Спускаха ковчега бавно надолу. Може би само сърцето ѝ се движеше по-бавно от него. Огледа се в черните дрехи на хората около нея. Никога не си беше представяла, че ще сподели такъв момент със сина си. Андрю беше вперил поглед към обувките си и стоеше мирно, все едно беше хипнотизиран. Сълзите бавно падаха по бузите му. Не, че някога се беше замисляла за това, но ѝ се струваше, че на погребението имаше доста малко хора. Може би бяха уплашени. Все пак от дни течеше разследване относно смъртта на мъжа ѝ. Добре, че поне направиха аутопсията и прецениха, че тялото вече може да бъде предадено на близките. Поне това можеше да направи за съпруга си. Да го погребе. Бяха го намерили паднал на земята, до кухненската маса. Хубавото в случая беше, че отдавна чувствата ѝ към него бяха утихнали, иначе сигурно щеше да се побърка от болка. Но вината, която изпитваше, я раздираше отвътре като звяр, който иска да излезе навън. Милото ѝ дете. Андрю не беше виновен за нищо. Той трябваше да има здраво семей ...