Може би само сърцето ѝ се движеше по-бавно от него. Огледа се в черните дрехи на хората около нея. Никога не си беше представяла, че ще сподели такъв момент със сина си. Андрю беше вперил поглед към обувките си и стоеше мирно, все едно беше хипнотизиран. Сълзите бавно падаха по бузите му. Не, че някога се беше замисляла за това, но ѝ се струваше, че на погребението имаше доста малко хора. Може би бяха уплашени. Все пак от дни течеше разследване относно смъртта на мъжа ѝ. Добре, че поне направиха аутопсията и прецениха, че тялото вече може да бъде предадено на близките. Поне това можеше да направи за съпруга си. Да го погребе. Бяха го намерили паднал на земята, до кухненската маса. Хубавото в случая беше, че отдавна чувствата ѝ към него бяха утихнали, иначе сигурно щеше да се побърка от болка. Но вината, която изпитваше, я раздираше отвътре като звяр, който иска да излезе навън. Милото ѝ дете. Андрю не беше виновен за нищо. Той трябваше да има здраво семейство. Любящ баща и почтена майка. Да израсне спокойно и щастливо, сигурен в бъдещето си. А сега беше само на 13, облечен в черно, разделяйки се с мъжа, който трябваше да бъде негов пример и подкрепа. Боже, тя беше виновна за всичко! Докато гробарите довършваха работата си, погледът ѝ се спря върху мъж, който беше застанал встрани от хората. „ Какво прави той тук? Наглец!“ Мъжът тръгна бавно към нея. Когато се приближи, сложи ръка върху рамото ѝ.

          - Така е по-добре – прошепна той в ухото ѝ равнодушно.

         Мария се шокира. Това минаваше всякакви граници. Искаше ѝ се да го цапардоса. Да го удари толкова силно, че да падне до покойния ѝ съпруг и да забрави всичко. Да избяга и да изгори всички спомени, които навярно нямаше да ѝ дадат мира през целия живот.

          - Мамо, искам да се прибираме – Андрю погледна към майка си с големите си, черни очи.

          - След малко, детето ми – отговори му Мария едва.

            След като се разделиха с хората, които почетоха Иван, Мария и Андрю се прибраха у дома. Момчето веднага се затвори в стаята си.

          Мария наля бяло вино в най-голямата чаша, която видя в шкафа. Стори ѝ се, че не го беше отваряла отдавна. Стоя дълго време права, загледана в прозореца. Накрая седна на кухненската маса. В съзнанието ѝ щастливи гласове започнаха да оживяват. Спомни си, когато Иван я внесе през входната врата в бяла, ефирна рокля. Беше толкова щастлива. Бе бременна в третия месец и плановете за бъдещето бяха по-пъстри от най-цветната дъга. Тя обожаваше начина, по който Иван се държеше с нея. Знаеше всичките ѝ навици, страхове и малките неща, които я правеха истински щастлива. Винаги ѝ говореше тихо и целуваше страстно. Изпи чашата до дъно и посегна към бутилката. Реши да пие направо от нея. Как така стана, че онези влюбени загубиха интерес един към друг. Дали можеше да промени нещо? Пак тази вина. Всичко е толкова жестоко. Ако той не беше избрал работата пред нея. Ако беше продължил да я обгражда с внимание, тя никога нямаше да направи това. Никога нямаше да погледне друг мъж. Никога нямаше да…

          Звънеца разсея мислите ѝ. Изправи се на крака и усети как алкохола замая главата ѝ и отпусна тялото ѝ. Чак сега забеляза, че единствената дреха върху нея беше ризата на Иван, която ѝ стигаше почти до коленете. Беше любимата му риза. Но сега… тя беше просто риза на мъртвец. Посегна към вратата и когато видя образа пред нея ѝ се догади.

          - Какво правиш тук, безсрамнико? – заговори Мария, подпирайки се с една ръка на касата на вратата.

          - Защо ми говориш така, любима? – попита с ехидна физиономия Борис.

          - И смееш да ме наричаш така! – Мария понечи да затвори вратата, но Борис я подпря с крак и влезе вътре.

          - Махни се! Махни се! Ние сме виновни за всичко! Разбих семейството си, живота си! – тя се разрида шумно, сядайки на масата.

          - Не вярвах, че толкова ще скърбиш за съпруга си. Когато идваше при мен казваше, че едвам си дочакала момента да се махнеш от тук – Борис се наведе към нея за целувка.

          - Млъкни! Андрю може да те чуе! Не искам да те виждам повече! Дано носиш този белег до края на живота си! Ние го убихме, ние!

          - Миличка, не съм убил никого. Просто се забавлявах с теб. Я, по-спокойно.

          - Боже, ти си животно! Детето ми току-що погреба баща си, а ти стоиш съвсем спокойно все едно нищо не се е случило! Аз … Аз мислех, че си различен. Ти беше толкова мил с мен, затова аз … Махай се, махай се!

          - Добре, добре, махам се, спокойно. И без това не си падам по … вдовици – Борис образува усмивка на лицето си, от която Мария настръхна.

          Когато затръшна входната врата зад гърба му, се затича към банята. Повърна няколко пъти. Искаше ѝ се да е от виното, но не беше. Отвращаваше се от себе си. От Борис. При мисълта за тях двамата заедно ѝ се догади отново. Животът ѝ течеше през пръстите като пясък.

          Разследващ полицай Христов взе папката в ръце. За него случаят беше приключил, но трябваше да подреди материалите по делото, да прегледа набързо разпитите на свидетелите и да напише доклада, след което спокойно можеше да изпрати всичко на прокурора. Имаше 20 години стаж, така че това самоубийство не беше нищо повече освен една папка, която му създаваше работа. Вече нямаше сили да хаби емоциите си за непознати. Всъщност, Христов с това се гордееше най-много. Че с течение на времето се научи да отсява делата, върху които си заслужаваше да работи и онези, които му бяха ясни още в самото начало. В случая със самоубилия се всичко беше ясно. Класика в жанра. Нагълтал се със сънотворни, защото разбрал, че жена му му изневерява. Оставил предсмъртна бележка и това е. Христов не разбираше тези слабаци. Той да не би да се самоуби след като жена му го заряза. Напротив! Даже сега му беше много по-добре. Той беше силен мъж, жалко, че хората не го виждаха, но така бяха великите умове. Винаги неразбрани! Тъпото в случая беше, че можеше изобщо да не се образува досъдебно производство. Ако личният лекар на умрелия беше написал бележка, че е имал психически проблеми приживе или някаква сериозна болест, нямаше изобщо да има дело. И тъпият му късмет, че точно в този ден беше дежурен. Сега щяха да се изхабят сума ти листи, време и негативна енергия, за да се извърши тази формалност. Христов трябваше да търси кой е склонил Иван да се самоубие. Добре, че съдебният лекар не откри следи от борба по тялото или причини за насилствена смърт. Иначе щеше да се наложи да работи и по версия за инсцениране на самоубийство. В съдебно-медицинската експертиза беше написано, че Иван е починал вследствие от свръхдоза със сънотворни. Той много добре знаеше, че няма смисъл да си губи времето, за да търси несъществуващото. Така че просто трябваше да направи основните неща и да приключва. Прокурорът му беше казал, че е странно предсмъртното писмо да е напечатано на компютър, но според Христов това беше нещо нормално. Кой в днешно време пишеше на ръка, ако има избор? Да, нямаше как да направят графологична експертиза, за да се установи, че почеркът е на умрелия, но след разпита на сина му и съпругата му, посланието придоби смисъл и дори се разкри мотивът за самоубийството, така че... Остана само да разпита онзи Борис, любовника. По принцип можеше да се предположи, че той има мотив за убийството на Иван, но в случая не беше така. Иван беше намерен от сина си, след като се е прибрал вкъщи. Вратата е била заключена, което ясно показва, че Борис няма как да е убиеца. В разпита си Мария посочи, че ключ от дома имат само тя, синът ѝ и починалият. Родителите на Иван също имали ключ, но от години се намирали в чужбина, така че Христо мислеше тях изобщо да не ги и разпитва. Разбра, че са се прибрали само за погребението и пак са заминали. Провери това и в системата, но беше отразено само излизането им от страната на 19 август. Но това се случваше често, не винаги се отразяваха коректно регистрираните излизанията и влизанията в страната. Както ѝ да е, нямаше какво да му мисли повече. Коремът му започна да къркори и реши първо да яде и тогава да подрежда материалите по делото. Борис беше призован за утре. Така че това щеше да е просто поредното отметнато дело за него.

          Събуди се във ваната. С мокра риза, празна бутилка вино и тъпото чувство, когато осъзнаеш, че кошмарът, който те е мъчил цяла нощ, всъщност е бил реалност. „Андрю! Не трябва да ме вижда така!“ Мария скочи от ваната или поне се опита да скочи. Махна ризата, по която все още имаше следи от повръщано и взе набързо студен душ. След като спря водата, взе халата, който висеше на гърба на вратата. Когато излезе от банята видя стайния часовник, който показваше дванадесет и половина на обяд. Забърза крачка към детската стая, за да види какво прави Андрю. Малкото момче беше в стаята си, както обикновено.

          - Искаш ли да закусим, момчето ми? Кога стана? - Мария се чувстваше неудобно пред сина си.

          - Преди малко. Не съм гладен – отговори той вяло.

          - Хайде, ела в кухнята. Ще измисля нещо вкусно! – продължи да настоява тя.

          - Нямам апетит, мамо. Искам да остана сам – отговори Андрю.

          Мария отстъпи назад. Не знаеше как да разговаря със сина си. Имаше чувството, че има пропаст между тях. Дали той беше разбрал за нея и Борис? Не. Не. Съдбата ѝ нанесе доста силни крушета. Не беше готова и за това. Синът ѝ нямаше как да знае за Борис.

          Реши да отиде до магазина. Главата ѝ щеше да се пръсне. Докато вървеше, три изречения се редуваха в съзнанието ѝ като трагична песен. „Знам всичко и това ще е краят. Началото слагам сега. Аз зная, далече е Раят, но в Ада не само аз ще горя.“ Мария не спря да мисли за предсмъртната бележка на съпруга ѝ. Ясно беше, че е разбрал за авантюрата ѝ с Борис, но защо не ѝ каза? Защо не ѝ вдигна скандал или поне да ѝ беше намекнал нещо. Вярно, че от три години двамата почти не разговаряха, освен когато денят му е минал зле и трябваше да си го изкара на нея. Накрая се умориха да се преструват на нормална двойка дори пред съседите. Живееха заедно само заради Андрю, но в това май нямаше никакъв смисъл. И все пак нещо не се връзваше. Не можеше да повярва, че Иван е способен да се самоубие заради нейна изневяра. И кога е разбрал? С Борис се виждаха от няколко месеца, но предимно в къщата му. Веднъж или два пъти се е случвало той да дойде при нея. Ами ако Борис му е казал? Негодник! Предвид присъствието му на погребението и начинът, по който се държеше след това, нищо чудно да му е казал. Те бяха колеги. Вярно, не работеха на един етаж, но със сигурност се познаваха по физиономия. Или е казал на някой в офиса и всички са започнали да му се подиграват. Боже! Ако наистина е така? Чувствата ѝ към Иван отдавна бяха утихнали, но тя не искаше да го наранява. Дълбоко в себе си тя пазеше приказните моменти, които имаха заедно. Все пак той си оставаше единственият мъж, който някога е обичала истински. Бащата на детето ѝ. Тайно в нея тя се надяваше, че той някой ден ще реши отново да събуди любовта ѝ и всичко щеше да е както преди. Не предполагаше, че ще изкопае такава яма, от която няма да може да излезе. Не, не беше яма. Беше си гроб. И тази бележка... По- скоро звучеше като заплаха. Благодарение на нея всички разбраха, че тя е недостойна съпруга, развратница. Забърза крачка към кварталния магазин. Усещаше забитите погледи в нея. За миг истински завидя на Иван. Там, долу, поне никой не го закачаше.

          - Здравейте, разследващ полицай Христов. Моля, седнете – Христов посочи дивана в стаята си, след което продължи - Ще бъдете разпитан в качеството на свидетел, ще ви прочета няколко неща и ще започнем с разпита.

          Борис слушаше внимателно полицая. Чу, че трябва да каже всичко, което знае по случая. Че има право да не отговаря, ако казаното от него може до уличи негови близки и прочие и още няколко неща, към които загуби интерес. После продиктува данните си на полицая, който набираше казаното по клавиатурата скорострелно.

- Така! Сега започваме със същината. Преди да започна да пиша, ще си поговорим. Кажете ми познавате ли Иван Колев и ако да, в какви взаимоотношения сте били?

- Да. Познавам го. Бяхме колеги. Работим ... Работехме в една сграда, но в различни отдели и етажи.

- Значи знаете, че е починал?

- Да, разбира се. В службата се говори, пък и познавах семейството му - Борис се ухили инстинктивно.

- Доколко добре познавате семейството му?

- Ами ... Достатъчно добре познавам съпругата му, виждали сме се няколко пъти, ако разбирате, а Андрю, него съм го засичал само веднъж.

- Не ви разбирам. Обяснете ми какво означава достатъчно добре – Христов обожаваше моментите, в които чувстваше превъзходство. Много добре знаеше за него и Мария. Клетата си изпя всичко, след като се запозна с предсмъртното писмо.

- Предполагам е станало ясно, че сме били интимни партньори – Борис започна да се изнервя. Защо му трябваше да спи с тази. Вярно, беше красавица и доста стегната за годините си, но ще вземе да му излезе доста скъпо тази авантюра.

- Да. Виждам, че не се притеснявате от това. – Христов просто потвърди вътрешното си убеждение. Борис Георгиев изобщо не се притесняваше от разпита. Нито от постъпките си. Отговаряше прямо на всички въпроси, което си беше ясна индикация, че този човек не крие нищо. Пък изглеждаше толкова високомерен. Защо му е да убива Иван. Беше видно, че не дава пет пари за тази Мария. Пък и да инсценира цяло самоубийство. Беше абсурдно.

- Не се притеснявам от нищо. Мария беше сгодена. Не аз. Пък ѝ Иван не ми е бил приятел. Съвестта ми е чиста. А и нали се е самоубил. Не виждам как бих могъл да помогна на разследването. Пък и това си е било негово решение. Никой не му е виновен.

- Къде бяхте на 15 август около 18:00 часа, г-н Георгиев?

- Бях на кафе, в близост до работата. Не бях сам, така че може да се потвърди и от човека, който беше с мен. Мога да посоча имената ѝ.

- Добре. И последно. Някога имал ли сте проблеми с Колев. Според Вас той знаеше ли за взаимоотношенията Ви с Мария? Карали ли сте се някога двамата?

- Не. Бяхме на здрасти и чао. Не мисля, че е предполагал, че с Мария сме били заедно. Пък и доколкото знам от нея, него не го е интересувало кой знае колко къде е и с кого. Не съм усетил негативизъм. Последният път, когато се засякохме в работата, също се поздравихме.

Христов беше впечатлен. На този наистина не му пукаше. Ей така се живее до 100 години.

- Добре, Георгиев. Ще запиша в разпита всичко, което обсъдихме, след което сте свободен.

          Прибра се вкъщи почти тичайки. Мария имаше ужасна нужда да поговори с някого. Някой, който няма да я обвини, да я наругае. Току- що беше приключила телефонен разговор с Глория – майката на Иван. Това я изтощи. Глория не спря да ѝ крещи 20 минути, без дори да си поеме дъх. На погребението не ѝ обелиха дори дума. Хвърлиха ѝ някакви пари и това беше. Но този разговор... Щяла да направи всичко възможно да вземат Андрю при тях, в Германия. Тя не заслужавала капка съжаление заради това, което причинила на сина им. Чудела се как не е в затвора. Ако това се случило в Германия, щяла да си получи заслуженото. И още куп неща, които се заковаваха като пирони в сърцето ѝ. Глория никога не я е харесвала, но сега я мразеше. И със сигурност щеше да направи всичко възможно, за да вземе Андрю. Мария усети как губи контрол. Беше слаба. Винаги е била слаба. Не знаеше какво да направи и на кого може да разчита. Това ли заслужаваше наистина? Майка ѝ и баща ѝ не бяха живи. Починаха преди 10 години, тя бе едва на 25. От тогава не обичаше да е сама. Имаше нужда от загриженост и любов. Помисли си колко отдавна не е говорила със сина си. Годините минаваха. Имаше чувството, че не му обръща достатъчно внимание. Откакто с Иван влошиха отношенията си, някак си Андрю се превърна в плюшена играчка, която си подаваха от стая в стая. Понякога Иван го ползваше за гласова поща, като му казваше да предаде на майка си някое саркастично изречение, а тя на свой ред му тряскаше входната врата и си мислеше, че е оставила всичко зад гърба си. Не напразно стигна до обятията на Борис. Това животно. Как въобще си е мислела, че той е добър и почтен мъж. Вярно, Иван стана непознаваем, изнервен, скучен, но знаеше, че в сърцето си беше добър човек, а Борис... Борис беше боклук, който се беше възползвал от нейната уязвимост и самота. Но нищо не я оправдаваше пред Андрю. Тя забрави, че е майка. Беше толкова вглъбена в себе си, в проблемите си, в отчаянието си, че дори не знаеше кои са приятелите му. Какви игри обича. Каква храна яде. Тя не познаваше детето си. Единственият човек на земята, който ѝ беше останал. Избърса сълзите от лицето си и се втурна в стаята на Андрю. Беше решила твърдо да си го върне обратно. Да опознае сина си и да се опита да изкупи всичките си грехове спрямо него.

          Веднага след като изпрати Георгиев Христов потърси в системата Калина Владимирова, алибито на Борис за 15 август. По снимката, която видя, прецени, че е доста симпатична. Този май щеше да се окаже голям Дон Жуан. Беше горе-долу на неговата възраст и не си губеше времето. Христов си помисли, че ако не беше толкова интелигентен и взискателен, сигурно и той щеше да излиза с много жени. Те се впечатляваха от мускули. От мъже с пари и власт. Можеше да няма голям бицепс, но пък вярваше силно във своята жива сила. Скоро не се бе налагало да я използва, но знаеше, че годините за него нямат никакво значение. Пък и дори да имаше възможност, нямаше да си ляга с всяка втора. Както и да е... Напечата призовка, в която посочи, че Владимирова трябва да се яви на 26.08.2019 г., което беше след 3 дни. Нямаше да чака толкова, но трябваше да спази сроковете по закон, за да не мрънка прокурора. Това щеше да е последният разпит по това дело и вече щеше да приключи с тази глупост.

          Когато влезе в стаята, остана разочарована. Искаше ѝ се момчето ѝ да е тук. Единственото, което знаеше за него е, че прекарва доста време пред любимия си компютър и се надяваше пак да го завари там. Не ѝ се стоеше сама. Беше почти 8 вечерта. Реши преди той да се прибере, да направи пица. Отдавна не беше готвила, но щеше да даде всичко от себе си. На Андрю идеята би му допаднала. Преди да стане ученик, всяка Неделя Иван ги водеше в пицария „ Диабло“, за да хапнат пица. Беше толкова хубаво. Какво се обърка? Още помнеше злобните погледи на хората. И тримата бяха красавци. Косата ѝ падаше почти до кръста, а къдриците ѝ бяха все още свежи и блестяха като слънчеви лъчи. Андрю беше наследил тъмните очи на баща си, но всичко останало беше откраднал от нея.

- Какво правиш тук? – появи се момчето на вратата.

- Аз... Аз дойдох да те попитам за пица... Дали искаш пица за вечеря?

- Пица? Ти ли ще я правиш? – запъти се към компютъра си той, като заобиколи майка си без дори да я погледне.

- Да, ще ѝ сложа ... – Мария бе прекъсната светкавично от сина си.

- Стига, стига, накрая и мен ще отровиш.

- Моля? Андрю, минаваш през труден период. Моля те, помогни ми да бъдем приятели,за да се справим заедно с това.

- Приятели? Провали се като майка, сега ще пробваш да си ми приятелка?

          Мария се изстреля през стаята. Не можа да издържи този тон. Защо Андрю беше толкова жесток? Да, вярно, детската му психика е крехка, може би е тъжен, бесен, агресиран, но тя му беше майка, трябваше да прояви малко уважение... „И мен ли ще отровиш“. Боже! Синът ѝ я мислеше за убийца. Сега осъзна, че той беше разбрал всичко. Въпросите, които полицаите задаваха. Болезнените отговори, които тя бе принудена да даде. Разпитваха Андрю пред психолог, защото е малолетен, но явно не беше чак толкова малък. Знаеше, че баща му се е отровил. Така или иначе той го беше намерил и е видял хапчетата, но се надяваше шока да му е попречил реално да прецени случващото се. Ами предсмъртното писмо? Сигурно го е прочел. Казаха, че е било на масата в хола. Само ако не беше на работа. Момчето ѝ нямаше да преживее всичко това. Тя осъзна, че Андрю е навързал всичко. Сега вече си нямаше никого. Синът ѝ наистина я мразеше. В очите му тя беше една далечна жена, която е изневерила на баща му. Не би си простила това никога, защо да очаква Андрю да го направи.. Пицата, която все пак намери сили да сготви, остана недокосната на кухненската маса. Може би тя беше единственото нещо в момента, което не бе загубило своята цялост. Всичко останало беше разглобено на парчета, някои от които бяха загубени завинаги.

          Беше много доволен. Току-що беше изпратил Владимирова до изхода на дирекцията. Естествено, тя потвърди всичко казано от Борис Георгиев. Христов вече беше написал обобщителния си доклад по случая, само трябваше да окомплектова делото и го пращаше на прокурора. Както винаги беше отличник. Началникът му щеше да бъде доволен. Делото ще бъде изпратено в прокуратурата за няма и 3 седмици. Това се искаше от него. Да не затлачва делата. Да има движение. Пък и в този случай нямаше какво толкова да се направи. Съдебно-медицинска експертиза, 4 разпита и онази тъпа бележка, която личния лекар на Иван Колев беше написал. Още го беше яд на него. Да беше написал, че е имал чести депресивни състояния и готово! Нямаше три седмици да се занимава с глупости. Нищо. Едно дело в негов плюс. Христов запали доволно цигарата си, радвайки се на успеха си. Още от първия път знаеше, че всичко беше такова, каквото изглежда. Жалко, че повечето му колеги все се вкарваха във филми и търсеха под вола теле. Но, все пак, не всеки притежаваше проницателността, която на него му беше вродена.

          Андрю седеше на компютъра си, както обикновено. Само там се чувстваше уверен и спокоен. Виковете на майка му и баща му го смущаваха преди време, но това бързо отшумя. Хвана мишката с ръката си и бавно започна да шари из папките на десктопа. Спря се на „Диабло“. Вътре в нея имаше няколко подпапки. Имаше снимки от времето, когато беше малък, наивен и глупав. Цъкна върху една от тях. Тъпата пицария и ухиленото му, глупаво лице. Тогава още си е мислил, че е от нормалните деца с нормални родители. Тази мисъл го разсмя. Изтри цялата папка. Зачуди се защо досега не го беше направил, но от месеци беше зает с други неща. Отдавна беше спрял да играе на компютърни игри, но родителите му нямаше как да знаят това, тъй като от 3 години почти никой не беше влизал в стаята му. На лицето му плавно излезе усмивка под формата на месечина. Гордееше се със себе си. Играта, която си измисли не можеше да се сравни с никоя друга. Едва сега започваше, но беше нещо велико. Грандиозно! Още когато видя майка си с онзи Борис, на дивана в хола, лампата му светна. Всички си го просеха. Бяха такива егоисти. Добре, че миналия месец, съвсем случайно, намери стиховете на баща си от детството му. Веднага разбра, че предсмъртната му бележка трябва да е поетична. В негов стил. Малко се съмняваше полицаите да я вземат на сериозно, защото беше напечатана на компютър, но когато каза на разследващия полицай, че е видял майка му в прегръдките на друг чичко, бележката придоби стойност. „Знам всичко и това ще е краят. Началото слагам сега. Аз зная, далече е Раят, но в Ада не само аз ще горя.“ Толкова добре го измисли! Текстът по-скоро описваше него, но ставаше и за баща му. Поне така трябваше да си мислят всички. Да сложи хапчетата във бутилката с вода, беше най-лесното. Иван изобщо не разбра какво се случи. Просто взе шишето от хладилника и започна да пие. Имаше този навик, откакто се помнеше. Винаги след тренировка се наливаше с вода. Първоначално малко се изплаши, защото очакваше смъртта да настъпи по-бързо. Но пък така видя през какво премина тялото му, докато накрая не изпадна в покой. Със сигурност обаче занапред нямаше да използва сънотворни. Избра да започне с него, защото така историята ще е най- правдоподобна. Първо баща му разбира, че съпругата му е развратница, после се самоубива. Клетото им дете дълго време е в шок от случилото се. Превръща се в буен тийнейджър и докато не прекалява, постъпките му винаги ще бъдат оправдавани от хората заради тежкото му минало. А майката, майката щеше да полудее. Андрю най- добре умееше да се прави на жертва. Майка му нямаше да издържи. Вината щеше да я довърши. Затова каза пред съдията, че иска да остане вкъщи с нея, а не да го изпратят някъде другаде. А той? Той щеше да я остави, когато тази игра му омръзне. После щеше да си измисли друга . Много по-забавна. И все по-истинска. Това му се удаваше най-много. В това беше най-добър. Не му трябваше никого. Предстоеше му живот, пълен с приключения.